ДОКЛАД
на Димитър Стоянов (юрист)
на тема:
„Русия и Сирия през призмата на арабската пролет”
по случай деня на дипломатическия работник на Руската федерация
Изминалата 2011 г. бе трудна за руската дипломация заради хваналата всички неподготвени Арабска пролет и търканията със САЩ по въпроса за противоракетна отбрана в Европа. Руският външен министър Сергей Лавров се опита да внесе яснота в тези проблеми по време на годишната си пресконференция за състоянието на руските външни отношения през изминалата година. Руската дипломация върви по най-трудния път в Близкия изток, не се притеснява да се скара с новите управници в региона и не се опитва да спре процеса на обновяване. „Арабската пролет” е едно от главните геополитически събития на 2011 година. Тя обхвана няколко държави сред които Тунис, Египет, Либия и Сирия. Последиците от тези събитията са противоречиви и непредсказуеми. Общото за всички революции в региона е, че започваха под лозунгите за смяна на управниците, които с десетилетия са на власт.
След разпада на СССР, Русия се оттегли от този регион заради вътрешнополитическите си проблеми, оставяйки го свободен за американските амбиции. Все пак при управлението на Владимир Путин 2000 – 2008г. Руската Федерация започна по-активно да участва в международните отношения и това позволи да играе ролята на посредник в региона. След широко пропагандираната безплодна "арабска пролет” светът е вперил поглед в Сирия. Там положението се усложнява, но се развива също в духа, оставен от прословутите арабски революции.
Неуспехът на Москва в Арабската пролет бе продиктуван от прагматичните й съображения да запази изгодни търговски отношения с потъналите режими в Либия и Египет. Прагматизмът, както и идеологическата линия обаче пречат на Русия да заеме критична позиция и в продължаващата сирийска криза и нарастващото напрежение около иранската атомна програма.
По отношение на Сирия Русия вече няколко пъти блокира в Съвета за сигурност на ООН приемането на резолюция, която би осъдила насилието в страната и легализирала пътя за подобни на либийския сценарий действия. Външният министър на Русия Сергей Лавров заяви, че Западните държави обсъждат една с друга варианта за налагане на зона без полети в Сирия, като тази стъпка според него е нецелесъобразна.
В руския вариант на резолюция за Сирия е заложено спиране на насилието в страната, откъдето и да идва то, но не чрез външна намеса, а чрез широк вътрешен инклузивен диалог. Този вариант на резолюция е подкрепян от страните БРИКС – Бразилия, Индия, Китай и Южна Африка. В същото време Русия е обвинявана, че продава оръжие на сирийския режим, който може да го използва срещу протестиращите. Наскоро корабът Chariot достави в Сирия нова пратка, но на журналистически въпрос Лавров отговори, че Москва търгува с Дамаск в рамките на закона и не му предоставя нищо забранено.
Факт е, че Москва известно време се опитваше да остане неутрален посредник в диалога между правителството и т.нар. сирийска опозиция, но докато президентът Башар Асад се съгласи да разговаря без условия, опозицията постави редица неизпълними в създалата се обстановка претенции за участие в подобни преговори.
Сега след налагането на вето в съвета за сигурност към ООН да се твърди че Русия е заела категорично страната на сирийското правителство би било погрешно. Русия заяви, че би наложила вето на всяка резолюция на ООН за Сирия, която намери за „неприемлива”. От Москва изискват мерките да изключват военна намеса за спиране на кръвопролитията, възникнали при протестите на сирийските граждани срещу режима на президента Башар Асад, за да не се повтори случаят с Либия. Русия тогава се въздържа и не наложи вето и след това се почувства изиграна, тъй като това, което се предполагаше, че ще бъде забранена за полети зона, се превърна в пълномащабна военна атака. Според руския външен министър Сергей Лавров, Русия предлага в резолюцията да бъде включен призив към сирийската опозиция да се разграничи от въоръжените екстремисти в страната. Освен това, държавите, които имат влияние върху подобни групировки, трябва да бъдат приканени да го упражнят, за да бъде спряно насилието. Русия предлага също искането към властите на Сирия да изтеглят армейските части от градовете в страната да се допълни с искане към въоръжените групировки също да напуснат градовете. Реакцията на Запада относно наложеното вето бе показателна. Никола Саркози и Хилари Клинтън показаха, че са вбесени от ветото. Позицията на Русия не е в категорична подкрепа на правителството на Сирия, но в същото време тя не може да заеме антиправителствена позиция по ред причини. Главната сред тях е, че сирийското пристанище Баняс е единствената база, на която руските бойни кораби в Средиземно море могат трайно да разчитат. Освен това едва ли Москва ще направи глупостта да се откаже от военни доставки за различни близкоизточни държави и по този начин да прекъсне контактите си с един перспективен за нея пазар. В Кремъл вече негласно отчетоха позицията си по отношение на събитията в Либия като грешка и тази грешка едва ли ще се повтори. Русия отдавна печели много от търговски сделки със Сирия и е главният й доставчик на оръжие. Договорите им възлизат на 3 млрд. долара и включват доставка на противокорабни ракети, изтребители и зенитни системи с малък обсег. Последната пратка бе доставена само преди седмица. Това е демонстрация на сила от страна на Москва, която иска да предотврати намеса на НАТО в Сирия.
Редица информации сочат, че около бреговете на Сирия вече се съсредоточават руски бойни кораби, а около въздушното пространство са се появили руски стратегически разузнавателни самолети. Засега тези действия са извън територията на самата Сирия, което е негласен намек, че Русия не желае намесата на чужди сили в тази страна. Единодействието между Русия и Китай е твърде показателно. Факт е, че на страната на режима в Дамаск застават и страни като Индия, Бразилия и Южна Африка.
Режимът в Сирия се възприема от водещи западни страни като съюзник на Иран, като страна, която подкрепя радикалните палестински движения. И в този план ръководството на западните страни виждат в режима на Башар Асад противник, който е необходимо да бъде сменен с някой по-лоялен режим. Последните събития показват, че Сирия е само отдушник, че целта е да се удари чрез Сирия срещу Иран. Ударът по сирийския режим означава и подготвителен удар срещу Иран, а той би бил облекчен, ако единственият ирански съюзник в региона падне.
И още нещо - блокирането на Иран означава повишаване на световните цени на петрола. Петролните монополи, без да губят време, вече започват да се възползват от това. Ескалацията на напрежението пълни и джобовете на петролните монополи. По отношение на Сирия прави впечатление еднопосочността на пропагандата. Разпространяването на лъжлива информация от страна на бунтовниците се превръща в ежедневие. Раздуват се цифрите на загиналите. Премълчава се фактът, че повече от половината от тях са войници и полицаи. Вината за терористичните актове и зверските избивания на военни, полицаи, а и на граждански лица, доказани с филмови материали от самите "бунтовници", се хвърля преднамерено върху правителството.
В заключение ясно може да се забележи, че действията на Русия по въпроса със Сирия са в тон с международното право. Това е и главната мотивация на Руската Федерация да се спазят международните правни норми. Думи в тази посока заяви и депутатът от Руската Дума Константин Косачов, че никой няма право да определя легитимността на този или онзи режим, това е изключително право на сирийския народ.
вторник, 6 март 2012 г.
Руската федерация и страните от ОНД.
Руската федерация и страните от ОНД.
( 1991-1993 г.)
Симеон Кулиш
„Русия трябва да признае себе си като Запад,
като Изток-Запад, който обединява два свята,
а не ги разделя.”
Николай Бердяев
Отношенията между държавите в края на XX и особено в началото на XXI век зависят изключително много от глобализацията и глобализационните процеси. Поставя се под въпрос ролята и ресурсите на модерната национална държава. Заедно с това под въпрос е организацията на модерната политика въобще. Политиката на глобализация – отбелязва Улрих Бек – цели да отхвърли оковите, наложени не само от профсъюзите, но и от националната държава. От своя страна Бауман отбелязва, че глобализацията е процес, който има интерес от слаби, фрагментирани държави, които си остават държави, но все повече под контрола на различни регионални институции.
Глобализацията е превръщането на политиката от сфера на общите интереси в сфера на частните сфери на обществото – което е и смърт на политическото. Глобализацията е и край на масовата политика, защото в глобализирания свят общественото мнение, представлявано от корпорация от глобални медии и интелектуалци, придобива значение единствено на публика, на сбор от зрители на случващото се.
Оттук следва и основният проблем на глобализацията – отдръпването от политиката и краят на гражданското общество. Това е вид политика, „глобализъм”, който в термините на Бек означава идеология на господството на световния пазар, който изтласква политическото действие.
Именно в такава позиция са поставени държавите в съвременния свят. Воденето на стабилна и целенасочена външна политика е изключително трудно, особено що се отнася за малките държави. Но и за суперсилите като Руската федерация ( РФ ), Съединените американски щати, Китай, Бразилия и др., трудностите не са малко, защото значението на водената от тях външна политика има решаващо влияние върху международните отношения и процеси.
* * *
Динамичните политически процеси ( главно във вътрешен план ) в СССР през втората половина на 80-те и началото на 90-те години на XX век довеждат до разпада на тази огромна и многонационална страна, както и до самия крах на Източния блок.
На 16 ноември 1988 г. Върховният съвет на Естония приема декларация за държавен суверенитет, по силата на която законите на републиката получават върховенство над съюзните. На следващата година подобни решения вземат законодателните органи на Литва ( 18 май 1989 г. ) и на Латвия ( 23 септември 1989 г. ). На 11 март 1990 г. Литва, Латвия и Естония декларират своята пълна независимост. Последват ги Грузия и Молдова. Тази поредица от декларации представлява своеобразен „парад на суверенитетите”. Те полагат началото на разпада на Съветския съюз. Останалите съюзни републики получават своята независимост през втората половина на 1991 г.
Демонтажа на СССР се стимулира и от външни фактори, като най-силни сред тях се оказват революците през 1989 г. в Източния блок ( ГДР, Чехословакия, Румъния и България ). Именно от този момент нататък Кремъл губи позициите си в Източна Европа, като това я задлъжава да преориентира външната си политика.
Няколко са основните събития, които оформят юредическият край на съществуване на Съветският съюз. С Указ от 23 август 1991 г. на Борис Елцин, който убедително печели изборите за президент на РСФСР през юни същата година, се забранява дейността на КПСС на територията на страната. В края на 1991 г., на 8 декември, са подписани т.нар. „Беловежки споразумения” ( местността Белая Вежа до Минск ) от президентите на Беларус ( Станислав Шушкевич ), РСФСР ( Борис Елцин ) и Украйна ( Леонид Кравчук ). Към тях се прибавя и Алма-Атинската декларация от 21 декември 1991 г. подписана от представителите на Република Азербайджан, Република Армения, Република Беларус, Република Казахстан, Република Киргизстан, Република Молдова, Руска Федерация ( РСФСР ), Република Таджикистан, Туркменистан, Република Узбекистан и Украйна, с което засвидетелстват създаването на Общност на Независимите Държави ( ОНД ). Според нея, отношенията между страните участнички трябва да се развиват на основата на взаимното признание и уважение на суверенитета, неотменното право на самоопределение, принципа на равенството и невмешателство във вътрешните дела, както и други общопризнати принципи и норми на международното право. Освен това, се признава териториалната цялост на всяка една от страните. В документа официално се казва, че с образуването на ОНД Съюзът на Съветските Социалистически Страни прекратява своето съществуване.
Започвайки своят самостоятелен политически живот Руската федерация изработва своя концепция за външната си политика. В нея се открояват няколко приоритета, които Москва извежда на преден план: 1) обезпечаване на политическите средства за безопасността на Русия във всички измерения; 2) мобилизация на финансовата и техническа поддръжка за създаване на ефективна икономика; 3) формиране на нови и равноправни отношения с ОНД, продължаване на стратегическя курс на партньорство със страните от далечната чужбина; 4) обезпечаване на Русия като световен балансьор в многостранните процеси на регулиране на световното стопанство и международни отношения, имаща и статут на велика държава.
Като най-ярък пример за траен руски външнополитически интерес е регионът наречен през 1992 г. от министъра на външните работи на РФ А. Козирев „близка чужбина” ( страните от ОНД, Литва, Латвия и Естония ). Това е изклачително важна и стратегическа зона за Москва. От една страна в нея се намират държавите от бившия СССР, върху които доскоро Русия е имала силно влияние, и трудно може да се откъсне от традицията си да влияе там по всякакъв начин. От друга страна регионът, особено Кавказкият е енергиен, транспортен и комуникационен център.
След разпада на СССР страните от ОНД поемат по свой собствен, самостоятелен път на развитие. Но до колко е възможно това? Според Б.Кулик абсолютна самостоятелност на републиките излезли от Съветския съюз не е възможна или поне не в пълния смисъл на думата. Дилемата пред тях самите ( с изключение на т.нар. „център” – Русия – б.а. С.К. ) е от една страна дали да останат и в каква степен зависими една от друга, и това, да попаднат под зависимостта на приемника на СССР – Руската федерация. Безспорен факт е, че след подписването на Беловежките и Алма-Атинските споразумения, в постсъветското пространство в Средна Азия се осъществява смяна на геополитическата реалност. Но по-важното, според мен е това, че осъществявайки се тази смяна не се получава политически вакуум, или ако до известна степен се наблюдава такъв, той бързо е запълнен. Русия успява да трансформира външната си политика към бившите съветски републики от региона и успешно да се включи в Общността на независимите държави, като лидер, като своеобразен център. Не случайно и ОНД може да се приеме като основно средство на Москва за интеграция на самото постсъветско пространство в новите политически, социално-икономически и геополитически условия в света.
Самият регион на Централна Азия се счита за най-уязвимото място за Русия, както в географски, така и в икономически аспект. Историкът М.Махкомов визира държавите Таджикистан, Туркменистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, определяйки ги като „буферни” страни, които да защитават южната граница на Руската федерация. Тази уязвимост на Москва се дължи, първо от икономическата криза в която изпада Русия в началото на 90-те години на миналия век. Второ, около 2/3 то ядреното оръжие на СССР се намира на територията на бившите съветски републики. Накрая, но не и на последно място, Кремъл губи позиции в Източна Европа, като се лишава от доскорошни лоялни съюзници ( особено в лицето на страни като България ). Руската федерация попада в изключително комплицирана международна обстановка, като вече не е основен политически играч. Единственият адекватен отговор на Кремъл в така създалата се ситуация е отново РФ да се обърне към страните от постсъветското пространство и да се опита да ги задържи в своята сфера на влияние, като от една страна гарантира своята безопасност, и от друга, да не изгуби престижът си на световен играч на международната сцена. Формата ОНД е конкретния пример за това.
На 27 март 1992 г. в Алма-Ата се подписва Взаимно съглашение от Върховните съвети ( парламенти ) на страните участнички в ОНД за създаване на Междупарламентарна Асамблея на Общността, със седалище град Минск ( чл.9 ). Съглашението е подписано от представителите на Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. В чл.1 е описана и главната задача на Асамблеята. Създава се като консултативен институт за обсъждания на въпроси и разглеждане на проекто документи, представляващи общи интереси. Консултативният орган има широк спектър на действие, като водещи се явяват обсъждането на политически и социално-икономически въпроси, както и такива свързани с междупарламентарното сътрудничество ( чл.4 ).
Междупарламентарна Асамблея на страните участнички в ОНД се учредява само три месеца след подписването на споразуменията от Белая Вежа и това от Алма-Ата. Това е и първият сигнал, подаден от страните членки на ОНД, че са готови да си съдействат по важни въпроси, засягащи техните интереси вътре в общността. Акцентът, според мен, е в начина на вземане на решения – общо съгласие или още консенсус ( чл.7 ). По този начин се показва ясно, че страните членки имат желанието за сътрудничество, съвместно развитие и полагане основите на един нов вид взаимоотношения между Русия и бившите съветски републики.
Друга, важна стъпка, която предприема Москва с цел да запази влиянието си в постсъветското пространство е подписването на Договор за колективна безопасност ( ДКБ ) в рамките на ОНД ( Ташкент, 15 май 1992 г. ). Страните участнички по този договор са Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Азербайджан се присъединява към тях на 24 септември 1993 г. Договорът има за цел страните членки да се консултират една друга по всички важни въпроси по международната безопасност и в случай на възникване на опасност за териториалната цялост и суверенитет на всяка една от тях, незабавно да се проведат консултации с цел координация на позициите им ( чл.2 ).
Подписаният през май Договор за колективна безопасност е следващата решителна стъпка към утвърждаване на интеграционните процеси в рамките на ОНД. От една страна, Русия прави опит да гарантира собствената си безопасност, а в частност и тази на страните участнички по този договор. От друга страна обаче това е възможност и за туширане на междуетническото напрежението и териториалните казуси в постсъветското пространство, възникнали между страните в общността след разпадането на Съветския съюз. Явява се своеобразен гарант за стабилността на региона.
Руската федерация започва постепенно да възприема и осъзнава себе си като водеща страна в евразийското пространство. Това е моментът, в който самочувствието на Москва като лидер в региона започва постепенно да се възвръща. Именно по това време е и следващата вълна на политически договорености, този път в сферата на икономиката между Русия и страните членки на ОНД. Така, през юни 1993 г. се подписва съвместно Заявление на правителствата на Беларус, Украйна и Руската федерация за неотложни мерки за глобална икономическа интеграция, т.е вече е налице икономически договор в рамките на общността. Два месеца по-късно, на 24 септември в Москва се създава Икономическия съюз на ОНД, в който влизат страните Азербайджан, Армения, Беларус ( в сила от 14 януари 1994 г. ), Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Целите на Икономическия съюз са описани в чл.2, които ясно показва значението и смисъла на този договор: „формиране на условия за стабилно развитие на икономиките на Договарящите се страни в интерес за повишаване на жизненото равнище на тяхното население; поетапно създаване на общо икономическо пространство на базата на пазарни отношения; създаване на равни възможности и гаранции за всички стопански субекти; съвместно осъществяване на икономически проекти, които са от общ интерес;”
Икономическият съюз създаден в края на 1993 г. в рамките на ОНД е един логичен завършек на една целенасочена политика на Москва, която цели да гарантира собствената си икономическа сигурност. Този договор не е обикновен акт, а следствие. Търговският обмен между бившите съветски републики все още е твърде голям, както и тяхната взаимозависимост. От друга страна, пазарните връзките между страните от ОНД и Русия играят основополагаща роля за формирането на националните им икономики. Така например, в началото на 90-те години експорта на стоки между страните членки на ОНД съставлява между 80,2 и 94,4% от общия има обен, а импорта межу 68,7 и 79,6%. Това показва силната взаимовръзка между икономиките на самите страни от ОНД и тази на Русия.
Края на 1993 г. се оказвва изключително важна както за Русия, така и за страните от Общността на независимите държави. На 12 декември с.г. е приета новата Конституция на РФ. В чл.80 е отбелязано: „Президентът на Руската федерация определя основното направление във вътрешната и външната политика на държавата”; чл. 86: „Президентът на РФ: а) осъществява ръководството на външната политика на РФ; б) води преговори и подписва международни договори. Чрез тази конституция де-юре Русия се превръща в президентска република. Това позволява на Русия ясно да се дефиниране пред външния свят, показва главният модератор на външнополитическите стратегии, както и кой поема отговорността за поведението на РФ на международната сцена.
С подписването на споразуменията от Белая Вежа и Алма-Ата от 1991 г. се слага краят на СССР и началото на ОНД. С приемането на Конституцията на Руската федерация през декември 1993 г. се приключва началният период от съществуването и взаимовръзките на страните от ОНД и Русия. В рамките на 3 години Москва успява да задържи влиянието си над постсъветските страни от Централна Азия и не допуска политически вакуум в региона. За периода 1991-1993 г. Русия и ОНД сключват повече от 250 документа от различен характер, които уреголират техните взаимоотношения. Руската федерация определя себе си като водещ фактор в тази част на света, но въпреки това, тя все още изпитва силни затруднения в икономически и вътрешнополитически план, тъй като поема основната тежест от демонтажа на Съветския съюз.
10.02.2012 г.
( 1991-1993 г.)
Симеон Кулиш
„Русия трябва да признае себе си като Запад,
като Изток-Запад, който обединява два свята,
а не ги разделя.”
Николай Бердяев
Отношенията между държавите в края на XX и особено в началото на XXI век зависят изключително много от глобализацията и глобализационните процеси. Поставя се под въпрос ролята и ресурсите на модерната национална държава. Заедно с това под въпрос е организацията на модерната политика въобще. Политиката на глобализация – отбелязва Улрих Бек – цели да отхвърли оковите, наложени не само от профсъюзите, но и от националната държава. От своя страна Бауман отбелязва, че глобализацията е процес, който има интерес от слаби, фрагментирани държави, които си остават държави, но все повече под контрола на различни регионални институции.
Глобализацията е превръщането на политиката от сфера на общите интереси в сфера на частните сфери на обществото – което е и смърт на политическото. Глобализацията е и край на масовата политика, защото в глобализирания свят общественото мнение, представлявано от корпорация от глобални медии и интелектуалци, придобива значение единствено на публика, на сбор от зрители на случващото се.
Оттук следва и основният проблем на глобализацията – отдръпването от политиката и краят на гражданското общество. Това е вид политика, „глобализъм”, който в термините на Бек означава идеология на господството на световния пазар, който изтласква политическото действие.
Именно в такава позиция са поставени държавите в съвременния свят. Воденето на стабилна и целенасочена външна политика е изключително трудно, особено що се отнася за малките държави. Но и за суперсилите като Руската федерация ( РФ ), Съединените американски щати, Китай, Бразилия и др., трудностите не са малко, защото значението на водената от тях външна политика има решаващо влияние върху международните отношения и процеси.
* * *
Динамичните политически процеси ( главно във вътрешен план ) в СССР през втората половина на 80-те и началото на 90-те години на XX век довеждат до разпада на тази огромна и многонационална страна, както и до самия крах на Източния блок.
На 16 ноември 1988 г. Върховният съвет на Естония приема декларация за държавен суверенитет, по силата на която законите на републиката получават върховенство над съюзните. На следващата година подобни решения вземат законодателните органи на Литва ( 18 май 1989 г. ) и на Латвия ( 23 септември 1989 г. ). На 11 март 1990 г. Литва, Латвия и Естония декларират своята пълна независимост. Последват ги Грузия и Молдова. Тази поредица от декларации представлява своеобразен „парад на суверенитетите”. Те полагат началото на разпада на Съветския съюз. Останалите съюзни републики получават своята независимост през втората половина на 1991 г.
Демонтажа на СССР се стимулира и от външни фактори, като най-силни сред тях се оказват революците през 1989 г. в Източния блок ( ГДР, Чехословакия, Румъния и България ). Именно от този момент нататък Кремъл губи позициите си в Източна Европа, като това я задлъжава да преориентира външната си политика.
Няколко са основните събития, които оформят юредическият край на съществуване на Съветският съюз. С Указ от 23 август 1991 г. на Борис Елцин, който убедително печели изборите за президент на РСФСР през юни същата година, се забранява дейността на КПСС на територията на страната. В края на 1991 г., на 8 декември, са подписани т.нар. „Беловежки споразумения” ( местността Белая Вежа до Минск ) от президентите на Беларус ( Станислав Шушкевич ), РСФСР ( Борис Елцин ) и Украйна ( Леонид Кравчук ). Към тях се прибавя и Алма-Атинската декларация от 21 декември 1991 г. подписана от представителите на Република Азербайджан, Република Армения, Република Беларус, Република Казахстан, Република Киргизстан, Република Молдова, Руска Федерация ( РСФСР ), Република Таджикистан, Туркменистан, Република Узбекистан и Украйна, с което засвидетелстват създаването на Общност на Независимите Държави ( ОНД ). Според нея, отношенията между страните участнички трябва да се развиват на основата на взаимното признание и уважение на суверенитета, неотменното право на самоопределение, принципа на равенството и невмешателство във вътрешните дела, както и други общопризнати принципи и норми на международното право. Освен това, се признава териториалната цялост на всяка една от страните. В документа официално се казва, че с образуването на ОНД Съюзът на Съветските Социалистически Страни прекратява своето съществуване.
Започвайки своят самостоятелен политически живот Руската федерация изработва своя концепция за външната си политика. В нея се открояват няколко приоритета, които Москва извежда на преден план: 1) обезпечаване на политическите средства за безопасността на Русия във всички измерения; 2) мобилизация на финансовата и техническа поддръжка за създаване на ефективна икономика; 3) формиране на нови и равноправни отношения с ОНД, продължаване на стратегическя курс на партньорство със страните от далечната чужбина; 4) обезпечаване на Русия като световен балансьор в многостранните процеси на регулиране на световното стопанство и международни отношения, имаща и статут на велика държава.
Като най-ярък пример за траен руски външнополитически интерес е регионът наречен през 1992 г. от министъра на външните работи на РФ А. Козирев „близка чужбина” ( страните от ОНД, Литва, Латвия и Естония ). Това е изклачително важна и стратегическа зона за Москва. От една страна в нея се намират държавите от бившия СССР, върху които доскоро Русия е имала силно влияние, и трудно може да се откъсне от традицията си да влияе там по всякакъв начин. От друга страна регионът, особено Кавказкият е енергиен, транспортен и комуникационен център.
След разпада на СССР страните от ОНД поемат по свой собствен, самостоятелен път на развитие. Но до колко е възможно това? Според Б.Кулик абсолютна самостоятелност на републиките излезли от Съветския съюз не е възможна или поне не в пълния смисъл на думата. Дилемата пред тях самите ( с изключение на т.нар. „център” – Русия – б.а. С.К. ) е от една страна дали да останат и в каква степен зависими една от друга, и това, да попаднат под зависимостта на приемника на СССР – Руската федерация. Безспорен факт е, че след подписването на Беловежките и Алма-Атинските споразумения, в постсъветското пространство в Средна Азия се осъществява смяна на геополитическата реалност. Но по-важното, според мен е това, че осъществявайки се тази смяна не се получава политически вакуум, или ако до известна степен се наблюдава такъв, той бързо е запълнен. Русия успява да трансформира външната си политика към бившите съветски републики от региона и успешно да се включи в Общността на независимите държави, като лидер, като своеобразен център. Не случайно и ОНД може да се приеме като основно средство на Москва за интеграция на самото постсъветско пространство в новите политически, социално-икономически и геополитически условия в света.
Самият регион на Централна Азия се счита за най-уязвимото място за Русия, както в географски, така и в икономически аспект. Историкът М.Махкомов визира държавите Таджикистан, Туркменистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, определяйки ги като „буферни” страни, които да защитават южната граница на Руската федерация. Тази уязвимост на Москва се дължи, първо от икономическата криза в която изпада Русия в началото на 90-те години на миналия век. Второ, около 2/3 то ядреното оръжие на СССР се намира на територията на бившите съветски републики. Накрая, но не и на последно място, Кремъл губи позиции в Източна Европа, като се лишава от доскорошни лоялни съюзници ( особено в лицето на страни като България ). Руската федерация попада в изключително комплицирана международна обстановка, като вече не е основен политически играч. Единственият адекватен отговор на Кремъл в така създалата се ситуация е отново РФ да се обърне към страните от постсъветското пространство и да се опита да ги задържи в своята сфера на влияние, като от една страна гарантира своята безопасност, и от друга, да не изгуби престижът си на световен играч на международната сцена. Формата ОНД е конкретния пример за това.
На 27 март 1992 г. в Алма-Ата се подписва Взаимно съглашение от Върховните съвети ( парламенти ) на страните участнички в ОНД за създаване на Междупарламентарна Асамблея на Общността, със седалище град Минск ( чл.9 ). Съглашението е подписано от представителите на Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. В чл.1 е описана и главната задача на Асамблеята. Създава се като консултативен институт за обсъждания на въпроси и разглеждане на проекто документи, представляващи общи интереси. Консултативният орган има широк спектър на действие, като водещи се явяват обсъждането на политически и социално-икономически въпроси, както и такива свързани с междупарламентарното сътрудничество ( чл.4 ).
Междупарламентарна Асамблея на страните участнички в ОНД се учредява само три месеца след подписването на споразуменията от Белая Вежа и това от Алма-Ата. Това е и първият сигнал, подаден от страните членки на ОНД, че са готови да си съдействат по важни въпроси, засягащи техните интереси вътре в общността. Акцентът, според мен, е в начина на вземане на решения – общо съгласие или още консенсус ( чл.7 ). По този начин се показва ясно, че страните членки имат желанието за сътрудничество, съвместно развитие и полагане основите на един нов вид взаимоотношения между Русия и бившите съветски републики.
Друга, важна стъпка, която предприема Москва с цел да запази влиянието си в постсъветското пространство е подписването на Договор за колективна безопасност ( ДКБ ) в рамките на ОНД ( Ташкент, 15 май 1992 г. ). Страните участнички по този договор са Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Азербайджан се присъединява към тях на 24 септември 1993 г. Договорът има за цел страните членки да се консултират една друга по всички важни въпроси по международната безопасност и в случай на възникване на опасност за териториалната цялост и суверенитет на всяка една от тях, незабавно да се проведат консултации с цел координация на позициите им ( чл.2 ).
Подписаният през май Договор за колективна безопасност е следващата решителна стъпка към утвърждаване на интеграционните процеси в рамките на ОНД. От една страна, Русия прави опит да гарантира собствената си безопасност, а в частност и тази на страните участнички по този договор. От друга страна обаче това е възможност и за туширане на междуетническото напрежението и териториалните казуси в постсъветското пространство, възникнали между страните в общността след разпадането на Съветския съюз. Явява се своеобразен гарант за стабилността на региона.
Руската федерация започва постепенно да възприема и осъзнава себе си като водеща страна в евразийското пространство. Това е моментът, в който самочувствието на Москва като лидер в региона започва постепенно да се възвръща. Именно по това време е и следващата вълна на политически договорености, този път в сферата на икономиката между Русия и страните членки на ОНД. Така, през юни 1993 г. се подписва съвместно Заявление на правителствата на Беларус, Украйна и Руската федерация за неотложни мерки за глобална икономическа интеграция, т.е вече е налице икономически договор в рамките на общността. Два месеца по-късно, на 24 септември в Москва се създава Икономическия съюз на ОНД, в който влизат страните Азербайджан, Армения, Беларус ( в сила от 14 януари 1994 г. ), Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Целите на Икономическия съюз са описани в чл.2, които ясно показва значението и смисъла на този договор: „формиране на условия за стабилно развитие на икономиките на Договарящите се страни в интерес за повишаване на жизненото равнище на тяхното население; поетапно създаване на общо икономическо пространство на базата на пазарни отношения; създаване на равни възможности и гаранции за всички стопански субекти; съвместно осъществяване на икономически проекти, които са от общ интерес;”
Икономическият съюз създаден в края на 1993 г. в рамките на ОНД е един логичен завършек на една целенасочена политика на Москва, която цели да гарантира собствената си икономическа сигурност. Този договор не е обикновен акт, а следствие. Търговският обмен между бившите съветски републики все още е твърде голям, както и тяхната взаимозависимост. От друга страна, пазарните връзките между страните от ОНД и Русия играят основополагаща роля за формирането на националните им икономики. Така например, в началото на 90-те години експорта на стоки между страните членки на ОНД съставлява между 80,2 и 94,4% от общия има обен, а импорта межу 68,7 и 79,6%. Това показва силната взаимовръзка между икономиките на самите страни от ОНД и тази на Русия.
Края на 1993 г. се оказвва изключително важна както за Русия, така и за страните от Общността на независимите държави. На 12 декември с.г. е приета новата Конституция на РФ. В чл.80 е отбелязано: „Президентът на Руската федерация определя основното направление във вътрешната и външната политика на държавата”; чл. 86: „Президентът на РФ: а) осъществява ръководството на външната политика на РФ; б) води преговори и подписва международни договори. Чрез тази конституция де-юре Русия се превръща в президентска република. Това позволява на Русия ясно да се дефиниране пред външния свят, показва главният модератор на външнополитическите стратегии, както и кой поема отговорността за поведението на РФ на международната сцена.
С подписването на споразуменията от Белая Вежа и Алма-Ата от 1991 г. се слага краят на СССР и началото на ОНД. С приемането на Конституцията на Руската федерация през декември 1993 г. се приключва началният период от съществуването и взаимовръзките на страните от ОНД и Русия. В рамките на 3 години Москва успява да задържи влиянието си над постсъветските страни от Централна Азия и не допуска политически вакуум в региона. За периода 1991-1993 г. Русия и ОНД сключват повече от 250 документа от различен характер, които уреголират техните взаимоотношения. Руската федерация определя себе си като водещ фактор в тази част на света, но въпреки това, тя все още изпитва силни затруднения в икономически и вътрешнополитически план, тъй като поема основната тежест от демонтажа на Съветския съюз.
10.02.2012 г.
Съвременна Русия между Изтока и Запада
ДОКЛАД
на доц.д.п.н. ТОДОР НЕДЕВ НЕДЕВ
пред участниците на научна кръгла маса на тема: „Съвременна Русия между Изтока и Запада”
на 9 февруари 2012 година, по случай
Деня на дипломатическия работник на Руската федерация
Уважаеми дами и господа
Участници в научната кръгла маса,
Досега Русия, Руската федерация, в лицето на Президента, Съвета на министрите и Министерството на външните работи, работеха в изпълнение на Концепцията за външна политика на Руската федерация, утвърдена на 12 юли 2008 г. от Президента на Русия Д.Медведев, и се считаше за нов етап на външнополитическа дейност.
В тази концепция са заложени основните положения и принципи на международния курс на Русия.
Първо, приемственост по отношение на външната политика привеждана от тандема Д.Медведев – Вл.Вл.Путин, и поставената амбициозна цел – да изведат Русия до 2020 г. в петорката глобални лидери, опредялщи световната политика и формирането на новия световен ред през ХХІ век.
Второ, Потвърдени са по-рано заявените принципи на външна политика, откритост, предсказуемост, прагматизъм, многовекторност с приоритет на надеждна защита на националните интереси при отказ от конфронтация в международните работи.
Трето, Външната политика е обявена като важен ресурс и инструмент и продължение на вътрешната политика.
В частност, се уточнява, че тя ще цели, да се създадат благоприятни външни условия за националната модернизация, за прехода на Русия по иновационен път на развитие.
Четвърто, Поставена е задачата за адекватно ресурсно осигуряване на външната политика на Русия, чрез увеличаване финансирането на външнополитическата дейност на страната за решаването на амбициозната задача да влезе в лигата на световните лидери.
Пето, Русия не е доволна понастоящем от статуса си на регионална държава и дава ясна заявка да се превърне в световна държава с глобални външнополитически интереси.
Шесто, В новия външнополитически курс е потвърден и засилен европейския вектор, като основен, независимо от мновекторния основаващ се на тезиса за общите ценности на трите клона на европейската цивилизация Русия, ЕС и САЩ, което по мнението на политическото ръководство на Русия, съставлява основа за формирането на конфигурацията за колективното лидерство.
Седмо, Потвърждават се приоритетите на външната политика на Русия – всестранно укрепване на интеграционните процеси в постсъветското пространство и засилване на интеграционния потенциал в международните структури – ОНД, Договора за колективна безопасност, Европейското икономическо сътрудничество, Съюзно сътрудничество Русия-Беларус-Казахстан.
Осмо, На американското направление се поставят задачите, двустранните политически отношения Русия-САЩ да се поставят на солиден икономически фундамент.
Девето, Потенциалът – връзка със страните от Азиатско-Тихоокеанския регион да се разглеждат на първо място като инструмент за икономически подем на руския Сибир и Далечния Изток.
Десето, В глобалните работи се декларира целта, повишаване управляемостта на процесите за мирно развитие, по въпросите на международната безопасност и глобалното развитие, като се акцентира на ролята на ООН като лигитимен орган.
Досегашният президент на Русия Дмитрий Медведев, формулира и петте основни принципа на руската външна политика.
Първият, Русия признава първенството на основополагащите принципи на международното право, които определят отношенията между цивилизованите народи;
Вторият, Светът трябва да бъде многополярен. Еднополярният свят е неприемлив. Доминирането е недопустимо, даже от такава сериозна и авторитетна страна като САЩ.
Третият, Русия не иска конфронтация нито с една страна в света. Русия не мисли да се изолира и ще работи доколкото е възможно за подобряване на дружеските отношения и с Европа и със САЩ и с другите страни в света.
Четвърто, безусловен приоритет ще бъде и в бъдеще защита живота и достойнството на руските граждани, където и те да се намират.
Пето, У Русия, както и за другите страни по света има регион, в които има привилегировани интереси. В тези региони има страни, с които Русия традиционно е свързана с дружески, добросърдечни отношения и исторически особени отношения. Русия много внимателно ще работи в тези региони и ще развива дружеските си отношения с тези държави и с близките си съседи.
Уважаеми дами и господа,
Съвременна Русия между Изтока и Запада – вече 20 години, след падане на Берлинската стена и Беловежките споразумения за разпускане на Съветския съюз в началото на 90-те години на миналия век търси своята национална идентичност и чертае своята стратегия за бъдещо развитие през ХХІ век.
В условията на глобализация и глокализация /регионализация/ в света се налага нов ред, при който съществуват „богатия Север” и „бедния Юг”. При това „бедния Юг” се оказва в периферията на световното развитие, в своего рода „икономически резерват”, в който се изхвърлят отпадаците от жизнената дейност на „Севера”.
По мнението на руския политолог А.Нехлес, редица страни в т.ч. и Русия, се намират в промеждутъчно положение, те могат да се включат към „Юга”, а могат да проникнат и в „Севера” в случай на успешна реализация на националния модернизационен проект. Именно модернизацията ще определи цивилизационния вектор на развитие на една или друга страна: ще влезе ли тя в състава на „богатия Север” или ще рухне в „дълбокия Юг” – за Русия, която е европейска държава, това обстоятелство има особено значение.
За общества, които решават мащабни модернизационни задачи, национално-цивилизационното самоопределение е важен фактор, определящ модел на развитие и в крайна сметка успешна национална модернизация. Както пише известния руски учен философ В.Г.Федотов „процесът на модернизация, може да се разглежда като процес на създаване на нови институции и отношения, ценности и норми, които изискват определени изменения на идентичността на хората, на модернизиращото се общество и завършва със смяна на тяхната идентичност”.
Модернизацията е предизвикателство за националната идентичност на Русия и руските граждани в началото на ХХІ век.
Русия, както в миналото не може да направи във въшната си политика, геополитическия си избор: кой е нейния главен съюзник и партньор ? Е ли Русия част от Голяма Европа и тогава нейния главен вектор на движение, ще бъдат евроатлантическите страни и структури, или тя ще претендира, за това да стане самостоятелен център на сила, и тогава тя ще следва и провежда „многовекторна” дипломация и постулатите на „многополюсния свят”.
Такъв избор не само не е направен, но не се виждат и нови признаци на търсене, както по време на последните парламентарни избори месец декември 2011 г. и в платформите на кандидатите за президенти в президентските избори, месец март 2012 година.
Съществуват обективно три тенденции.
Първата, Идентичност на стара /до Октомврийската революция – 1917 г./ Русия – в обществото е мъртва; тя е отхвърлена със смяната от руската революция и руския зрял социализъм; независимо, че тази идентичност днес „пониква” в някои аспекти през съветския период на историята, във вид на руските архитипове – руския герб с двуглавия орел, Андреевския флаг, заменения съветски химн по музиката на Александров, вместо на М.Глинка, с новия текст на С.Михалков, названието на парламента – с Държавна дума, вместо Върховен съвет, въвеждане институцията на губернаторите, на градските управи и съдилища и т.н. възраждане на православните традиции, стереотипите на външнополитическо мислене, атрибутите на руската държавност.
Що се касае до президентската институция, то тя е взаимствана от САЩ още в късния СССР от Михаил Горбачов.
Втората, Съветската идентичност /1917-1991 г./ още не е загубена, и която се проявява в носталгията на част от народа по съветските времена и в частност по възраждането на съветската държавна символика Съветския червен флаг, със сърпа и чука и петолъчките въведени от болшевиките /по-точно от Л.Троцки/, и в известното отрезвяване от ценностната система на „дивия” капитализъм, насаждан в първите години на либерална демокрация, насаждан от либерал-реформаторските методи на „шоковата терапия” и т.н.
Третата, Наред с тези в руското общество има и претенции за построяването на нова съвременна държава и интеграция на страната в световната общност в качеството й на равноправен партньор. В цивилизационен план гражданското общество се стреми към най-развитите страни, които имат най-висок жизнен стандарт наред с развитите демократични институции и силни държави, гарантиращи на своите граждани индивидуалните свободи и частна собственост. В руското общество, като цяло – и което е много важно има разбиране, че само този път открива възможност за успешна национална модернизация.
За да се извърши модернизацията на Русия, е необходимо да се преодолее кризата на идентичност. В съвременните развити общества и /особено в САЩ/ национално-етническото основание не играе значителна роля в определяне на националните интереси. Докато в Русия национално-етническия фактор запазва самостоятелното си значение и отчетливо се проявява в дейността на държавата и в позициите на националния и регионалните политически елити, Русия исторически се е изграждала като политически, стопански и административен съюз на земи, етноси, култури, скрепени с общодържавни ценности и интереси. Никакви специални славянски и още повече руски привилегии и до ден днешен не съществуват. Нито една от националностите не е била господстваща, нито подчинена. Но руския народ е носел винаги основната тежест, на империята, бил е основния материал на нейното строителство, укрепване, отбрана и разширение, било то на Запад, било то на Изток или Юг.
Руската идентичност във времето никога не е била национална. Тя е била наднационална – отначало имперска, в последствие съветска. Затова след разпада на СССР и РСФСР, и след това и Руската федерация досега не са могли да сформират национална идентичност, доколкото населението на този голям отрязък от СССР, не представлява нация в западен смисъл на тази дума. Затова сега в Русия се формира своеобразна мозаечна идентичност, на свят от светове, на цивилизационно културно многообразие.
За разлика от САЩ, където в общия котел се вари вече повече от 230 г. американската национална идентичност от много раси, народи, етноси, религии, като съвкупност от всички граждани на тази държава.
Русия и нейната православянска цивилизация включва набор от следните слоеве:
-православен /религиозен/;
-комунистически /идеологически/;
-либерален /аксиологически/;
-евроазиатски /геополитически или териториален/;
-културен /европейски/;
-национален /етнически/;
-имперски;
-технологичен /модернизационен/.
Опитвайки се да се самоопредели в началото на ХХІ век, Русия, като национална идентичност трябва да се направят следните изборни варианти:
-между интеграция и европейска цивилизация и стремеж да се съхрани собствената самобитна руска православно християнска цивилизация;
-между империя и национална държава;
-между относителна изолация и пълна откритост;
-между икономическия и политическия либерализъм и ценностите на патернистката държава;
-между индивидуализма и колективизма;
-между мобилизационните и иновационни типове развитие;
-между политическото самосъзнание /граждани на РФ или русияни/ и имперската нация.
Уважаеми дами и господа,
Съвременна Русия иска и търси стабилност – в бъдещето си развитие.
Повечето руснаци не искат резки промени, бързи кардинални реформи в икономическия и политическия живот на страната. Това е изводът от данните на допитване на Общо руския център за изучаване на общественото мнение /ВЦИОМ/, направено в края на декември 2011 година.
Твърдението, че страната има нужда от съществени промени, са одобрили /едва/ 39 % от анкетираните. Докато 53 на сто, смятат, че Русия има нужда от стабилност и от еволюционни промени и реформи.
Колкото до популярните личности в Русия, новина няма – както и преди, така и сега за политик на 2011 година руснаците обявиха премиера В.В.Путин. Вниманието към Путин въпреки протестите на десните и десно-центристки политически кръгове, се увеличи още повече съсс започването на президентската битка за Кремъл. Връщането на Вл.Путин на президентския пост в Русия през пролетта на 2012 година е «най-вероятното развитие на събитията, и то още в първия тур» прогнозира руския политолог Дмитрий Орлов, цитиранн от вестник «Росийская газета». Основания за този извод дава според него статията на премиера Путин – лидери на «Единна Русия», кандидат в изборите за държавен глава през месец март тази година поместена от вестник «Известия», 17.І.2012 година.
Изброените от Путин успехи на днешното ръководство показват, че премиерът има «системен поглед върху ситуацията в страната и се стреми да довърши постройката, чийто строеж започна в края на 90-те, за да направи системата наистина органична», обяснява политолога Орлов.
В нова програмна статия на руския премиер Вл.Путин, публикавана от вестник Ведомости, смята, че системната корупция е основният проблем на руската икономика и обещава до края на 2012 г. да разчисти пътя за честния бизнес в Русия. Като акцентира, че през идните 4 години руската държава съществено ще намали държавното участие в големите компании, но няма намерение да ги продава на безценица. Неговите виждания са включени н неговия сайт във връзка с изборите за държавен глава на 4 март тази година.
Според Валерий Фьодоров, шеф на социолозите от ВЦИОМ, подкрепата за Путин в Русия е нараснала за три седмици в начолото на 2012 г. от 42 на 48 процента и за иборите може при известни условия да достигне 60 на сто.
Разбира се има и други гледни точки за непрецизността на социологическите прогнози и се дават примери от рода на, че преди парламентарните избори през декември миналата година ВЦИОМ предсказваше заз управляващите 53 на сто от гласовете на изборите, а фактически «Единна Русия» получи 49 процента – т.е. разликата е от 4 процента.
Въпреки някои различия наблюдателите са единни в едно – Путин за пореден път, доказа, че в Русия той е политик номер едно. Именно той формира дневния ред на компанията, изпреварвайки основните си конкуренти. Освен това Путин не просто дава отговори на най-важните въпроси – той демонстрира, че търси нови подходи, без да отстъпва при това нито от ценностите, нито от приоритетите, и е готов да действа така и занапред – коментира «Российская газета».
Съвременна Русия – между Изтока и Запада
Л И Т Е Р А Т У Р А:
Алексеева И.В. Геополитика в России между Востоkом и Западом
Зеленев, Е.И Конец. ХVІІІ – начало ХХ в., Изд. СПБГУ, 2001
Якунин, В.И.
Гаджиев, К.С. Геополитические горизонты России: контуры нового мира. Изд. Экономика М. 2007.
Кортунов, С.В. Современная внешняя политика России. Стратегия избирательной вовлеченности. Изд.дом. Гонта - Высшей исколы экономик – М. 2009.
Щюрмер, М. Путин и възходът на Русия, Студио Арт Лайн, 2010.
А какво мисли Русия, С, 2008. Библиотека «Зора»
на доц.д.п.н. ТОДОР НЕДЕВ НЕДЕВ
пред участниците на научна кръгла маса на тема: „Съвременна Русия между Изтока и Запада”
на 9 февруари 2012 година, по случай
Деня на дипломатическия работник на Руската федерация
Уважаеми дами и господа
Участници в научната кръгла маса,
Досега Русия, Руската федерация, в лицето на Президента, Съвета на министрите и Министерството на външните работи, работеха в изпълнение на Концепцията за външна политика на Руската федерация, утвърдена на 12 юли 2008 г. от Президента на Русия Д.Медведев, и се считаше за нов етап на външнополитическа дейност.
В тази концепция са заложени основните положения и принципи на международния курс на Русия.
Първо, приемственост по отношение на външната политика привеждана от тандема Д.Медведев – Вл.Вл.Путин, и поставената амбициозна цел – да изведат Русия до 2020 г. в петорката глобални лидери, опредялщи световната политика и формирането на новия световен ред през ХХІ век.
Второ, Потвърдени са по-рано заявените принципи на външна политика, откритост, предсказуемост, прагматизъм, многовекторност с приоритет на надеждна защита на националните интереси при отказ от конфронтация в международните работи.
Трето, Външната политика е обявена като важен ресурс и инструмент и продължение на вътрешната политика.
В частност, се уточнява, че тя ще цели, да се създадат благоприятни външни условия за националната модернизация, за прехода на Русия по иновационен път на развитие.
Четвърто, Поставена е задачата за адекватно ресурсно осигуряване на външната политика на Русия, чрез увеличаване финансирането на външнополитическата дейност на страната за решаването на амбициозната задача да влезе в лигата на световните лидери.
Пето, Русия не е доволна понастоящем от статуса си на регионална държава и дава ясна заявка да се превърне в световна държава с глобални външнополитически интереси.
Шесто, В новия външнополитически курс е потвърден и засилен европейския вектор, като основен, независимо от мновекторния основаващ се на тезиса за общите ценности на трите клона на европейската цивилизация Русия, ЕС и САЩ, което по мнението на политическото ръководство на Русия, съставлява основа за формирането на конфигурацията за колективното лидерство.
Седмо, Потвърждават се приоритетите на външната политика на Русия – всестранно укрепване на интеграционните процеси в постсъветското пространство и засилване на интеграционния потенциал в международните структури – ОНД, Договора за колективна безопасност, Европейското икономическо сътрудничество, Съюзно сътрудничество Русия-Беларус-Казахстан.
Осмо, На американското направление се поставят задачите, двустранните политически отношения Русия-САЩ да се поставят на солиден икономически фундамент.
Девето, Потенциалът – връзка със страните от Азиатско-Тихоокеанския регион да се разглеждат на първо място като инструмент за икономически подем на руския Сибир и Далечния Изток.
Десето, В глобалните работи се декларира целта, повишаване управляемостта на процесите за мирно развитие, по въпросите на международната безопасност и глобалното развитие, като се акцентира на ролята на ООН като лигитимен орган.
Досегашният президент на Русия Дмитрий Медведев, формулира и петте основни принципа на руската външна политика.
Първият, Русия признава първенството на основополагащите принципи на международното право, които определят отношенията между цивилизованите народи;
Вторият, Светът трябва да бъде многополярен. Еднополярният свят е неприемлив. Доминирането е недопустимо, даже от такава сериозна и авторитетна страна като САЩ.
Третият, Русия не иска конфронтация нито с една страна в света. Русия не мисли да се изолира и ще работи доколкото е възможно за подобряване на дружеските отношения и с Европа и със САЩ и с другите страни в света.
Четвърто, безусловен приоритет ще бъде и в бъдеще защита живота и достойнството на руските граждани, където и те да се намират.
Пето, У Русия, както и за другите страни по света има регион, в които има привилегировани интереси. В тези региони има страни, с които Русия традиционно е свързана с дружески, добросърдечни отношения и исторически особени отношения. Русия много внимателно ще работи в тези региони и ще развива дружеските си отношения с тези държави и с близките си съседи.
Уважаеми дами и господа,
Съвременна Русия между Изтока и Запада – вече 20 години, след падане на Берлинската стена и Беловежките споразумения за разпускане на Съветския съюз в началото на 90-те години на миналия век търси своята национална идентичност и чертае своята стратегия за бъдещо развитие през ХХІ век.
В условията на глобализация и глокализация /регионализация/ в света се налага нов ред, при който съществуват „богатия Север” и „бедния Юг”. При това „бедния Юг” се оказва в периферията на световното развитие, в своего рода „икономически резерват”, в който се изхвърлят отпадаците от жизнената дейност на „Севера”.
По мнението на руския политолог А.Нехлес, редица страни в т.ч. и Русия, се намират в промеждутъчно положение, те могат да се включат към „Юга”, а могат да проникнат и в „Севера” в случай на успешна реализация на националния модернизационен проект. Именно модернизацията ще определи цивилизационния вектор на развитие на една или друга страна: ще влезе ли тя в състава на „богатия Север” или ще рухне в „дълбокия Юг” – за Русия, която е европейска държава, това обстоятелство има особено значение.
За общества, които решават мащабни модернизационни задачи, национално-цивилизационното самоопределение е важен фактор, определящ модел на развитие и в крайна сметка успешна национална модернизация. Както пише известния руски учен философ В.Г.Федотов „процесът на модернизация, може да се разглежда като процес на създаване на нови институции и отношения, ценности и норми, които изискват определени изменения на идентичността на хората, на модернизиращото се общество и завършва със смяна на тяхната идентичност”.
Модернизацията е предизвикателство за националната идентичност на Русия и руските граждани в началото на ХХІ век.
Русия, както в миналото не може да направи във въшната си политика, геополитическия си избор: кой е нейния главен съюзник и партньор ? Е ли Русия част от Голяма Европа и тогава нейния главен вектор на движение, ще бъдат евроатлантическите страни и структури, или тя ще претендира, за това да стане самостоятелен център на сила, и тогава тя ще следва и провежда „многовекторна” дипломация и постулатите на „многополюсния свят”.
Такъв избор не само не е направен, но не се виждат и нови признаци на търсене, както по време на последните парламентарни избори месец декември 2011 г. и в платформите на кандидатите за президенти в президентските избори, месец март 2012 година.
Съществуват обективно три тенденции.
Първата, Идентичност на стара /до Октомврийската революция – 1917 г./ Русия – в обществото е мъртва; тя е отхвърлена със смяната от руската революция и руския зрял социализъм; независимо, че тази идентичност днес „пониква” в някои аспекти през съветския период на историята, във вид на руските архитипове – руския герб с двуглавия орел, Андреевския флаг, заменения съветски химн по музиката на Александров, вместо на М.Глинка, с новия текст на С.Михалков, названието на парламента – с Държавна дума, вместо Върховен съвет, въвеждане институцията на губернаторите, на градските управи и съдилища и т.н. възраждане на православните традиции, стереотипите на външнополитическо мислене, атрибутите на руската държавност.
Що се касае до президентската институция, то тя е взаимствана от САЩ още в късния СССР от Михаил Горбачов.
Втората, Съветската идентичност /1917-1991 г./ още не е загубена, и която се проявява в носталгията на част от народа по съветските времена и в частност по възраждането на съветската държавна символика Съветския червен флаг, със сърпа и чука и петолъчките въведени от болшевиките /по-точно от Л.Троцки/, и в известното отрезвяване от ценностната система на „дивия” капитализъм, насаждан в първите години на либерална демокрация, насаждан от либерал-реформаторските методи на „шоковата терапия” и т.н.
Третата, Наред с тези в руското общество има и претенции за построяването на нова съвременна държава и интеграция на страната в световната общност в качеството й на равноправен партньор. В цивилизационен план гражданското общество се стреми към най-развитите страни, които имат най-висок жизнен стандарт наред с развитите демократични институции и силни държави, гарантиращи на своите граждани индивидуалните свободи и частна собственост. В руското общество, като цяло – и което е много важно има разбиране, че само този път открива възможност за успешна национална модернизация.
За да се извърши модернизацията на Русия, е необходимо да се преодолее кризата на идентичност. В съвременните развити общества и /особено в САЩ/ национално-етническото основание не играе значителна роля в определяне на националните интереси. Докато в Русия национално-етническия фактор запазва самостоятелното си значение и отчетливо се проявява в дейността на държавата и в позициите на националния и регионалните политически елити, Русия исторически се е изграждала като политически, стопански и административен съюз на земи, етноси, култури, скрепени с общодържавни ценности и интереси. Никакви специални славянски и още повече руски привилегии и до ден днешен не съществуват. Нито една от националностите не е била господстваща, нито подчинена. Но руския народ е носел винаги основната тежест, на империята, бил е основния материал на нейното строителство, укрепване, отбрана и разширение, било то на Запад, било то на Изток или Юг.
Руската идентичност във времето никога не е била национална. Тя е била наднационална – отначало имперска, в последствие съветска. Затова след разпада на СССР и РСФСР, и след това и Руската федерация досега не са могли да сформират национална идентичност, доколкото населението на този голям отрязък от СССР, не представлява нация в западен смисъл на тази дума. Затова сега в Русия се формира своеобразна мозаечна идентичност, на свят от светове, на цивилизационно културно многообразие.
За разлика от САЩ, където в общия котел се вари вече повече от 230 г. американската национална идентичност от много раси, народи, етноси, религии, като съвкупност от всички граждани на тази държава.
Русия и нейната православянска цивилизация включва набор от следните слоеве:
-православен /религиозен/;
-комунистически /идеологически/;
-либерален /аксиологически/;
-евроазиатски /геополитически или териториален/;
-културен /европейски/;
-национален /етнически/;
-имперски;
-технологичен /модернизационен/.
Опитвайки се да се самоопредели в началото на ХХІ век, Русия, като национална идентичност трябва да се направят следните изборни варианти:
-между интеграция и европейска цивилизация и стремеж да се съхрани собствената самобитна руска православно християнска цивилизация;
-между империя и национална държава;
-между относителна изолация и пълна откритост;
-между икономическия и политическия либерализъм и ценностите на патернистката държава;
-между индивидуализма и колективизма;
-между мобилизационните и иновационни типове развитие;
-между политическото самосъзнание /граждани на РФ или русияни/ и имперската нация.
Уважаеми дами и господа,
Съвременна Русия иска и търси стабилност – в бъдещето си развитие.
Повечето руснаци не искат резки промени, бързи кардинални реформи в икономическия и политическия живот на страната. Това е изводът от данните на допитване на Общо руския център за изучаване на общественото мнение /ВЦИОМ/, направено в края на декември 2011 година.
Твърдението, че страната има нужда от съществени промени, са одобрили /едва/ 39 % от анкетираните. Докато 53 на сто, смятат, че Русия има нужда от стабилност и от еволюционни промени и реформи.
Колкото до популярните личности в Русия, новина няма – както и преди, така и сега за политик на 2011 година руснаците обявиха премиера В.В.Путин. Вниманието към Путин въпреки протестите на десните и десно-центристки политически кръгове, се увеличи още повече съсс започването на президентската битка за Кремъл. Връщането на Вл.Путин на президентския пост в Русия през пролетта на 2012 година е «най-вероятното развитие на събитията, и то още в първия тур» прогнозира руския политолог Дмитрий Орлов, цитиранн от вестник «Росийская газета». Основания за този извод дава според него статията на премиера Путин – лидери на «Единна Русия», кандидат в изборите за държавен глава през месец март тази година поместена от вестник «Известия», 17.І.2012 година.
Изброените от Путин успехи на днешното ръководство показват, че премиерът има «системен поглед върху ситуацията в страната и се стреми да довърши постройката, чийто строеж започна в края на 90-те, за да направи системата наистина органична», обяснява политолога Орлов.
В нова програмна статия на руския премиер Вл.Путин, публикавана от вестник Ведомости, смята, че системната корупция е основният проблем на руската икономика и обещава до края на 2012 г. да разчисти пътя за честния бизнес в Русия. Като акцентира, че през идните 4 години руската държава съществено ще намали държавното участие в големите компании, но няма намерение да ги продава на безценица. Неговите виждания са включени н неговия сайт във връзка с изборите за държавен глава на 4 март тази година.
Според Валерий Фьодоров, шеф на социолозите от ВЦИОМ, подкрепата за Путин в Русия е нараснала за три седмици в начолото на 2012 г. от 42 на 48 процента и за иборите може при известни условия да достигне 60 на сто.
Разбира се има и други гледни точки за непрецизността на социологическите прогнози и се дават примери от рода на, че преди парламентарните избори през декември миналата година ВЦИОМ предсказваше заз управляващите 53 на сто от гласовете на изборите, а фактически «Единна Русия» получи 49 процента – т.е. разликата е от 4 процента.
Въпреки някои различия наблюдателите са единни в едно – Путин за пореден път, доказа, че в Русия той е политик номер едно. Именно той формира дневния ред на компанията, изпреварвайки основните си конкуренти. Освен това Путин не просто дава отговори на най-важните въпроси – той демонстрира, че търси нови подходи, без да отстъпва при това нито от ценностите, нито от приоритетите, и е готов да действа така и занапред – коментира «Российская газета».
Съвременна Русия – между Изтока и Запада
Л И Т Е Р А Т У Р А:
Алексеева И.В. Геополитика в России между Востоkом и Западом
Зеленев, Е.И Конец. ХVІІІ – начало ХХ в., Изд. СПБГУ, 2001
Якунин, В.И.
Гаджиев, К.С. Геополитические горизонты России: контуры нового мира. Изд. Экономика М. 2007.
Кортунов, С.В. Современная внешняя политика России. Стратегия избирательной вовлеченности. Изд.дом. Гонта - Высшей исколы экономик – М. 2009.
Щюрмер, М. Путин и възходът на Русия, Студио Арт Лайн, 2010.
А какво мисли Русия, С, 2008. Библиотека «Зора»
ТОЛЕРАНТНОСТ И НЕТОЛЕРАНТНОСТ В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА ГЛОБАЛИЗИРАЩИЯ СЕ СВЯТ
Тодор недев
И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА
(Иван Вазов)
Варна
2011
Посвещава се на 1330–годишнината от създаването на Първата Балканска империя Хан Аспарухова и Кубертова, Кубратова България, от времето на Пагане и покръстителя Борис І, просветителят Симеон І, строителят и законотвореца Омуртаг, миролюбеца с Византия Тервел и Великият разширител на Първата империя на Балканите цар Иван Асен ІІ от Солун до Кърпатите, от Черно море до Балатон и Виена до ден днешен на Република България президент Г.Първанов, премиер Б.Борисов и глава на БПЦ негово светейшество патриарх Максим, достоен наследник на патриарх Евтимий и патриарх Кирил..
Посвещава се на 54-годишнината от създаването на Европейския съюз и 4-годишнината от приемането на Република България в него.
Монографията е предназначена за студентите, магист-рантите и докторантите от специалностите “Международни отношения”, “Международни икономически отношения”, “Европеистика”, “Политология”, “Журналистика”, “История”, “Право”, “Национална и корпоративна сигурност”, както и за политически, държавни, военни и дипломатически дейци.
Съдържание
УВОД. И ние, българите, сме дали нещо на света... 7
България – минало и настояще. 15
България в Европейския съюз и глобализиращия се свят. 50
Толерантност и нетолерантност в международните
отношения на глобализиращия се свят 74
Глобалната мисия на Европейския съюз и на САЩ
в началото на XXI век 91
Българските партии – неразделна част от европейската
политическа култура 103
Президентът в парламентарната система. 116
Два форума на Парламентарната асамблея (ПА на НАТО
и на БРИКС - Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), две различни гледни точки за глобалните проблеми на света 124
Формулата „мултикултуризъм и интеграция” на народите
в Западна Европа 137
„Обединена Европа – новата регионална сила на света и нейните основни институции” 141
Политиката на ЕС с Русия и страните
от организацията на независимите държави – ОНД 162
Глобалните и радикални промени в глобализиращия се свят 173
Ода на радостта
Химн на Европа
Радост, ти, дете свещено,
Ти божествен, светъл плам,
Ний престъпваме блажено
Във небесния твой храм.
Твойте чудеса сближават
Туй, що строго ни дели,
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
........
Радост – туй е сила свята
Във непреходната шир;
Радост движи колелата
На огромния всемир.
Тя цветята разцъфтява,
Пръска слънчеви лъчи,
Сфери космоса развява,
За око невидими.
.........
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
Фридрих Шилер
Превод Христо Христов
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
Химн на Р България
Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви,
тъй солонските двама братя
зовяха нашите деди.
Ст. Михайловски
И ний сме дали нещо на
светът и на все славяни
книга да четат....
Иван Вазов
Ако спечеля – печеля за
цял народ, ако загубя,
губя само себе си...
Васил Левски
Тоз, който падне в бой
за свобода, той не
умира...
Христо Ботев
Робът се бори за
свобода, свободният – за
съвършенство...
Яне Сандански
ТОЛЕРАНТНОСТ И НЕТОЛЕРАНТНОСТ
В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
НА ГЛОБАЛИЗИРАЩИЯ СЕ СВЯТ
Толерантността (търпимостта) според речниците1, е умението да уважаваш мнение, становище, което другите споделят; морално качество, което характеризира определено отношение към интере-сите, убежденията, привичките в поведението на други хора, тради-циите и обичаите на другите етноси и народи. Толерантността се изразява и в стремежа да се постигне взаимно разбиране и съгласуваност на разнородни интереси, идеи и гледища, без да се прилагат крайни насилствени мерки и натиск като за предпочитане е да се прилага метода на убеждението пред принудата и с предимство се прилагат, методите на диалога, разясняването на принципите за постигане в крайна сметка на консенсус или постигането на взаимно приемливи отстъпки, компромиси и др. Толерантността (търпимостта, е свързана с въпроса за правата на човека и свободата на личността в условията на глобализация и на продължаващото разделение на обществото на социални групи (национални и регионални), на класи, интересите и представите, на които постоянно се сблъскват помежду си и понякога прерастват в открити конфликти, които изискват своевременно разрешение. Изключителна трудност представлява разрешаването на противо-речията между различните глобални, регионални или национални социални общности „между богатия Север и бедния Юг”, между националните социални групи и отделните хора в антагонистичното общество. Те обуславят и сложността на проблемите при прилага-нето на принципите на търпимост и нетърпимост в международните отношения, основани на моралните човешки качества.
Изкуството за всеобща човешка търпимост е призвано да „компенсира” и някак си да смекчи непримиримите международни противоречия.
По голяма част от основните религии (юдеизъм, християнство, ислям, будизъм, шиинтизъм, и др.) под търпимост подразбират всеопрощаването, непротивенето на злото с насилие, смирение на хората въпреки съществуващите в обществото несправедливости.
В условията на глобализация и глокализация, абстрактния и безусловният характер на това изискване означава от една страна, че то практически е неприложимо (въпреки постоянните и остри критики от страна на религиозните лидери, като Римския папа и др.). От друга страна във всекидневния живот, тези идеи и призиви се използват от определени, заинтересовани икономически сили за задушаване на чувствата за национален и социален протест на хората, за възпитанието им в покорство и непротивене на злото.
Съотношението на прилагането на принципите на толе-рантност (търпимост) и нетърпимост в международните отно-шения, както доказва историята се определят в зависимост от конкретните обстоятелства.
Търпимостта в международните отношения с всичките си ограничения има смисъл, само ако е двустранна. Истинската толерантност в международните отношения, произтича от обикно-вената човешка толерантност. Човекът, цивилизованият, култур-ният човек не обръща гръб на истината и не демонстрира презре-нието си към нея и хората, които още не са я намерили. Както отделният човек, така и даден отделен народ или етнос могат да бъдат търпими само ако и отсреща му отговарят със същата търпимост. Хилядолетната история на дипломацията доказва, че всеки има задължението да извърви само своята половина от този път и нито крачка повече. Истинската толерантност може да се дефинира и като способност да се приема обективната истина, такава каквато е. Това изисква от държавниците и дипломатите от различен ранг да притежават и носят морални политически качества и да споделят ценностите хуманност, смелост и честност и умението да се казва истината.
След 2000 година човечеството тържествено навлезе в третото хилядолетие от съществуването на цивилизацията. Жителите на Земята посрещнаха Милениума с вярата в това, че прогнозите за края на света са отложени и остава надеждата, че светът ще стане по-добър и по-мирен.
За съжаление, бедността на милиарди обикновени хора заедно с насилието и тероризма, както и несметните богатства на няколкото стотици милиардери в света, също прекрачиха прага на новото хилядолетие. И още повече на 11 септември 2001 г. в Ню Йарк, а по късно Москва и Беслан, в Мадрид и Тел Авив, в Истанбул, Ал Риад, Йерусалим, на остров в Бали (Индонезия) бяха извършени и продължават да се извършват, както и в Ирак чудовищни по своите мащаби терористични актове. Те поставиха началото на продължителни и кръвопролитни сблъсъци в различни райони на света, и особено в Ирак след инвазията на САЩ и техните съюзници.
Независимо от огромния прогрес на човешката цивилизация, на демокрациите през последния век на второто хилядолетие противоречията между икономически развитите и бедните, развиващи се държави неизмеримо се задълбочават.
“Студената война”, строителството на социализма и кому-низма слязоха от световната сцена, но нищетата, политическата нестабилност и тероризмът продължават своето пагубно влияние.
Но наред с тези богатства, и през 2007 г. дългът на повече от 100 държави по отношение към икономически развитите страни и ръководените от тях международни финансови инсти-тути превишава астрономическата цифра 2,5 трил. долара. При това много от тях отдавна са загубили възможността си да си обслужват дълга и в бъдеще могат да затънат още повече.
Има страни чийто размер на дълга превишава рамките на 250 – 350 % по отношение на техния брутен вътрешен продукт, а сумите, които са необходими за неговото обслужване ежегодно, превишава 1/3 от него (сред тях са Ангола, Никарагуа, Замбия, Етиопия, Лаос, Бангладиш и др.). В тези лишени от перспективи страни брутния вътрешен продукт на глава от населението представлява едва няколко стотици долара (през 2006 г. в Кения – 360 долара, в Нигерия – 380 долара).
Социалната безперспективност на цели поколения, невъз-можноста да удовлетворят своите насъщни човешки и обществено-културни потребности стават основа в повечето случаи на необхо-димата обществена среда за вербовка на фанатици, атентатори-самоубийци, на терористи.
Именно в контекста на бедността работи и финансовия меха-низъм – “жертвай себе си и ще попаднеш в рая, а твоето семейство ще получи с сума равна на 20 годишни заплати”, с чиято помощ може да си построиш дом и може прилично да живее десетки години. Този механизъм финансово се изразява в сума в размер до 20-25 хил. долара и работи практически безотказно.
Човешката цивилизация навлезе в нова фаза на развитие в резултат на “краха” на комунизма в Източна Европа и постепенно налагане вместо биполярния модел, който съществуваше до края на 1989 г. в света, на монохегемонизма на САЩ посред-ством военната мощ на НАТО с променливи системи на партньор-ство и на подчиненост на останалите страни.
САЩ се изявяват в началото на ХХI век като безспорен световен лидер. Те следват целта си да поставят под свое управ-ление, да подчинят четирите направления в живата на съвременния свят: информационното, енергийното, финансовото и военното, с помощта на световните и регионалните надправителствени органи-зации, ООН, Световната банка, МВФ, МБРР, НАТО, световните мондиалистки организации – съветът за международни отношения създаден от Морган, групата на Билдербергите от 1945 г., Трила-тералната тристрана комисия от 1937 г. и др.
По данни на анализаторската агенция, на (Economist intelligence Unit) на списание Икономист, от 2005 г. се казва, че САЩ имат население от 295 млн. души, като БНП на страната превишава 12 000 млрд. (12,00 трл.) долара и 41,530 на глава от населението. Икономическият ръст на страната през последните години се движи между 2,5 и 3,0 %. Безработицата е около 6 %, а тази в ЕС средно за 2005 г. е била 9 %. Американците работят повече в сравнение с европейците и поддържат ниска степен на безработица и висока норма на заетост, което се дължи според френски икономист Жан Пол Фитуси на умението на поли-тическия и икономическия елит на страната, на гъвкавостта и предприемчивостта, на частната инициатива и използването в зависимост от конкретните потребности на икономиката на обществените фондове.
Тоталната мощ на САЩ може да се види като се сравни с тази на другите развити страни. Вътрешният национален продукт на новосформираните икономически субекти на обединена Европа с над 500 млн. население в структурно, икономическо и полити-ческо отношение ще бъде повече от 10–11 трил. долара. САЩ превишават повече от два пъти световната сила № 2 Япония с повече от 5-те си трилиона долара БНП и 8 пъти БНП на Китай. А Русия в постсъветското пространство, намали своята икономическа мощ два пъти и разполага с около 1000 млрд. долара БНП (2006 г.).
САЩ използват за своята гигантска икономика 30 % от всички суровини, които цялото човечество използва за година.
В началото на ХХI век САЩ доказа своето икономическо, военно, научно-техническо и културно превъзходство. Разходите на страната годишно за начално и средно образование средно се движи около 260 млрд. долара, а за колежите и университетите повече от 180 млрд. долара.
САЩ заема първо място в света по използването на информационни технологии, които се използват от 652,7 души на хиляда в страната. В Западна Европа се използват от 492,5,души в Япония от 378,1, в Азия средно (без Япония) – от 246,5 души на хиляда.
Средствата за научни изследвани, които се отделят от държавата и частните корпорации съставляват около 400 млрд. долара годишно, а във военната област – повече от тези на всички други страни в света. Въпреки мирното развитие на света в бюджета на САЩ за 2006 г. Според Стокхолмския международен институт за изучаване на проблемите на сигурността бяха заложени военни разходи за над 396,2 млрд. евро или 42 % от световните военни разходи, като една част от тях си използвани във войната в Ирак.
В останалите страни на света средствата за отбрана са над 360 млрд. долара. В Китай през 2006 г. са изразходени 37 млрд. долара (според САЩ те са между 70 и 105 млрд. долара), вж. доклада на Пентагона за “Военната мощ на КНР” през 2006 г. В друг специален доклад Пентагона описва Китай като страна с най-голям в бъдеще потенциал, който може да се конкурира със САЩ във военната сфера. Засега по ракетно-ядрена мощ конкурент на страната е само Русия. Япония е третата страна в света по военни разходи с около 45 млрд. долара. Русия е четвъртата страна по военни разходи в света с над 20 млрд. долара (или над 570 млрд. рубли). В следствие на окупацията на Ирак и на дългосрочното си приятелство със Саудитска Арабия и страните от Персийския залив САЩ контролират около 65 % от световните запаси от нефт, които по данни на западните стратегически източници са в обем 1 трил.148 млрд. барела. От тях само в Персийския залив те са 61,2 % ( 702 млрд.б.) във Венецуела 6,8 % (78 млрд.б.) в Русия 6 % (69,1 млрд.б) и в САЩ 2,7 % (30,7 млрд. барела).
Американският геополитк и геостратег Збигнев Бжежински прогнозира съперничество в международните отношения в близко бъдеще от страна на другите високо развити държави по отношение на превъзходството на американското общество и свързаните с него ценности, надежди и убеждения. Същият изказва някои основни базисни дилеми, пред които са изправени САЩ в условията на глобализация и предлага мерки в борбата за съхраняване на глобалната привлекателност на американския социален модел
САЩ изпълняват последователно специална Програма разработена от Кондолиза Райс, която е приета от прави-телството на Дж. Буш. Същата е публикувана в сп. „Форин офис” – 2000 г.”. На същата се градят настоящите международни отношения с останалия свят. В нея се казва, че САЩ са длъжни да бъдат готови да отговорят на всяка агресия и ще се наложи да воюват, ако не могат да я предотвратят. За чиято цел е необходимо да се подпомага и поощрява всестранното икономическо развитие, с другите страни благодарение на разширяването на свободния обмен, да се укрепват отношенията със съюзниците, да се концентрират усилията в отношенията с Великите сили и особено в отношенията с Русия, да се сложи край на заплахата от нелегитимните режими, която все повече придобива формата на тероризъм и използването на оръжия за масово унищожение.
На друго становище е проф. Чарлз Купчан от Джорджтаун-ския университет, бивш съветник на американския президент Бил Клинтън, „че страната на Джеферсън и Стайнбек, притежава необичайно голяма мощ, и това могъщество води Америка към големи грешки и грешни ходове с неблагоприятни последици и това бреме на хегемонизма скоро ще стане непосилно за страната и ще доведе до края на американската ера”. Същият предлага като единствен правилен изход за САЩ е да си поделят световната власт с обединена Европа (ЕС) и с икономически развита Азия, иначе страната ще последва съдбата на Pax Romana и Pax Britaica.
В Япония корените социално-икономически и държавно-политически преобразования започват след ерата “Шова” (посвещение и хармония) на императора Хирохито. В началото на третото хилядолетие “страната на изгряващото слънце” е в ерата “Хейсей” (постигането на мира – на императора Акахито) излизайки от кризата, се формира като втория икономически гигант на света след САЩ. Япония има амбицията след 2010 г. всички завършили средно образование в страната да продължат и завършат висше образование.
В политическо отношение в международните отношения, в условията и тенденциите на глобализация, глокализация (регионализация) и интеграция, развитието на класическата национална държава от ХІХ век постепенно върви по пътя на ограничения суверинитет и разпад. В някои западноевропейски конституции вече е записан т.н. „ограничен суверенитет”. Това е залегнало и в проекта за Конституция за обединена Европа, която предстои да бъде приета от отделните 25 (27) държави членки на ЕС.
След разпадането на Съветската федерация (СССР) съгласно Беловежките споразумения и договорености започна борбата на Чечня за отделяне от Русия. Мирно се раздели Чехословакия на Чехия и Словакия. По мирен и военен път бивша Югославия се разпадна на още 5 независими държави на Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, на Македония и Черна гора (192-та най-нова държава в света).
Някогашната мощна Югославия вече се изроди в разпокъсана Сърбия и на три държави под германско влияние (Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина). Наред с тях, от една страна, е непредсказуема Р Македония междунярадно не приз-ната заради името и поради вътрешни етнически проблеми, а дру-гата е Черна гора – обвинявана, че е „плацдарм за контрабан-дистите”. Според чуждестранния печат някои ръководители на Черна гора са обвинени от международната общност за връзки с италианската мафия и за трафик на цигари.
Международната общност стигна до извода, че не може да задължи народите да живеят заедно, след като те не желаят това. Самоопределянето на народите е основен принцип в междуна-родното право и в международните отношения, но неговото практическо прилагане, не е лишено и от някои опасности. Приложен на практика този принцип в Европа, на сегашния етап може да доведе до продължаване на процесите на балканизация и да доведе до нова вълна на разпад, в страни като Босна и Херцеговина, където съжителството на сърби, хървати и мюсюлмани до голяма степен е изкуствено. В Македония пък равновесието между славяни и албанци е крехко.
В Сърбия след откъсването на Черна гора може отново да започне нова вълна за разпад. Тя вече практически няма достъп до Адриатическо море. Косово депозира кандидатурата си за неза-висимост след приключилата война (практически страната е управ-лявана от ООН територия). Страната може да се превърне в първото парче земя от сръбската (а не от югославската) територия, което може да се откъсне с помощта на чужди военни сили, за да бъде провъзгласена за независима държава със съгласието на между-народната общност. Така желаещите да съградят Велика Албания се чувстват все по-уверени в постигането на целта си.
Следващата цел на сепаратистите е насочена към автономна област Войводина (на унгарското малцинство) в крайдунавска Сърбия. Тя беше обявена за „централноевропейски район” от испански експерти.
Тогава ентусиазирани от някои резултатите на признаване независимостта на Черна гора и в бъдеще на Косово, босненските сърби също ще се обявят за откъсване на своята република от Босна и Херцеговина и за интегрирането им със Сърбия.
Автономистите не само на Балканите, но и в цяла Европа са окрилени от протичащите процеси особено след референдума в Черна гора. Това предизвиква смут и безпокойство сред национал-ните ръководители на държавите членки на ЕС, на Русия и страните от Закавказието.
Ентусиазирани от са тези факти и автономистите на Корсика, както и поддръжниците за окъсване на Южен Тирол (северните богати райони на Ломбардия, Пиемонт и Венето) от Италия и присъединяването му към Австрия. Превъзбудени са също и унгарците в румънска Трансилвания, както и унгарците в Словакия.
Голям политически проблем назрява и в Испания с амбициите на баските и каталунските националисти които се борят за самоопределение. Такива проблеми има в Турция с кюрдите и с турците в Северен Кипър, с чеченците в Русия, с руснаците в Крим (Украйна) и в Приднестровието на Молдова, със северните и с южните осетинци и аджарите в Грузия, на северноирландците във Великобритания, на кюрдите в Турция, на палестинците в Израел и др., да не говорим за многото етноси в Русия, Индия, Китай и редица други страни в Африка, Америка и в целия свят.
В епохата на глобализация на международните отношения вече десетилетия дават отпечатък, нерешените териториални пробле-ми между държавите в света, например за бъдещето на Тайван и за двете корейски държави, между Китай и САЩ, за Курилските острови между Япония и Русия. През ХХ век кръвопролитни войни се водиха за обединението на Виетнам, войни между Иран и Ирак, между Ирак и Кувейт, за демократизация на Камбоджа, Лаос и Афганистан и в днешен Ирак след инвазията на САЩ в тази страна.
В резултат на жестоката вековна експлоатация на страните в Тропическа Африка, на полувековното лутане на тези страни за изграждане на независимост, при избора за прилагане на либералния или марксисткия модел, през периода на неустановеност и на разрушителни междуетнически конфликти, тези страни си остават социално най-бедните в света в началото на ХХІ век.
Африканските страни се нуждаят от нова стратегия за развитие, която да се основава на техните цивилизационни фундаменти и на традиционния им социално-културен потенциал, на изисква-нията на глобализацията, на екологичните принципи за опазване на околната среда и на ресурсно-суровинния им потенциал, за да станат в бъдеще най-големият и най-привлекателен обект на земята за инвестиции. Считаме, че народите на тези страни сами ще изберат между федералната или конфедеративната форми на дър-жавно устройство, като най-оптималната възможност за самоопре-деление, на етнонационалните общности в този континент.
В Латинска Америка се очертават тенденциите за все по близки връзки с Европа, с ЕС, с Испания и Португалия, през последните 10 г. Тя заяви себе си като нова политическа и икономическа сила, която прави и първите си крачки за икономическа интеграция, чрез регионалната организация МЕЙКОСУР, както и с левите си правителства в Венецуела и Боливия, които се борят за формиране на огромен пазар изграден на основата на единното социокултурно пространство (общ език)и родствени и културни традиции.
Както показва натрупания исторически опит през втората половина на XX век, общочовешките ценности са актуални и значими и в утрото на третото хилядолетие. Корозията на такива ценности дори в локални мащаби (в името на марксизма, какъвто е случаят с Камбоджа, или обратното в борбата с марксизма в началото на диктатурата на Пиночет в Чили, борбата срещу такъв тип лидер като Саадам Хюсеин или в името на въздаване на справедливост срещу дейността на такива политически лидери като Н. Чаушеску в Румъния) са гибелни, както за идеята така и за цивилизацията като цяло.
Двуполюсният модел, наложил се след Втората световна война – СССР и съюзници, от една страна, и САЩ и съюзници, от друга страна, осигуряваше баланса на силите около 50 години. Този модел беше свръхконфронтационен, и изтощителен и за двете системи. Както за капиталистическата, така и най-вече за социалистическата система, която отделяше огромни средства за военни цели, за да поддържа баланса и прага на ядреното възпи-ране. Страните от двете системи допускаха грешки, но системата беше предсказуема. Това бяха две линейни уравнения с две неизвестни, които можеше да реши всеки ученик от средния курс, но понякога политици от ранга на президента на САЩ Джон Кенеди и премиера на СССР Н.С. Хрушчов се затруднявана. Но когато в Карибско море в началото на 60-те години замириса на ядрен конфликт, който можеше да прерасне в световна термоядрена война с непредвидими последици, две слушалки на т.нар. „червени” телефони се вдигнаха във Вашингтон и Москва и всичко се уталожи.
След падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. с обединението на Германия, с разпадането на Варшавския договор, а след това и на СССР, сякаш свидетелстващи за победата на либералната демокрация, системата на пазарната икономика и на западната правова държава над съветския модел на държавно управление в Европа, – в света се очерта нова конфигурация.
Европа се сблъсква с множество проблеми, с приема в ЕС на новите демокрации от Централна и Източна Европа. Крахът на народните демокрации показа, че Европа не е стабилизирана зона. Проблемите на националностите и иредентизма (обединението на територии с една народност) излязоха на преден план.
САЩ се очертаха като безспорен лидер. Pax Americana си поставя за цел да подчини четири направления в живота на съвременния свят – информационното, енергийното, финансовото и военното.
Съгласно провежданата политическа линия на поведение на обединена Европа, която на два пъти през първата половина на XX век бе арена на унищожителни войни, се стигна до гениалната идея да се създаде Европейски съюз в който в началото на 2007 г. ще членуват 27 държави. В основата на изграждане на този съюз стоят Франция и Германия, които са воювали помежду си 500 години. Днес в Страсбург темелите на импозантната сграда на Парламентарната асамблея са символично забити в половин метров слой от кости… Народите от Европа дойдоха до извода, че вече не трябва да воюват, а да си сътрудничат помежду си, да търгуват, да си разменят държавни ценности, да координират действията си, да изработват общо законодателство.
Европа е люлка на съвременната цивилизация. Тя има още потенциални сили да се развива отлично и да дава тон на общо-човешката цивилизация в по-нататъшния си път на развитие.
След саморазпускането на Варшавския договор НАТО остана единствената цялостна военна система. Във връзка с честването на 50 г. от създаването на НАТО, беше отчетена потребността от коренното преустройство на военната функция на Атлантическия съюз, като беше прието това да включва две основни направления. Първото – дефиниране на една нова гло-бална стратегическа концепция, която позволява да бъде определено общото ниво на военните сили, предоставени на разположение на НАТО. Второто – в изпълнение на тази глобална стратегическа концепция да се търси нова функция на ядреното оръжие, като възпиращ праг.
НАТО проучва и средствата за противопоставяне, при нужда и със сила, при разпространяването на оръжия за масово поразяване (ядрени, химически или биологически).
Социализмът в Китай, страната с население над милиард и триста милиона души и ежегоден прираст от 15 милиона души, съчетава две нива на икономиката – държавната и пазарната. През последното десетилетие страната показа най-високия ръст на развитие на планетата и заяви открито лидерството си в Азия през XXI век.
В началото на века Китай постигна най-висок икономически растеж и по прогнози на СБиМВФ, ще стане до 2020 г. сила №1 на света.
Двата колоса на света САЩ и в бъдеще Китай са заложили на глобализацията като неин локомотив.
В Китай се прилага нов ковергентен модел на развитие, на максимална икономическа отговорност и интензивност, в условията на глобализация под лозунга “Всеки да забогатее”, а така също страната се изгражда като геополитическа противоположност на САЩ.
Съвременните футуролози единодушно сочат Китай като “новият център на света”.От огромния пазар на тази велика азиатска страна, където живее всеки шести човек на Земята, ще зависят останалите икономики на света. Китай все още се счита за “развиваща се държава”, която твърдо върви по “третия път” (макар по него всички останали да се провалиха). Геополитолозите са единодушни и категорични, че неговата хегемония ще започне да се усеща към 2020 г., а според други и по рано – между 2010 и 2015 г.
Ислямският свят от Филипините до Гибралтар наброяващ милиард и двеста милиона души население, притежава огромни природни богатства (петрол на първо място, редки метали), човеш-ки ресурси и древни материални и духовни ценности (голяма част от чудесата на света са тук, тук е родината на древната медицина, математиката, астрономията, строителството, архитектурата и др.
Пред ислямския свят има две алтернативи – фундаментализмът и връщането към ислямските корени и Корана от VII в. или победа на светския цивилизован начин на живот и здравия разум.
Русия постепенно ще се интегрира в Европа. Но това ще бъде бавен еволюционен процес.
Руското ръководство в лицето на президента В. В. Путин и неговото правителство и през втория си президентски мандат продължава политиката си на реформи и стабилизирането на Русия. То опроверга западните геостратези и политолози, че това прави-телство представлява последно “издихание на съветската ера”, а не начало на постсъветската ера. Действителната промяна в Русия настъпи по-рано, а не както се прогнозираше през следващото поколение руски лидери.
За европейските демокрации според Зб. Бжежински Централ-на и Източна Европа са от съществено значение, както при разширяването на ЕС, така и за виталността на НАТО и неговото разширение на Изток.
Русия има исторически традиции и опит на велика държава да сплотява (а не само да разединява) и интегрира другите държави от евроазийското постсъветско пространство в политическо, икономическо и военно отношение, да гарантира спокойно, стабилно и модерно развитие.
Русия е велика сила, която може да устои и да се проти-вопостави на глобалния еднополюсен асимилационен американски модел и да съдейства да се съхрани многообразието от национални култури и цивилизации в света. Тя има две предимства – по мощ си съперничи с великите сили, а по жизнен стандарт се доближава до бедните страни. На масата, когато се решават общочовешките и планетарни проблеми, Русия се чувства равноправна с големите, а със слабите се разбира пора-ди еднородните си житейски проблеми. Дори и в ролята си на не велика, не на супер сила (каквато беше в рамките на СССР) тя е “звезда” от короната на Великите сили.
Новата световна ситуация през втората половина на ХХ век, нейните нови хоризонти и дълбочина несъмнено стиму-лират интензивното развитие на обществените науки – провеж-дането на многочислени и разнообразни социални изследвания през цялото изминало столетие.
В нашето време се извършва задълбочена преоценка на ситуацията на планетата, преразглеждат се много актуални до скоро концепции, предлагани съвсем до неотдавна прогнози и решения, тяхната ревизия се извършва от некласически, фунда-менталистки, радикални, есхатологически, екологически и качествено нови светогледни позиции.
Очертават се тенденциите на предстоящите промени в света: потвърждават се системните кризи, които съпровождат и съпътстват съвременния модел на общество, неговата архитектоника, основана на национални култури и устойчиви рационално-ценностни форми на световно устройство, променя се национално-държавната структура на международните отношения; трансформира се международното право, основаващо се на националния суверенитет, на отказа на страните и групировките от произволно прилагане на сила; преживява сериозна деформация и индустриалната икономика, предизвикана от виртуалната неоикономическа финансова технология.
Кардинални изменения стават и в идеологическата сфера и в съвременната световна култура, белязана с повторна среща на посттрадиционния Изток и съвременния Запад.
След експанзията на европейската християнска цивилиза-ция, утвърдила модела на евроцентричния свят, се вижда, че се занемарява и забавя модернизацията на световната периферия.
Под знака на социалния постмодернизъм се пробужда неоархаиката. Старите цивилизации започват да говорят в наше време на съвременен език като нови центрове на иконо-мическо влияние, политически коалиции и международни системи на управление.
На мястото на двехилядната цивилизация Universum Cristianum – универсалното пространство на спасение – постепенно се утвърждава синкретичното и материалистично Pax Oeconomi-cana, своеобразното мравешко “царство Магог”, възвръщащо от историческото небитие призрака на глупавата, хоризонтална безкрайност на древния свят.
Расте противоречиво и нееднородно влиянието на източ-ните реалии върху състоянието и съдбата на цивилизацията.
Очертава се в просторите на тихоокеанския регион алтер-нативна индустриална общност “Нов изток” под знака на “Тихоокеанската революция”.
Прогнозите за геополитическото развитие на света са много-бройни. Но близки до реалността са тези, които обективно се основават на познанията за общественото развитие, за природата на човешкото мислене. За геополитическите полюси и новото геополитическо разделение на света на прага на XXI век се заговори след зачестилите контакти и постигнатите договорености, скрепени с дългосрочни споразумения между Русия, Китай и Индия.
Съвременните стратези и политолози прогнозират, че Азия е бъдещият хегемон. Азия ще доминира и диктува световните процеси през новия век. В полза на тези прогнози са аргументите, че там са най-големият, най-важният пазар (Китай), най-развитата в технологично отношение икономика (Япония), най-свободната пазарна икономика (Хонконг). От своя страна Япония, Сингапур и Малайзия определят себе си с израза “напредналите азиатски и западни нации”. Тези страни заедно или поединично се стремят да осъществят някаква връзка с Китай през XXI век.
Макар привидно Китай да демонстрира, че е безразличен, на практика той последователно работи за новата геополитика (например за възраждането на Пътя на коприната) – всъщност за възстановяване на търговско- икономическите и политическите канали, където си дават среща новите велики сили на бъдещето.
В Азия се формира още една нова суперсила – многона-ционална и почти милиардна Индия, страна също с огромен човешки потенциал (около 1 млрд.) и духовно-нравствени ценно-сти, която върви уверено по пътя на своето развитие, съхранила колективистичното начало. Макар да изглежда, че тази страна се развива бавно, на практика вторият азиатски гигант е във възход. Нараства и забогатява средната класа на тази страна. Индия постепенно се превръща в еквивалент на нови технологии по подобие на Силиконовата долина на САЩ. С тази разлика, че в субконтинента Индия силиконовите долини са три: в Бангалар, Хайдерабад и Мадрас.
Източна Европа трудно ще се интегрира в Западна по редица социално-икономически и цивилизационни причини. Това по-скоро ще бъде съюз на базата на ново споразумение. Болезненото в началото на XXI век разделение изток – запад, ще се трансформира в по-трайното север – юг. Процесът на федерали-зиране ще обхване само развитите северни “проамерикански” държави (Германия, Англия, Холандия) без “недостатъчно раз-вития юг” (Италия, Испания, Франция), а останалите ще се превърнат по избор сателити на изброените.
Свръхтехнологиите на САЩ, Русия, Китай, Япония, Западна Европа, Индия и др. страни ще бъдат насочени за решаване на социалните проблеми на човечеството.
Големи инвестиции в африканския континент ще насочат арабските нефтени магнати и шейхове, новите азиатски супер-сили – Китай, Индия, Япония, и австралийските бизнес-среди.
Според Самуел Хънтингтън (от Харвардския университет на САЩ) в обозримо бъдеще ще съхрани и ще има не една универсална цивилизация (била тя и “либерална демокрация”), а множество различни цивилизации – западна, конфуцианска (има се предвид Китай), японска, арабо-ислямска, индуска, руско-славяноправославна, латиноамериканска и може би африканска. Известният футуролог Алвин Тофлър вижда исто-рията и бъдещето на човечеството в неговата вълнова теория на конфликтите. Първата вълна според него е свързана със земята. Тя е продукт на аграрната революция. Втората вълна е свързана с новия начин на натрупване на богатството. Неин продукт е индустриалната цивилизация. В цивилизацията на третата вълна на световния пазар се продават информация и изобретения, управ-ление и масова култура, високи технологии, софтуер, образование, обучение, медицинско обслужване и други услуги.
Въпреки антитезите (и просто различните възгледи) на редица опоненти на Ф. Фукуяма, остава нерешен и ще продължи спорът около “ендизма” (от “end” – “край”). Това е име, което някои изследователи дадоха на теорията на Франсис Фукуяма за “края на историята”.
Глобализацията като един от най-важните протичащи процеси в света, в началото но ХХІ век ще продължи да оказва значително влияние на по нататъшните перспективи на развитие на човечеството, на бъдещите международни отноше-ния, на социалната сфера, културата, екологията, националната, регионалната и международната сигурност. Но ще престане да се идентифицира като американизация и уестернизация.
Споровете – локални и регионални, между етнически, национални и цивилизационни конфликти между народите ще продължават и през ХХІ век да се решават от позицията на силата, с конвенционални и модерни военно-технически средства, от малобройни, но професионални армии и коалиции. Само през ХХ век човечеството успя да изтреби над 400 милиона хомосапиенс. Поло-вината, от които в Азия и Африка.
Да се говори за “единен свят” е на пълно преждевременно. Планетарният дуализъм на властта на Сушата (теллукацията) срещу властта на Морето (таласокрация) укрепна с аерокрацията – властта на въздуха, на звездите войни с ядрено оръжие и властта на ефирокрацията (властта на Ефира) ще бъде главната геопо-литическа схема през ХХІ век.
Алтернативата пред човечеството е да изгради хуманна, социално-справедлива, демократична система на управление на основата на конвергентни, полиархистични идеи и на прогресивното човешко Знание.
Светът предстои да приложи на практика през ХХІ век нов модел на мултилатерално управление и да изгради работещи све-товни и регионални структури на управление.
Литература
1. Амброуз, Ст. М. Стремеж към глобализъм. Американската външна политика от 1938 г. до началото на 90-те години. Изд. „П. Берон”, С., 1995.
2. Барика, Ал. Глобализацията – шанс за интелектуалците. Сп. „Тема”, бр. 37 от 2004.
3. Великие мыслители о великих вопросов. Современная западная философия, пер. с англ., М., 2000.
4. Видал, Г. Вечна война за вечен мир. С., 2003.
5. Всемирная банка. Научный доклад „Финансирование роста. Выбор методов в изменчивом мире, изд. „Вес Мир”, Москва, 2002.
6. Гълбрайт, Дж. К. Пътуване през икономическото време. С., 1999.
7. Зиглер, Ж. Новите господари на света и тези, които им се противопоставят. Прев. от фр., С., 2003.
8. Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. Рива, С., 2004.
9. Левинсън, М. Финансови пазари. 3-то изд., С., 2004.
10. Ливе, Ж. Религиозные войны. Пер. с фр., АСТ „Астрель”, М., 2004.
11. Мийнс, Х. Пари и власт. История на бизнеса. Прев. от англ., С., 2001.
12. Недев, Т. Глобализирующийся мир: бедность, богатство, тероризм. В., 2005.
13. Олброу, М. Глобалната епоха. Прев. от англ., Обсидан, С., 2001.
14. Светът през 2005 г. The Economist. В-к „Кеш”, Демакс, 2005.
15. Световна банка. Научен доклад „Борьба с корупцией в переходный период”, изд. „Вес Мир”, Москва, 2004.
16. Сорос, Дж. Кризис мирового капитализма. ИНФРА-М, М., 1999 г.
17. Стоянов, В. Пазар, трансформация, глобализация, нов световен ред. Галик, 2003.
18. Суйцър, П. Победа. Тайната стратегия на Рейгън за разбиването на СССР. Прев. от англ., С., 1999.
19. The Economist. Economist Intelligence, 2005, London@eiu.com
20. Тодоров, Цв. Новият световен безпорядък. Изток-Запад, С., 2003.
21. Търоу, Л. Бъдещето на капитализма. Как днешните икономически сили оформят утрешния свят. В. Люцканова, С., 2000.
22. Търоу, Л. Изграждане на благосъстояние. С., 2000.
23. Уълдуоч (Институт). Състоянието на планетата 2004, С., 2004.
24. Форесте, В. Икономическият ужас. Агато, С., 2002.
25. Фридман, М. Если бы деньги заговорили... М., 1999.
26. Фром, Е. Революция на надеждата. З. Стоянов, С., 2005.
27. Фукуяма, Фр. Строежът на държавата. Управление на световния ред през ХХІ век. Обсидан, С., 2004.
28. Хелд, Д. Демокрацията и глобалният ред. От модерната държава към космополитното управление. С., 2004.
29. Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка. Обсидан, С., 2005.
30. Чомски, Н. Хегемония или оцеляване. Американският стремеж към глобалното господство. С., Бард, 2004.
31. Шарден, Т. Бъдещето на човека. З. Стоянов, С., 2003.
32. Шпенглер, О. Залезът на Запада. Т. І, ІІ, С., 1995.
И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА
(Иван Вазов)
Варна
2011
Посвещава се на 1330–годишнината от създаването на Първата Балканска империя Хан Аспарухова и Кубертова, Кубратова България, от времето на Пагане и покръстителя Борис І, просветителят Симеон І, строителят и законотвореца Омуртаг, миролюбеца с Византия Тервел и Великият разширител на Първата империя на Балканите цар Иван Асен ІІ от Солун до Кърпатите, от Черно море до Балатон и Виена до ден днешен на Република България президент Г.Първанов, премиер Б.Борисов и глава на БПЦ негово светейшество патриарх Максим, достоен наследник на патриарх Евтимий и патриарх Кирил..
Посвещава се на 54-годишнината от създаването на Европейския съюз и 4-годишнината от приемането на Република България в него.
Монографията е предназначена за студентите, магист-рантите и докторантите от специалностите “Международни отношения”, “Международни икономически отношения”, “Европеистика”, “Политология”, “Журналистика”, “История”, “Право”, “Национална и корпоративна сигурност”, както и за политически, държавни, военни и дипломатически дейци.
Съдържание
УВОД. И ние, българите, сме дали нещо на света... 7
България – минало и настояще. 15
България в Европейския съюз и глобализиращия се свят. 50
Толерантност и нетолерантност в международните
отношения на глобализиращия се свят 74
Глобалната мисия на Европейския съюз и на САЩ
в началото на XXI век 91
Българските партии – неразделна част от европейската
политическа култура 103
Президентът в парламентарната система. 116
Два форума на Парламентарната асамблея (ПА на НАТО
и на БРИКС - Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), две различни гледни точки за глобалните проблеми на света 124
Формулата „мултикултуризъм и интеграция” на народите
в Западна Европа 137
„Обединена Европа – новата регионална сила на света и нейните основни институции” 141
Политиката на ЕС с Русия и страните
от организацията на независимите държави – ОНД 162
Глобалните и радикални промени в глобализиращия се свят 173
Ода на радостта
Химн на Европа
Радост, ти, дете свещено,
Ти божествен, светъл плам,
Ний престъпваме блажено
Във небесния твой храм.
Твойте чудеса сближават
Туй, що строго ни дели,
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
........
Радост – туй е сила свята
Във непреходната шир;
Радост движи колелата
На огромния всемир.
Тя цветята разцъфтява,
Пръска слънчеви лъчи,
Сфери космоса развява,
За око невидими.
.........
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
Фридрих Шилер
Превод Христо Христов
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
Химн на Р България
Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви,
тъй солонските двама братя
зовяха нашите деди.
Ст. Михайловски
И ний сме дали нещо на
светът и на все славяни
книга да четат....
Иван Вазов
Ако спечеля – печеля за
цял народ, ако загубя,
губя само себе си...
Васил Левски
Тоз, който падне в бой
за свобода, той не
умира...
Христо Ботев
Робът се бори за
свобода, свободният – за
съвършенство...
Яне Сандански
ТОЛЕРАНТНОСТ И НЕТОЛЕРАНТНОСТ
В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ
НА ГЛОБАЛИЗИРАЩИЯ СЕ СВЯТ
Толерантността (търпимостта) според речниците1, е умението да уважаваш мнение, становище, което другите споделят; морално качество, което характеризира определено отношение към интере-сите, убежденията, привичките в поведението на други хора, тради-циите и обичаите на другите етноси и народи. Толерантността се изразява и в стремежа да се постигне взаимно разбиране и съгласуваност на разнородни интереси, идеи и гледища, без да се прилагат крайни насилствени мерки и натиск като за предпочитане е да се прилага метода на убеждението пред принудата и с предимство се прилагат, методите на диалога, разясняването на принципите за постигане в крайна сметка на консенсус или постигането на взаимно приемливи отстъпки, компромиси и др. Толерантността (търпимостта, е свързана с въпроса за правата на човека и свободата на личността в условията на глобализация и на продължаващото разделение на обществото на социални групи (национални и регионални), на класи, интересите и представите, на които постоянно се сблъскват помежду си и понякога прерастват в открити конфликти, които изискват своевременно разрешение. Изключителна трудност представлява разрешаването на противо-речията между различните глобални, регионални или национални социални общности „между богатия Север и бедния Юг”, между националните социални групи и отделните хора в антагонистичното общество. Те обуславят и сложността на проблемите при прилага-нето на принципите на търпимост и нетърпимост в международните отношения, основани на моралните човешки качества.
Изкуството за всеобща човешка търпимост е призвано да „компенсира” и някак си да смекчи непримиримите международни противоречия.
По голяма част от основните религии (юдеизъм, християнство, ислям, будизъм, шиинтизъм, и др.) под търпимост подразбират всеопрощаването, непротивенето на злото с насилие, смирение на хората въпреки съществуващите в обществото несправедливости.
В условията на глобализация и глокализация, абстрактния и безусловният характер на това изискване означава от една страна, че то практически е неприложимо (въпреки постоянните и остри критики от страна на религиозните лидери, като Римския папа и др.). От друга страна във всекидневния живот, тези идеи и призиви се използват от определени, заинтересовани икономически сили за задушаване на чувствата за национален и социален протест на хората, за възпитанието им в покорство и непротивене на злото.
Съотношението на прилагането на принципите на толе-рантност (търпимост) и нетърпимост в международните отно-шения, както доказва историята се определят в зависимост от конкретните обстоятелства.
Търпимостта в международните отношения с всичките си ограничения има смисъл, само ако е двустранна. Истинската толерантност в международните отношения, произтича от обикно-вената човешка толерантност. Човекът, цивилизованият, култур-ният човек не обръща гръб на истината и не демонстрира презре-нието си към нея и хората, които още не са я намерили. Както отделният човек, така и даден отделен народ или етнос могат да бъдат търпими само ако и отсреща му отговарят със същата търпимост. Хилядолетната история на дипломацията доказва, че всеки има задължението да извърви само своята половина от този път и нито крачка повече. Истинската толерантност може да се дефинира и като способност да се приема обективната истина, такава каквато е. Това изисква от държавниците и дипломатите от различен ранг да притежават и носят морални политически качества и да споделят ценностите хуманност, смелост и честност и умението да се казва истината.
След 2000 година човечеството тържествено навлезе в третото хилядолетие от съществуването на цивилизацията. Жителите на Земята посрещнаха Милениума с вярата в това, че прогнозите за края на света са отложени и остава надеждата, че светът ще стане по-добър и по-мирен.
За съжаление, бедността на милиарди обикновени хора заедно с насилието и тероризма, както и несметните богатства на няколкото стотици милиардери в света, също прекрачиха прага на новото хилядолетие. И още повече на 11 септември 2001 г. в Ню Йарк, а по късно Москва и Беслан, в Мадрид и Тел Авив, в Истанбул, Ал Риад, Йерусалим, на остров в Бали (Индонезия) бяха извършени и продължават да се извършват, както и в Ирак чудовищни по своите мащаби терористични актове. Те поставиха началото на продължителни и кръвопролитни сблъсъци в различни райони на света, и особено в Ирак след инвазията на САЩ и техните съюзници.
Независимо от огромния прогрес на човешката цивилизация, на демокрациите през последния век на второто хилядолетие противоречията между икономически развитите и бедните, развиващи се държави неизмеримо се задълбочават.
“Студената война”, строителството на социализма и кому-низма слязоха от световната сцена, но нищетата, политическата нестабилност и тероризмът продължават своето пагубно влияние.
Но наред с тези богатства, и през 2007 г. дългът на повече от 100 държави по отношение към икономически развитите страни и ръководените от тях международни финансови инсти-тути превишава астрономическата цифра 2,5 трил. долара. При това много от тях отдавна са загубили възможността си да си обслужват дълга и в бъдеще могат да затънат още повече.
Има страни чийто размер на дълга превишава рамките на 250 – 350 % по отношение на техния брутен вътрешен продукт, а сумите, които са необходими за неговото обслужване ежегодно, превишава 1/3 от него (сред тях са Ангола, Никарагуа, Замбия, Етиопия, Лаос, Бангладиш и др.). В тези лишени от перспективи страни брутния вътрешен продукт на глава от населението представлява едва няколко стотици долара (през 2006 г. в Кения – 360 долара, в Нигерия – 380 долара).
Социалната безперспективност на цели поколения, невъз-можноста да удовлетворят своите насъщни човешки и обществено-културни потребности стават основа в повечето случаи на необхо-димата обществена среда за вербовка на фанатици, атентатори-самоубийци, на терористи.
Именно в контекста на бедността работи и финансовия меха-низъм – “жертвай себе си и ще попаднеш в рая, а твоето семейство ще получи с сума равна на 20 годишни заплати”, с чиято помощ може да си построиш дом и може прилично да живее десетки години. Този механизъм финансово се изразява в сума в размер до 20-25 хил. долара и работи практически безотказно.
Човешката цивилизация навлезе в нова фаза на развитие в резултат на “краха” на комунизма в Източна Европа и постепенно налагане вместо биполярния модел, който съществуваше до края на 1989 г. в света, на монохегемонизма на САЩ посред-ством военната мощ на НАТО с променливи системи на партньор-ство и на подчиненост на останалите страни.
САЩ се изявяват в началото на ХХI век като безспорен световен лидер. Те следват целта си да поставят под свое управ-ление, да подчинят четирите направления в живата на съвременния свят: информационното, енергийното, финансовото и военното, с помощта на световните и регионалните надправителствени органи-зации, ООН, Световната банка, МВФ, МБРР, НАТО, световните мондиалистки организации – съветът за международни отношения създаден от Морган, групата на Билдербергите от 1945 г., Трила-тералната тристрана комисия от 1937 г. и др.
По данни на анализаторската агенция, на (Economist intelligence Unit) на списание Икономист, от 2005 г. се казва, че САЩ имат население от 295 млн. души, като БНП на страната превишава 12 000 млрд. (12,00 трл.) долара и 41,530 на глава от населението. Икономическият ръст на страната през последните години се движи между 2,5 и 3,0 %. Безработицата е около 6 %, а тази в ЕС средно за 2005 г. е била 9 %. Американците работят повече в сравнение с европейците и поддържат ниска степен на безработица и висока норма на заетост, което се дължи според френски икономист Жан Пол Фитуси на умението на поли-тическия и икономическия елит на страната, на гъвкавостта и предприемчивостта, на частната инициатива и използването в зависимост от конкретните потребности на икономиката на обществените фондове.
Тоталната мощ на САЩ може да се види като се сравни с тази на другите развити страни. Вътрешният национален продукт на новосформираните икономически субекти на обединена Европа с над 500 млн. население в структурно, икономическо и полити-ческо отношение ще бъде повече от 10–11 трил. долара. САЩ превишават повече от два пъти световната сила № 2 Япония с повече от 5-те си трилиона долара БНП и 8 пъти БНП на Китай. А Русия в постсъветското пространство, намали своята икономическа мощ два пъти и разполага с около 1000 млрд. долара БНП (2006 г.).
САЩ използват за своята гигантска икономика 30 % от всички суровини, които цялото човечество използва за година.
В началото на ХХI век САЩ доказа своето икономическо, военно, научно-техническо и културно превъзходство. Разходите на страната годишно за начално и средно образование средно се движи около 260 млрд. долара, а за колежите и университетите повече от 180 млрд. долара.
САЩ заема първо място в света по използването на информационни технологии, които се използват от 652,7 души на хиляда в страната. В Западна Европа се използват от 492,5,души в Япония от 378,1, в Азия средно (без Япония) – от 246,5 души на хиляда.
Средствата за научни изследвани, които се отделят от държавата и частните корпорации съставляват около 400 млрд. долара годишно, а във военната област – повече от тези на всички други страни в света. Въпреки мирното развитие на света в бюджета на САЩ за 2006 г. Според Стокхолмския международен институт за изучаване на проблемите на сигурността бяха заложени военни разходи за над 396,2 млрд. евро или 42 % от световните военни разходи, като една част от тях си използвани във войната в Ирак.
В останалите страни на света средствата за отбрана са над 360 млрд. долара. В Китай през 2006 г. са изразходени 37 млрд. долара (според САЩ те са между 70 и 105 млрд. долара), вж. доклада на Пентагона за “Военната мощ на КНР” през 2006 г. В друг специален доклад Пентагона описва Китай като страна с най-голям в бъдеще потенциал, който може да се конкурира със САЩ във военната сфера. Засега по ракетно-ядрена мощ конкурент на страната е само Русия. Япония е третата страна в света по военни разходи с около 45 млрд. долара. Русия е четвъртата страна по военни разходи в света с над 20 млрд. долара (или над 570 млрд. рубли). В следствие на окупацията на Ирак и на дългосрочното си приятелство със Саудитска Арабия и страните от Персийския залив САЩ контролират около 65 % от световните запаси от нефт, които по данни на западните стратегически източници са в обем 1 трил.148 млрд. барела. От тях само в Персийския залив те са 61,2 % ( 702 млрд.б.) във Венецуела 6,8 % (78 млрд.б.) в Русия 6 % (69,1 млрд.б) и в САЩ 2,7 % (30,7 млрд. барела).
Американският геополитк и геостратег Збигнев Бжежински прогнозира съперничество в международните отношения в близко бъдеще от страна на другите високо развити държави по отношение на превъзходството на американското общество и свързаните с него ценности, надежди и убеждения. Същият изказва някои основни базисни дилеми, пред които са изправени САЩ в условията на глобализация и предлага мерки в борбата за съхраняване на глобалната привлекателност на американския социален модел
САЩ изпълняват последователно специална Програма разработена от Кондолиза Райс, която е приета от прави-телството на Дж. Буш. Същата е публикувана в сп. „Форин офис” – 2000 г.”. На същата се градят настоящите международни отношения с останалия свят. В нея се казва, че САЩ са длъжни да бъдат готови да отговорят на всяка агресия и ще се наложи да воюват, ако не могат да я предотвратят. За чиято цел е необходимо да се подпомага и поощрява всестранното икономическо развитие, с другите страни благодарение на разширяването на свободния обмен, да се укрепват отношенията със съюзниците, да се концентрират усилията в отношенията с Великите сили и особено в отношенията с Русия, да се сложи край на заплахата от нелегитимните режими, която все повече придобива формата на тероризъм и използването на оръжия за масово унищожение.
На друго становище е проф. Чарлз Купчан от Джорджтаун-ския университет, бивш съветник на американския президент Бил Клинтън, „че страната на Джеферсън и Стайнбек, притежава необичайно голяма мощ, и това могъщество води Америка към големи грешки и грешни ходове с неблагоприятни последици и това бреме на хегемонизма скоро ще стане непосилно за страната и ще доведе до края на американската ера”. Същият предлага като единствен правилен изход за САЩ е да си поделят световната власт с обединена Европа (ЕС) и с икономически развита Азия, иначе страната ще последва съдбата на Pax Romana и Pax Britaica.
В Япония корените социално-икономически и държавно-политически преобразования започват след ерата “Шова” (посвещение и хармония) на императора Хирохито. В началото на третото хилядолетие “страната на изгряващото слънце” е в ерата “Хейсей” (постигането на мира – на императора Акахито) излизайки от кризата, се формира като втория икономически гигант на света след САЩ. Япония има амбицията след 2010 г. всички завършили средно образование в страната да продължат и завършат висше образование.
В политическо отношение в международните отношения, в условията и тенденциите на глобализация, глокализация (регионализация) и интеграция, развитието на класическата национална държава от ХІХ век постепенно върви по пътя на ограничения суверинитет и разпад. В някои западноевропейски конституции вече е записан т.н. „ограничен суверенитет”. Това е залегнало и в проекта за Конституция за обединена Европа, която предстои да бъде приета от отделните 25 (27) държави членки на ЕС.
След разпадането на Съветската федерация (СССР) съгласно Беловежките споразумения и договорености започна борбата на Чечня за отделяне от Русия. Мирно се раздели Чехословакия на Чехия и Словакия. По мирен и военен път бивша Югославия се разпадна на още 5 независими държави на Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, на Македония и Черна гора (192-та най-нова държава в света).
Някогашната мощна Югославия вече се изроди в разпокъсана Сърбия и на три държави под германско влияние (Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина). Наред с тях, от една страна, е непредсказуема Р Македония междунярадно не приз-ната заради името и поради вътрешни етнически проблеми, а дру-гата е Черна гора – обвинявана, че е „плацдарм за контрабан-дистите”. Според чуждестранния печат някои ръководители на Черна гора са обвинени от международната общност за връзки с италианската мафия и за трафик на цигари.
Международната общност стигна до извода, че не може да задължи народите да живеят заедно, след като те не желаят това. Самоопределянето на народите е основен принцип в междуна-родното право и в международните отношения, но неговото практическо прилагане, не е лишено и от някои опасности. Приложен на практика този принцип в Европа, на сегашния етап може да доведе до продължаване на процесите на балканизация и да доведе до нова вълна на разпад, в страни като Босна и Херцеговина, където съжителството на сърби, хървати и мюсюлмани до голяма степен е изкуствено. В Македония пък равновесието между славяни и албанци е крехко.
В Сърбия след откъсването на Черна гора може отново да започне нова вълна за разпад. Тя вече практически няма достъп до Адриатическо море. Косово депозира кандидатурата си за неза-висимост след приключилата война (практически страната е управ-лявана от ООН територия). Страната може да се превърне в първото парче земя от сръбската (а не от югославската) територия, което може да се откъсне с помощта на чужди военни сили, за да бъде провъзгласена за независима държава със съгласието на между-народната общност. Така желаещите да съградят Велика Албания се чувстват все по-уверени в постигането на целта си.
Следващата цел на сепаратистите е насочена към автономна област Войводина (на унгарското малцинство) в крайдунавска Сърбия. Тя беше обявена за „централноевропейски район” от испански експерти.
Тогава ентусиазирани от някои резултатите на признаване независимостта на Черна гора и в бъдеще на Косово, босненските сърби също ще се обявят за откъсване на своята република от Босна и Херцеговина и за интегрирането им със Сърбия.
Автономистите не само на Балканите, но и в цяла Европа са окрилени от протичащите процеси особено след референдума в Черна гора. Това предизвиква смут и безпокойство сред национал-ните ръководители на държавите членки на ЕС, на Русия и страните от Закавказието.
Ентусиазирани от са тези факти и автономистите на Корсика, както и поддръжниците за окъсване на Южен Тирол (северните богати райони на Ломбардия, Пиемонт и Венето) от Италия и присъединяването му към Австрия. Превъзбудени са също и унгарците в румънска Трансилвания, както и унгарците в Словакия.
Голям политически проблем назрява и в Испания с амбициите на баските и каталунските националисти които се борят за самоопределение. Такива проблеми има в Турция с кюрдите и с турците в Северен Кипър, с чеченците в Русия, с руснаците в Крим (Украйна) и в Приднестровието на Молдова, със северните и с южните осетинци и аджарите в Грузия, на северноирландците във Великобритания, на кюрдите в Турция, на палестинците в Израел и др., да не говорим за многото етноси в Русия, Индия, Китай и редица други страни в Африка, Америка и в целия свят.
В епохата на глобализация на международните отношения вече десетилетия дават отпечатък, нерешените териториални пробле-ми между държавите в света, например за бъдещето на Тайван и за двете корейски държави, между Китай и САЩ, за Курилските острови между Япония и Русия. През ХХ век кръвопролитни войни се водиха за обединението на Виетнам, войни между Иран и Ирак, между Ирак и Кувейт, за демократизация на Камбоджа, Лаос и Афганистан и в днешен Ирак след инвазията на САЩ в тази страна.
В резултат на жестоката вековна експлоатация на страните в Тропическа Африка, на полувековното лутане на тези страни за изграждане на независимост, при избора за прилагане на либералния или марксисткия модел, през периода на неустановеност и на разрушителни междуетнически конфликти, тези страни си остават социално най-бедните в света в началото на ХХІ век.
Африканските страни се нуждаят от нова стратегия за развитие, която да се основава на техните цивилизационни фундаменти и на традиционния им социално-културен потенциал, на изисква-нията на глобализацията, на екологичните принципи за опазване на околната среда и на ресурсно-суровинния им потенциал, за да станат в бъдеще най-големият и най-привлекателен обект на земята за инвестиции. Считаме, че народите на тези страни сами ще изберат между федералната или конфедеративната форми на дър-жавно устройство, като най-оптималната възможност за самоопре-деление, на етнонационалните общности в този континент.
В Латинска Америка се очертават тенденциите за все по близки връзки с Европа, с ЕС, с Испания и Португалия, през последните 10 г. Тя заяви себе си като нова политическа и икономическа сила, която прави и първите си крачки за икономическа интеграция, чрез регионалната организация МЕЙКОСУР, както и с левите си правителства в Венецуела и Боливия, които се борят за формиране на огромен пазар изграден на основата на единното социокултурно пространство (общ език)и родствени и културни традиции.
Както показва натрупания исторически опит през втората половина на XX век, общочовешките ценности са актуални и значими и в утрото на третото хилядолетие. Корозията на такива ценности дори в локални мащаби (в името на марксизма, какъвто е случаят с Камбоджа, или обратното в борбата с марксизма в началото на диктатурата на Пиночет в Чили, борбата срещу такъв тип лидер като Саадам Хюсеин или в името на въздаване на справедливост срещу дейността на такива политически лидери като Н. Чаушеску в Румъния) са гибелни, както за идеята така и за цивилизацията като цяло.
Двуполюсният модел, наложил се след Втората световна война – СССР и съюзници, от една страна, и САЩ и съюзници, от друга страна, осигуряваше баланса на силите около 50 години. Този модел беше свръхконфронтационен, и изтощителен и за двете системи. Както за капиталистическата, така и най-вече за социалистическата система, която отделяше огромни средства за военни цели, за да поддържа баланса и прага на ядреното възпи-ране. Страните от двете системи допускаха грешки, но системата беше предсказуема. Това бяха две линейни уравнения с две неизвестни, които можеше да реши всеки ученик от средния курс, но понякога политици от ранга на президента на САЩ Джон Кенеди и премиера на СССР Н.С. Хрушчов се затруднявана. Но когато в Карибско море в началото на 60-те години замириса на ядрен конфликт, който можеше да прерасне в световна термоядрена война с непредвидими последици, две слушалки на т.нар. „червени” телефони се вдигнаха във Вашингтон и Москва и всичко се уталожи.
След падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. с обединението на Германия, с разпадането на Варшавския договор, а след това и на СССР, сякаш свидетелстващи за победата на либералната демокрация, системата на пазарната икономика и на западната правова държава над съветския модел на държавно управление в Европа, – в света се очерта нова конфигурация.
Европа се сблъсква с множество проблеми, с приема в ЕС на новите демокрации от Централна и Източна Европа. Крахът на народните демокрации показа, че Европа не е стабилизирана зона. Проблемите на националностите и иредентизма (обединението на територии с една народност) излязоха на преден план.
САЩ се очертаха като безспорен лидер. Pax Americana си поставя за цел да подчини четири направления в живота на съвременния свят – информационното, енергийното, финансовото и военното.
Съгласно провежданата политическа линия на поведение на обединена Европа, която на два пъти през първата половина на XX век бе арена на унищожителни войни, се стигна до гениалната идея да се създаде Европейски съюз в който в началото на 2007 г. ще членуват 27 държави. В основата на изграждане на този съюз стоят Франция и Германия, които са воювали помежду си 500 години. Днес в Страсбург темелите на импозантната сграда на Парламентарната асамблея са символично забити в половин метров слой от кости… Народите от Европа дойдоха до извода, че вече не трябва да воюват, а да си сътрудничат помежду си, да търгуват, да си разменят държавни ценности, да координират действията си, да изработват общо законодателство.
Европа е люлка на съвременната цивилизация. Тя има още потенциални сили да се развива отлично и да дава тон на общо-човешката цивилизация в по-нататъшния си път на развитие.
След саморазпускането на Варшавския договор НАТО остана единствената цялостна военна система. Във връзка с честването на 50 г. от създаването на НАТО, беше отчетена потребността от коренното преустройство на военната функция на Атлантическия съюз, като беше прието това да включва две основни направления. Първото – дефиниране на една нова гло-бална стратегическа концепция, която позволява да бъде определено общото ниво на военните сили, предоставени на разположение на НАТО. Второто – в изпълнение на тази глобална стратегическа концепция да се търси нова функция на ядреното оръжие, като възпиращ праг.
НАТО проучва и средствата за противопоставяне, при нужда и със сила, при разпространяването на оръжия за масово поразяване (ядрени, химически или биологически).
Социализмът в Китай, страната с население над милиард и триста милиона души и ежегоден прираст от 15 милиона души, съчетава две нива на икономиката – държавната и пазарната. През последното десетилетие страната показа най-високия ръст на развитие на планетата и заяви открито лидерството си в Азия през XXI век.
В началото на века Китай постигна най-висок икономически растеж и по прогнози на СБиМВФ, ще стане до 2020 г. сила №1 на света.
Двата колоса на света САЩ и в бъдеще Китай са заложили на глобализацията като неин локомотив.
В Китай се прилага нов ковергентен модел на развитие, на максимална икономическа отговорност и интензивност, в условията на глобализация под лозунга “Всеки да забогатее”, а така също страната се изгражда като геополитическа противоположност на САЩ.
Съвременните футуролози единодушно сочат Китай като “новият център на света”.От огромния пазар на тази велика азиатска страна, където живее всеки шести човек на Земята, ще зависят останалите икономики на света. Китай все още се счита за “развиваща се държава”, която твърдо върви по “третия път” (макар по него всички останали да се провалиха). Геополитолозите са единодушни и категорични, че неговата хегемония ще започне да се усеща към 2020 г., а според други и по рано – между 2010 и 2015 г.
Ислямският свят от Филипините до Гибралтар наброяващ милиард и двеста милиона души население, притежава огромни природни богатства (петрол на първо място, редки метали), човеш-ки ресурси и древни материални и духовни ценности (голяма част от чудесата на света са тук, тук е родината на древната медицина, математиката, астрономията, строителството, архитектурата и др.
Пред ислямския свят има две алтернативи – фундаментализмът и връщането към ислямските корени и Корана от VII в. или победа на светския цивилизован начин на живот и здравия разум.
Русия постепенно ще се интегрира в Европа. Но това ще бъде бавен еволюционен процес.
Руското ръководство в лицето на президента В. В. Путин и неговото правителство и през втория си президентски мандат продължава политиката си на реформи и стабилизирането на Русия. То опроверга западните геостратези и политолози, че това прави-телство представлява последно “издихание на съветската ера”, а не начало на постсъветската ера. Действителната промяна в Русия настъпи по-рано, а не както се прогнозираше през следващото поколение руски лидери.
За европейските демокрации според Зб. Бжежински Централ-на и Източна Европа са от съществено значение, както при разширяването на ЕС, така и за виталността на НАТО и неговото разширение на Изток.
Русия има исторически традиции и опит на велика държава да сплотява (а не само да разединява) и интегрира другите държави от евроазийското постсъветско пространство в политическо, икономическо и военно отношение, да гарантира спокойно, стабилно и модерно развитие.
Русия е велика сила, която може да устои и да се проти-вопостави на глобалния еднополюсен асимилационен американски модел и да съдейства да се съхрани многообразието от национални култури и цивилизации в света. Тя има две предимства – по мощ си съперничи с великите сили, а по жизнен стандарт се доближава до бедните страни. На масата, когато се решават общочовешките и планетарни проблеми, Русия се чувства равноправна с големите, а със слабите се разбира пора-ди еднородните си житейски проблеми. Дори и в ролята си на не велика, не на супер сила (каквато беше в рамките на СССР) тя е “звезда” от короната на Великите сили.
Новата световна ситуация през втората половина на ХХ век, нейните нови хоризонти и дълбочина несъмнено стиму-лират интензивното развитие на обществените науки – провеж-дането на многочислени и разнообразни социални изследвания през цялото изминало столетие.
В нашето време се извършва задълбочена преоценка на ситуацията на планетата, преразглеждат се много актуални до скоро концепции, предлагани съвсем до неотдавна прогнози и решения, тяхната ревизия се извършва от некласически, фунда-менталистки, радикални, есхатологически, екологически и качествено нови светогледни позиции.
Очертават се тенденциите на предстоящите промени в света: потвърждават се системните кризи, които съпровождат и съпътстват съвременния модел на общество, неговата архитектоника, основана на национални култури и устойчиви рационално-ценностни форми на световно устройство, променя се национално-държавната структура на международните отношения; трансформира се международното право, основаващо се на националния суверенитет, на отказа на страните и групировките от произволно прилагане на сила; преживява сериозна деформация и индустриалната икономика, предизвикана от виртуалната неоикономическа финансова технология.
Кардинални изменения стават и в идеологическата сфера и в съвременната световна култура, белязана с повторна среща на посттрадиционния Изток и съвременния Запад.
След експанзията на европейската християнска цивилиза-ция, утвърдила модела на евроцентричния свят, се вижда, че се занемарява и забавя модернизацията на световната периферия.
Под знака на социалния постмодернизъм се пробужда неоархаиката. Старите цивилизации започват да говорят в наше време на съвременен език като нови центрове на иконо-мическо влияние, политически коалиции и международни системи на управление.
На мястото на двехилядната цивилизация Universum Cristianum – универсалното пространство на спасение – постепенно се утвърждава синкретичното и материалистично Pax Oeconomi-cana, своеобразното мравешко “царство Магог”, възвръщащо от историческото небитие призрака на глупавата, хоризонтална безкрайност на древния свят.
Расте противоречиво и нееднородно влиянието на източ-ните реалии върху състоянието и съдбата на цивилизацията.
Очертава се в просторите на тихоокеанския регион алтер-нативна индустриална общност “Нов изток” под знака на “Тихоокеанската революция”.
Прогнозите за геополитическото развитие на света са много-бройни. Но близки до реалността са тези, които обективно се основават на познанията за общественото развитие, за природата на човешкото мислене. За геополитическите полюси и новото геополитическо разделение на света на прага на XXI век се заговори след зачестилите контакти и постигнатите договорености, скрепени с дългосрочни споразумения между Русия, Китай и Индия.
Съвременните стратези и политолози прогнозират, че Азия е бъдещият хегемон. Азия ще доминира и диктува световните процеси през новия век. В полза на тези прогнози са аргументите, че там са най-големият, най-важният пазар (Китай), най-развитата в технологично отношение икономика (Япония), най-свободната пазарна икономика (Хонконг). От своя страна Япония, Сингапур и Малайзия определят себе си с израза “напредналите азиатски и западни нации”. Тези страни заедно или поединично се стремят да осъществят някаква връзка с Китай през XXI век.
Макар привидно Китай да демонстрира, че е безразличен, на практика той последователно работи за новата геополитика (например за възраждането на Пътя на коприната) – всъщност за възстановяване на търговско- икономическите и политическите канали, където си дават среща новите велики сили на бъдещето.
В Азия се формира още една нова суперсила – многона-ционална и почти милиардна Индия, страна също с огромен човешки потенциал (около 1 млрд.) и духовно-нравствени ценно-сти, която върви уверено по пътя на своето развитие, съхранила колективистичното начало. Макар да изглежда, че тази страна се развива бавно, на практика вторият азиатски гигант е във възход. Нараства и забогатява средната класа на тази страна. Индия постепенно се превръща в еквивалент на нови технологии по подобие на Силиконовата долина на САЩ. С тази разлика, че в субконтинента Индия силиконовите долини са три: в Бангалар, Хайдерабад и Мадрас.
Източна Европа трудно ще се интегрира в Западна по редица социално-икономически и цивилизационни причини. Това по-скоро ще бъде съюз на базата на ново споразумение. Болезненото в началото на XXI век разделение изток – запад, ще се трансформира в по-трайното север – юг. Процесът на федерали-зиране ще обхване само развитите северни “проамерикански” държави (Германия, Англия, Холандия) без “недостатъчно раз-вития юг” (Италия, Испания, Франция), а останалите ще се превърнат по избор сателити на изброените.
Свръхтехнологиите на САЩ, Русия, Китай, Япония, Западна Европа, Индия и др. страни ще бъдат насочени за решаване на социалните проблеми на човечеството.
Големи инвестиции в африканския континент ще насочат арабските нефтени магнати и шейхове, новите азиатски супер-сили – Китай, Индия, Япония, и австралийските бизнес-среди.
Според Самуел Хънтингтън (от Харвардския университет на САЩ) в обозримо бъдеще ще съхрани и ще има не една универсална цивилизация (била тя и “либерална демокрация”), а множество различни цивилизации – западна, конфуцианска (има се предвид Китай), японска, арабо-ислямска, индуска, руско-славяноправославна, латиноамериканска и може би африканска. Известният футуролог Алвин Тофлър вижда исто-рията и бъдещето на човечеството в неговата вълнова теория на конфликтите. Първата вълна според него е свързана със земята. Тя е продукт на аграрната революция. Втората вълна е свързана с новия начин на натрупване на богатството. Неин продукт е индустриалната цивилизация. В цивилизацията на третата вълна на световния пазар се продават информация и изобретения, управ-ление и масова култура, високи технологии, софтуер, образование, обучение, медицинско обслужване и други услуги.
Въпреки антитезите (и просто различните възгледи) на редица опоненти на Ф. Фукуяма, остава нерешен и ще продължи спорът около “ендизма” (от “end” – “край”). Това е име, което някои изследователи дадоха на теорията на Франсис Фукуяма за “края на историята”.
Глобализацията като един от най-важните протичащи процеси в света, в началото но ХХІ век ще продължи да оказва значително влияние на по нататъшните перспективи на развитие на човечеството, на бъдещите международни отноше-ния, на социалната сфера, културата, екологията, националната, регионалната и международната сигурност. Но ще престане да се идентифицира като американизация и уестернизация.
Споровете – локални и регионални, между етнически, национални и цивилизационни конфликти между народите ще продължават и през ХХІ век да се решават от позицията на силата, с конвенционални и модерни военно-технически средства, от малобройни, но професионални армии и коалиции. Само през ХХ век човечеството успя да изтреби над 400 милиона хомосапиенс. Поло-вината, от които в Азия и Африка.
Да се говори за “единен свят” е на пълно преждевременно. Планетарният дуализъм на властта на Сушата (теллукацията) срещу властта на Морето (таласокрация) укрепна с аерокрацията – властта на въздуха, на звездите войни с ядрено оръжие и властта на ефирокрацията (властта на Ефира) ще бъде главната геопо-литическа схема през ХХІ век.
Алтернативата пред човечеството е да изгради хуманна, социално-справедлива, демократична система на управление на основата на конвергентни, полиархистични идеи и на прогресивното човешко Знание.
Светът предстои да приложи на практика през ХХІ век нов модел на мултилатерално управление и да изгради работещи све-товни и регионални структури на управление.
Литература
1. Амброуз, Ст. М. Стремеж към глобализъм. Американската външна политика от 1938 г. до началото на 90-те години. Изд. „П. Берон”, С., 1995.
2. Барика, Ал. Глобализацията – шанс за интелектуалците. Сп. „Тема”, бр. 37 от 2004.
3. Великие мыслители о великих вопросов. Современная западная философия, пер. с англ., М., 2000.
4. Видал, Г. Вечна война за вечен мир. С., 2003.
5. Всемирная банка. Научный доклад „Финансирование роста. Выбор методов в изменчивом мире, изд. „Вес Мир”, Москва, 2002.
6. Гълбрайт, Дж. К. Пътуване през икономическото време. С., 1999.
7. Зиглер, Ж. Новите господари на света и тези, които им се противопоставят. Прев. от фр., С., 2003.
8. Купчан, Ч. Краят на американската ера. Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. Рива, С., 2004.
9. Левинсън, М. Финансови пазари. 3-то изд., С., 2004.
10. Ливе, Ж. Религиозные войны. Пер. с фр., АСТ „Астрель”, М., 2004.
11. Мийнс, Х. Пари и власт. История на бизнеса. Прев. от англ., С., 2001.
12. Недев, Т. Глобализирующийся мир: бедность, богатство, тероризм. В., 2005.
13. Олброу, М. Глобалната епоха. Прев. от англ., Обсидан, С., 2001.
14. Светът през 2005 г. The Economist. В-к „Кеш”, Демакс, 2005.
15. Световна банка. Научен доклад „Борьба с корупцией в переходный период”, изд. „Вес Мир”, Москва, 2004.
16. Сорос, Дж. Кризис мирового капитализма. ИНФРА-М, М., 1999 г.
17. Стоянов, В. Пазар, трансформация, глобализация, нов световен ред. Галик, 2003.
18. Суйцър, П. Победа. Тайната стратегия на Рейгън за разбиването на СССР. Прев. от англ., С., 1999.
19. The Economist. Economist Intelligence, 2005, London@eiu.com
20. Тодоров, Цв. Новият световен безпорядък. Изток-Запад, С., 2003.
21. Търоу, Л. Бъдещето на капитализма. Как днешните икономически сили оформят утрешния свят. В. Люцканова, С., 2000.
22. Търоу, Л. Изграждане на благосъстояние. С., 2000.
23. Уълдуоч (Институт). Състоянието на планетата 2004, С., 2004.
24. Форесте, В. Икономическият ужас. Агато, С., 2002.
25. Фридман, М. Если бы деньги заговорили... М., 1999.
26. Фром, Е. Революция на надеждата. З. Стоянов, С., 2005.
27. Фукуяма, Фр. Строежът на държавата. Управление на световния ред през ХХІ век. Обсидан, С., 2004.
28. Хелд, Д. Демокрацията и глобалният ред. От модерната държава към космополитното управление. С., 2004.
29. Хънтингтън, С. Кои сме ние? Предизвикателствата пред националната идентичност на Америка. Обсидан, С., 2005.
30. Чомски, Н. Хегемония или оцеляване. Американският стремеж към глобалното господство. С., Бард, 2004.
31. Шарден, Т. Бъдещето на човека. З. Стоянов, С., 2003.
32. Шпенглер, О. Залезът на Запада. Т. І, ІІ, С., 1995.
България в Европейския съюз и глобализиращия се свят
Тодор недев
И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА
(Иван Вазов)
Варна
2011
Посвещава се на 1330–годишнината от създаването на Първата Балканска империя Хан Аспарухова и Кубертова, Кубратова България, от времето на Пагане и покръстителя Борис І, просветителят Симеон І, строителят и законотвореца Омуртаг, миролюбеца с Византия Тервел и Великият разширител на Първата империя на Балканите цар Иван Асен ІІ от Солун до Кърпатите, от Черно море до Балатон и Виена до ден днешен на Република България президент Г.Първанов, премиер Б.Борисов и глава на БПЦ негово светейшество патриарх Максим, достоен наследник на патриарх Евтимий и патриарх Кирил..
Посвещава се на 54-годишнината от създаването на Европейския съюз и 4-годишнината от приемането на Република България в него.
Монографията е предназначена за студентите, магист-рантите и докторантите от специалностите “Международни отношения”, “Международни икономически отношения”, “Европеистика”, “Политология”, “Журналистика”, “История”, “Право”, “Национална и корпоративна сигурност”, както и за политически, държавни, военни и дипломатически дейци.
Съдържание
УВОД. И ние, българите, сме дали нещо на света... 7
България – минало и настояще. 15
България в Европейския съюз и глобализиращия се свят. 50
Толерантност и нетолерантност в международните
отношения на глобализиращия се свят 74
Глобалната мисия на Европейския съюз и на САЩ
в началото на XXI век 91
Българските партии – неразделна част от европейската
политическа култура 103
Президентът в парламентарната система. 116
Два форума на Парламентарната асамблея (ПА на НАТО
и на БРИКС - Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), две различни гледни точки за глобалните проблеми на света 124
Формулата „мултикултуризъм и интеграция” на народите
в Западна Европа 137
„Обединена Европа – новата регионална сила на света и нейните основни институции” 141
Политиката на ЕС с Русия и страните
от организацията на независимите държави – ОНД 162
Глобалните и радикални промени в глобализиращия се свят 173
Ода на радостта
Химн на Европа
Радост, ти, дете свещено,
Ти божествен, светъл плам,
Ний престъпваме блажено
Във небесния твой храм.
Твойте чудеса сближават
Туй, що строго ни дели,
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
........
Радост – туй е сила свята
Във непреходната шир;
Радост движи колелата
На огромния всемир.
Тя цветята разцъфтява,
Пръска слънчеви лъчи,
Сфери космоса развява,
За око невидими.
.........
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
Фридрих Шилер
Превод Христо Христов
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
Химн на Р България
Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви,
тъй солонските двама братя
зовяха нашите деди.
Ст. Михайловски
И ний сме дали нещо на
светът и на все славяни
книга да четат....
Иван Вазов
Ако спечеля – печеля за
цял народ, ако загубя,
губя само себе си...
Васил Левски
Тоз, който падне в бой
за свобода, той не
умира...
Христо Ботев
Робът се бори за
свобода, свободният – за
съвършенство...
Яне Сандански
България в Европейския съюз
и глобализиращия се свят
Глобализацията и устойчивото социално-икономическо развитие, мащабите на проблемите, стоящи пред човечеството, вълнуват всички народи по света, в т.ч. и българите.
Глобализацията и интернационализацията на икономиката, на културата, науката и образованието, революционните изменения в информационните технологии и телекомуникациите, ожесточава-щата се конкуренция за достъп до ресурси и нарушеното еколо-гично равновесие в света предизвикват сериозни изменения в самата природа на производството на академични знания.
Процесите на глобализация, на глокализация (региона-лизация) намират обективен израз в цялостните процеси на Европа. ЕС се придвижва към своето историческо разширяване, което ще промени сериозно картината на регионалните различия и ще създаде нови предизвикателства пред икономическото и социал-но сближаване. Паралелно с това европейската интеграция продъл-жава да се задълбочава.
Глобализацията като обективен процес на развитие на съвременната цивилизация успоредно с разширяването на обхвата и на действието на транснационалните корпорации в развитите страни, на международната търговия, на Интернет, на националните структури и др. носи със себе си и проблемите на несправедливия режим на глобалната търговия, нестабил-ната глобална финансова система, която води до циклични кризи. Бедните страни периодически се оказват натоварени с непосилни дългове, глобалният режим на интелектуална собстве-ност не позволява достъп на бедните народи до животоспасяващи лекарства дори когато СПИН-ът пред очите ни покосява милиони хора в развиващите се страни.
Една от аномалиите на глобализацията е, че парите трябва да текат от богатите към бедните страни, а това става в обратна посока. Богатите страни имат по-големи възможности да поемат валутни рискове и колебанията на лихвите, но този товар засега пада върху бедните страни.
Глобализацията като обективен социален процес носи в себе си и огромен положителен потенциал, но ако бъде пра-вилно управлявана, казва проф. Джозеф Стиглиц от Колумбий-ския университет на САЩ, вицепрезидент на Световната банка и бивш председател на Съвета на икономическите съветници на президента Б. Клинтън.
Проблемите на устойчивото развитие станаха обект на изследване и обсъждане от държавни режими по инициатива на интелектуалците и политиците, обединени в Римския клуб. Те първи със своите научно-обосновани доклади и предложени модели за развитие на човешката цивилизация в навечерието на третото хилядолетие забиха камбаната, че човечеството е пред катастрофа, ако продължи така безжалостно да използва и раз-хищава природните ресурси и да нарушава екологичното равно-весие на планетата, замърсявайки околната среда. Ще припомня, че на инициативата и призива на Римския клуб се отзова ООН, която създаде специална комисия, ръководена от тогавашната министър-председателка на Норвегия Гру Харлем Брундланд. Тази комисия подготви доклада “Нашето общо бъдеще”. В него беше формулирана идеята за устойчиво развитие, което осигуря-ва на бъдещите поколения не по-лоши природосъобразни условия, отколкото на съвременните поколения. Мисля, че въпреки някои конкретни несъгласия ние можем де се присъединим към това общо схващане.
По-късно последваха много доклади и модели, които бяха предложени отново от Римския клуб и в които беше поставено ударение върху екологичните, икономическите и социалните проблеми последователно в Монреал, Рио де Жанейро, Киото, Копенхаген (1995 г.), Женева (Копенхаген+15 през 2000 г. и август–септември 2002 г.). Главният проблем, пред който сме изправени днес в областта на политиката за устойчиво развитие, е едновременно ясен, но практически сложен и труден за разрешаване от отделните национални държави. Той е свързан с емисиите на газове, които разрушават озоновия слой, запазването на горите и водите и биоразнообразието, ограни-чаването на бедността и социалното неравенство. Всички знаят, че от много страни все още не са ратифицирани много важни международни договори по линия на устойчивото развитие.
България, заяви президентът на Р България Г. Първанов на Световната среща в Йоханесбург, “се намира по средата на трудния път за изграждане на хармоничното единство човек – природа – икономика”, което е в основата на устойчивото развитие.
Преди да изложа острите проблеми, които предстои България да решава като нов член на ЕС от 1 януари 2007 г., ще при-помня някои мисли и оценки, споделени от президента Г. Първанов на научна конференция във Варна по проблемите на глобализацията и устойчивото развитие, подкрепени с данни от социологическо проучване, направено от “Витоша рисърч” и финансирано от ПРООН.
1. Поставено е началото на законовата и нормативната уредба на устойчивото развитие в съответствие с принципите на Декларацията от Рио де Жанейро, като у нас е приет цял набор закони и са ратифицирани важни конвенции.
2. Изградени са институционалните основи за управление и реализация на процеса на устойчиво развитие, като се създаде Национална комисия за устойчиво развитие.
3. Приет е закон за регионално развитие и е сложено началото на нов етап в регионалната политика на страната.
4. В страната са реализирани няколко стотици национални, регионални и местни проекти по устойчивото развитие.
5. Засилва се гражданското участие в процесите на устойчи-вото развитие. По-значими са пилотните проекти в Ловеч, В. Търново, в общините Велинград, Свищов, Асеновград.
Наред с това съществуват и редица проблеми:
1. Към проблемите се подхожда фрагментарно, а не се прилага комплексен и цялостен подход.
2. Незначителни са усилията, положени в сферата на екологич-ното производство и потребление, тъй като липсват достатъчно финансови средства за въвеждането на модерни индустриални технологии, които да не изхвърлят вредни суровини, замърсяващи околната среда.
3. Не е на ниво координацията на подходите и политиката в областта на финансите, инвестициите, търговията, технологията и устойчивото развитие.
4. Има празноти в националното законодателство, регламен-тиращо устойчивото развитие, като не е преодоляна разпростране-ната представа, че устойчивото развитие е скъпо мероприятие. Наистина устойчивото развитие изисква финансови средства, но именно тези средства водят до икономия на финансови ресурси, в пъти по-големи от вложените.
5. Недостатъчно се използва научноизследователският потен-циал на неправителствените организации и бизнеса (частния сектор) при разработване и реализиране на политическите програми и конкретните проекти по устойчивото развитие.
6. Забавят се процесите на децентрализация на функции и права на централната власт в икономическо отношение.
7. Населението на България в преходния период е насочило усилията си за оцеляване и не мисли все още за природосъобразен начин на живот.
В този момент на присъединяване на България към Обединена Европа искам да припомня една ценна мисъл на бившия предсе-дател на ЕК и сегашен министър-председател на Италия Романо Проди: “Преходът към устойчиво развитие не е въпрос на избор, а императив.”
Пред България няма друга алтернатива – нашата страна е обречена на устойчиво развитие по западноевропейските стандарти, това зависи от нас, българските граждани, защото вместо нас няма кой да го направи.
Присъединяването на България към ЕС е историческо събитие. То реализира идеалите и мечтите на цели поколения за изграждане на единна Европа (за т.нар. Европейски съединени щати) на основата на европейската идентичност и нейните граници, дефинирани въз основа на географското и историко-културното наследство, на европейските ценности.
В Конституцията на Обединена Европа се отбелязва, че европейската идентичност се крепи на три фундаментални наслед-ства: културно, религиозно и хуманистично. Културното произ-хожда от гръко-римската цивилизация. Религиозното се основава главно на християнските корени – католически, протестантски и православни. Хуманистичното наследство произтича от философ-ските, социологическите и политологичните идеи и от рационалния подход през периода от ХVІІІ до ХХ в. Тези наследства взаимно не се изключват, а диалектически се съчетават по такъв начин, че да дадат на всеки член на гражданското общество относително хомогенно възприятие за европейска културна идентичност. За да притежават чувството за принадлежност към Европа и европей-ското, нейните граждани, етноси, народи или нации е необходимо да са съпричастни поне към две от тези наследства (например културното и хуманистичното). Ние, българските граждани, сме носители и на трите наследства.
В политическо отношение в страната има консенсус и воля на политическите сили, представени в 40-то НС, както и подкрепата на повече от 55 % от гражданите на Р България (по последни изследвания на Галъп) за членството в НАТО и в ЕС.
Обединена Европа със своите 454,7 млн. население има голям потребителски пазар, по-голяма армия и повече гласове в Съвета за сигурност на ООН от САЩ. Тя има президент, законодателен орган и конституция (макар и нератифицирана). Има собствен флаг, собствен химн и собствен девиз – “Единни в многообразието”. Има своя Харта на правата и своя съдебна система, която може да анулира съдебните решения на най-висшия национален съд на всяка държава-членка. Обединена Европа бе образувана като съюз на държавите, като общност между равни, свързани с общи икономически интереси; като пространство с унифицирани и сходни политически институции и социални норми.
В началото на ХХ в. във всички държави и социални прослойки у европейците на възраст от 15 до 40 години се заражда и формира общата европейска култура на т. нар. “Е-поколение”. Те са родени примерно край Атлантическия океан и Средиземно море (в Мадрид, Единбург, Париж, Флоренция, в “Нова Европа”), учили са примерно в Оксфорд, Сорбоната, Болоня, Хайделберг и Хумбол-товия университет, но се реализират в Брюксел и Дъблин, в Лондон, Париж, Прага и София. Младите хора се самоопределят първо като европейци, а едва после като испанци, италианци, германци, шотландци, белгийци, поляци, чехи, гърци и унгарци и др. Европа за тях не е просто един от континентите, а ново обединение, на-ционално отечество. В това Отечество все повече се налага и един общ за всички език – английският.
Сбъдва се дълговечната мечта на Европа за превръщането й в Съединени европейски щати. Тази огромна федерация, свръхдържава, се стреми да стане противовес на глобалните американски интереси и да измести САЩ от лидерското място в света. Така Т. Р. Рийд, автор на книгата “Съединени европейски щати: новата свръхсила и краят на американското глобално превъзходство”, подчертава, че от времето на Римската империя до днес Европа никога не е била по-единна, и се пита какво вещае зараждащата се нова свръхсила с нейните 11 трл. щ.д. БВП за бъдещето на САЩ. При присъединяването си към ЕС България легитимира извършените досега политически, правни и икономи-чески реформи, т.е. преминаването към либерална демокрация и пазарна икономика.
Според Евростат и авторитетното английско издание „The Economist” –2005 г. (и в. „Кеш”, „Капитал” и др.) България влиза в ЕС с растеж на БВП 4–5 %, БВП от 28 млрд. щ.д., с инфлация около 5 %, население 7,7 млн. и БВП на глава от населението над 3600 щ.д. Фискалният резерв е над 5,6 млрд. лв., а получените инвестиции са на стойност над 1,6 млрд. евро.
Досега България извърши бавен и труден преход към либерална демокрация и пазарна икономика.
Какво беше състоянието на българската икономика и какъв беше жизненият стандарт на населението у нас до 10.11.1989 г.? С приведените данни нямаме за цел да омаловажим кризисното състояние, в което се намираше тогава социалисти-ческата икономика, „завещана” от тоталитарния режим. Но недо-волството от нейното състояние в началото на 2000 г., за да бъде по-точно измерено и по-вярно градирано, трябва да бъде съоб-разено и с още един задължителен ориентир – реалната съпо-ставимост. Имаме предвид съпоставимост и във времето, и в пространството, т.е. как реално се оценява мястото на България и на бившите социалистически страни в съвременния свят. Данните се съпоставят с ръста на страната от недалечното минало и от друга страна, със света, който ни заобикаля днес. По този начин ще се предпазим от идеологически щампи и от стремеж да представим желаното за действително.
В това отношение се опираме на изследвания на западни експерти и на Евростат – статистическия институт на Евро-пейския съюз в Люксембург. Например в края на 80-те години американските изследователи А. Хестън и Р. Самърс завършват свое продължително проучване върху два фундаментални икономически показателя на днешния свят: 1. брутен вътрешен продукт на глава от населението и 2. лично потребление на глава от населението. Това изследване обхваща три четвърти от тогавашните 165 държави, в т.ч. всички високоразвити страни, много развиващи се страни от Азия, Африка и Латинска Америка.
И в двете съставени от тях таблици броят на изследваните държави надхвърля 100.
По брутен вътрешен про-дукт на глава от населението тогава в таблицата води Кувейт с 14 800 долара, на 37-мо място е бившата ГДР с 8740 долара, на 47-мо място е бивша Чехословакия със 7424 долара, на 60-то място е Унгария с 5113 долара, на 66-то място е България с 4600 долара, като след посочените бивши социалистически страни са Гърция на 70-то място с 4464 долара, Иран – на 73-то място с 3922 долара, ЮАР – на 75-то място с 3885 долара и др.
Таблицата за лично потребление на глава от насе-лението тогава се оглавява от САЩ с 8542 долара, на 39-то място е бившата ГДР с 3556 долара, на 45-то място е Чехословакия с 3390 долара, на 51-во място е Унгария с 2970 долара, на 56-то място е България с 2723 долара, на 63-то място е тогавашна Югославия с 2268 долара, СССР е на 77-мо място с 2198 долара, Румъния е на 79-то място с 2059 долара. Зад нас тогава са „нефтената перла” Саудитска Арабия – на 73-то място с 2238 долара, богатият на нефт Иран – на 74-то място с 2238 долара, златоносната и диамантена ЮАР – на 76-то място с 2200 долара. Оказва се, че по развитието си тогавашната Народна република България е в първата половина на това подреждане. 39-та е по територия и 67-ма по население в света. България е на 66-то място по БВП на глава от населението, а по лично потребление на глава от населението е на 56-то място, на 4-то място по двата показателя е сред бившите социалистически страни, а сега е на 78-мо място.
В периода след 1975 г. в България – “страната на дома-тите”, за 15 години беше изградена модерна индустрия с високотехнологични производства. Микробиологията, фармация-та, точното машиностроене, производството на компютри, телеко-муникационни средства, кари, автоматични линии, радари и роботи бяха лицето на България. От 1975 г. до 1989 г. икономиката на България поддържаше устойчив 4–5 %-ов среден икономически ръст. В края на 80-те години индустрията и селското стопанство формираха над 70 % от БВП. Доказателство за това са публи-куваните данни в годишните доклади на ООН за състоянието на световната икономика. Тогава технологическото ниво и научноиз-следователският потенциал у нас на електрониката, химията, фармацията, машиностроенето, цветната металургия бяха съпоста-вими с тези на добрите европейски фирми. За това говорят и даваните високи оценки и изказванията на някои западни политици и бизнесмени на ежегодните срещи “Изток–Запад” в България. Остатъчната стойност на производствените фондове до началото на 90-те години на миналия век беше около 39 млрд. лв. Огромната държавна индустрия беше национално богатство, за нейното развитие беше натрупан и външен дълг от 9 млрд. и 200 млн. щ.д. Валутният резерв и неприбраните външни вземания тогава възлизат на 5 млрд. и 500 млн. щ.д.
В първите години на демократичните промени, ако имаше компетентно управление (а не изкуствено провокирана вътрешна политическа борба и саморазправа с компетентните икономически и управленски кадри и специалисти, обявени за вредни номенкла-турчици), първото задължение на тогавашните правителства трябваше да бъде да се погаси този натрупан дълг с постъп-ленията от приватизацията. Нямахме право да го оставим на бъдещите поколения. Тази задача не беше трудна, защото само от продажбата на внесеното ново, тогава все още немонтирано оборудване можеха да постъпят 1 млрд. щ. д.
С приватизацията на 80–100 добри завода чрез акции на фондовата борса и чрез кешови продажби на чужди фирми можеше да се покрие цялата останала сума.
В индустрията, и особено в новостроящите се обекти, имаше скъпоструваща техника – само на обекта в АЕЦ “Белене” стойността й беше над 500 млн. щ. д., а общо за страната беше над 1 млрд. щ.д. Нито едно правителство не се погрижи да създаде организация и контрол за опазването на тази техника и оползотворяването й в национални фондове.
Малко се знае, че през последните 20 години до 10 ноември 1989 г. МВнР беше изградило нужни и ненужни големи посол-ства, резиденции, хотели, информационно-културни и изложбе-ни центрове в близо 100 страни. Реалната цена на същите надхвърляше 1 млрд. щ.д. От продажбата на ненужната част от тях можеше да се създадат държавно-обществени, здравни, образователни, осигурително-пенсионни и други фондове.
Постъпленията от почти завършващата приватизация не бяха обявени. В печата още през 2000 г. (вж. в. “Зора”, бр. 38 от 24.10.2000 г.) се сочеха едва 3 млрд. щ. д. Извършен е огромен грабеж, създал няколко български милиардери.
През периода 1983–1993 г. само електрониката изнася продук-ция за 18,8 млрд. рубли. Печалбата тогава е около 12 млрд. лв., а постъпленията в националния бюджет – 8,5 млрд. лв. Средно годишно електрониката заплаща вноса на 4,5 млн. тона нефт, 28 000 тона памук, 17 000 тона алуминий и много др. стоки. В този период около 20 % от внасяния нефт се реекспортира, като приходите са между 124 и 140 млн. щ.д. годишно в зависимост от текущата цена на нефта. Общо за периода електрониката донася на страната около 960 млн. щ.д. Тези резултати не са продукт на т.нар. “дипломация на целувките” (между Т. Живков и Л. И. Брежнев), както писаха през 90-те години някои автори, омаловажавайки научно-техническия прогрес у нас. Никакви “целувки на дипломацията” не можеха да осигурят нефта за страната и за реекспорт срещу стара и нискокачествена продукция. За да остане на все по-конкурентния съветски пазар, тогава електрониката беше принудена да смени четири поколения изчислителни машини, дискови запаметяващи устройства, средства за комуникации, като изцяло бяха подменени елементната база и технологиите за тяхното производство. В нея са вложени 2,1 млрд. лв. инвестиции. Само през 1989 г. е произведена и продадена промишлена продукция за 29,6 млрд. лв. и е реали-зирана чиста печалба около 4,48 млрд. лв. В индустрията работят тогава 821 462 души. Тези хора формираха армията на безработните след 1993 г., т.е. след началото на приватизацията и разгрома на индустрията.
За нивото на българската наука пък може да се съди от факта, че стотици специалисти от БАН и научноизследователските инсти-тути на индустрията сега продават на безценица интелектуалния си труд в престижни университети и изследователски центрове в САЩ, Германия, Канада и др. Подготовката в средното и висшето образование тогава по нищо не отстъпваше на европейското ниво.
В началото на 80-те го-дини на миналия век става ясно, че за да се запази устойчивото развитие на страната, обективно се налага да се променят принципите на управление на иконо-миката. Взаимоотношенията на държавата с банките, производите-лите и търговците влизат в противоречие с протичащите в света процеси на глобализация, с цялостния живот на глобалните комуникации, мащабните сливания и концентрации на научните изследвания и производството. Националните пазари бавно, но необратимо се обединяват в общ световен пазар. В България, в интерес на обективната истина, смяната на управление на индуст-рията започва през 1986 г. Но за съжаление, вместо да има приемственост (както например в Унгария), след 10 ноември 1989 г. у нас всичко, което бе направено, беше отхвърлено и обявено гласно или негласно за ненужно и вредно. Тези действия доведоха до един по-продължителен и труден преход – повече от 15 години (вместо 5–10 г.), с много висока социална цена. Едва през 2005 г. достигнахме БВП от 28 млрд. щ.д., т.е нивото от 1988 г., или около 4 хил. щ.д. на глава от населението. Той е равен на 30 % от БВП на една от слаборазви-тите страни в ЕС – Португалия.
През 90-те години се приложи шоковата терапия за оздравяването на икономиката на държавата (по т.нар. план “Ран-Ът”, впоследствие също отхвърлен). Тази терапия беше допълнена с т.нар. ликвидационни комисии по селата, с приватизацията чрез РМД, с финансовите пирамиди и невижданата девалвация на лева. Резултатите бяха налице, затъваше се още в кризата. Според най-благоприятните прогнози между 2010 и 2015 г. стандартът на българина ще достигне нивото на 1989 г., и то с помощта на средствата от еврофондовете на ЕС.
Други страни, като Чехия, Словакия, Унгария, Словения и Прибалтийските (бивши съветски) републики, постъпиха по-мъдро, като извършиха промените държавно регулирано според теорията на Дж. М. Кейнс и в съответствие с основния принцип на родената в САЩ теория на конвергенцията, т.е. да се вземе доброто и от двете политически системи. Така, излизайки по-рано от кризата на прехода към либерална демокрация и пазарна икономика, те постиг-наха високи печеливши резултати.
Сега, когато България вече е равноправен член на Евросъюза, у нас все още са бавни темповете на икономически растеж по данни на Евростат. БВП на глава от населението се равнява едва на 30 % от средното равнище на разширения преди 2 години ЕС и на 27 % от средното равнище на 15-те негови стари членове.
България е далеч от Европа с политиката си по доходите. Безспорно главно предизвикателство пред нашата страна по пътя към Европа през следващите години ще бъде преодоляването на бедността и повишаването на жизнения стандарт на хората. За да станем де факто равноправен член на ЕС, стандартът на живот у нас трябва да се подобри, като се покрие определен минимум. В Европа се влиза с по-високо качество на живот. Въз основа на социологи-чески изследвания се установява, че според стандартите на ЕС 90 % от българите са бедни.
По данни на ЕК на приетите преди 2 години 10 нови страни в ЕС, за да достигнат 75 на сто от средното жизнено равнище на 15-те страни – стари членки, ще са нужни: на Словения – 1 г., на Унгария – 11 години, на Чехия – 15 години, на Естония – 19 години, на Словакия 20 години и на Латвия – съответно 27 години, а на България за това ще са нужни цели 31 години.
В изпълнение на политиката на ЕС за изравняване на жизненото равнище в Обединена Европа ЕК препоръчва уси-лията и политиката на националните правителства да бъдат насочени към по-бърз икономически растеж (засега у нас той е 5 %) за подобряване на бла-госъстоянието на хората.
В България населението е на незавидно място не само по получавани доходи, но и по покупателна способност. С парите си, които получава, българинът може да си позволи едва 28 на сто от разходите на средностатистическия гражданин на ЕС. В същото време покупателната способност на 10-те новоприети държави в Евросъюза преди 2 години е била 48 на сто от тази на 15-те стари членове. Най-бедна от тях по покупателна способност е Латвия – с 33 %, за Чехия тя е 59 %, за Словакия е 70 %.
Ние изоставаме чувствително от другите страни и по размер на получаваната минимална заплата. В България тя е около 80 евро, в Литва и Естония – над 150 и 160 евро. В Чехия и Унгария тя е над 215 и 210 евро, в Гърция – над 500 евро, в Холандия – над 1200 евро, в Люксембург – над 1400 евро. Над 20 пъти е разликата в почасовото заплащане на труда между България и богатите страни в ЕС. Цената на час труд у нас е средно 1,30 до 1,50 евро. В същото време в ЕС, в 15-те страни – стари членки, плащат 23 евро на час, а в Германия и Швеция – съответно 27 и над 28 евро.
България, по данни на международното проучване “Прозрачност без граници”, е на челно място по корупция. България е в списъка на страните, в които има най-много данъчни подкупи, заедно с Беларус, Румъния и Литва. Изследване на “Коалиция – 2000” потвърждава, че корупцията не намалява и че проблемите на българските частни фирми в тази област си остават. Нашата страна е обект на анализ в доклад на Световната банка, наречен “Антикорупцията в преход”. В него се оценява преходът ни през периода 1999–2002 г. заедно с още 26 страни от Източна Европа и Азия.
Все още фирмите в преход сочат, че корупцията е един от най-сериозните проблеми, с които се сблъскват. За това свидетелства направено от Агенция “Витоша рисърч” изследване на 471 фирми за периода 2003 – 2004 г. Повечето от половината фирми са подчертали, че е трябвало да платят „под масата” за съответните договори. Става дума приблизително за общо 2,5 млрд. лв., или за сума над 5 хил. лв., с които всеки втори бизнесмен е “спонсорирал” дадена обществена поръчка.
Затова се безпокоят от ЕК, че ние ще получим от евро-фондовете над 4,7 млрд. долара за три години след 2007 г. и тези пари ще трябва да се разпределят от корумпираните държавни органи и институции по конкретна програма. Прогнозата е, че тогава над 50 на сто от обществените поръчки ще се печелят само според това какъв подкуп е даден.
В България се очертават тенденциите на драстично стопяване на населението чрез намаляване на раждаемостта и засилената емиграция на Запад. В прогнози на американската неправителствена служба за демографски справки от 2004 г. се казва, че българите драстично намаляват и до 2050 г. ще бъдат 5 млн. А по данни на ООН прогнозите са, че през 2050 г. населението ни ще бъде 4 млн. По данни на НСИ през 1990 г. българите са били 8 669 269, а през 2006 г. те са около 7 700 000. Средно годишно намаляваме с над 50 000. На 1000 мъже у нас се падат 1058 жени. Населението ни прогресивно застарява. Продължителността на живота за периода 1992 – 2000 г. се е увеличила с две години – от 70 на72 години. Детската смъртност е 2 до 3 пъти по-висока от средната в Европа. Според специалистите демографската криза у нас и в ЕС ще доведе до предвижданията на американската органи-зация и ООН за катастрофален спад на населението на 4–5 млн. през 2050 г., защото засега държавата не провежда дългосрочна поли-тика за насърчаване на раждаемостта.
През целия ХХ в. демографските процеси са обект на изследване в трудовете на проф. Мишайков (1929 г.), Данаилов (1930 г.), Загоров (резултатите от преброяването от 1934 г.) и на проф. Ст. Консулов (вж. ст. “Най-страшното е стопяването на насе-лението”, 1938 г.), както и на Въжаров, Батолски и др., засягащи по-голямата раждаемост на живеещите на село жени. През втората половина на миналия век демографските процеси в страната са обект на изследване в трудовете на проф. М. Минков, проф. Петър-Емил Митев, проф. Марин Деведжиев, д-р Михаил Мирчев и др.
С извършената индустриализация и държавно коопериране в страната и с ускорената миграция от селото в града, със създава-нето на 28-те областни центрове (в т.ч. и столицата) окончателно пресъхна изворът на демографския ръст, водещ началото си от физическата здравина на българското село – родилният контингент на страната, както казва проф. М. Деведжиев. През последните 50 години у нас над 1000 селища са изчезнали от демографската карта, близо 200 са без население, а в 812 наши села българите са вече малцинство. Сега населението в предработоспособна възраст (под 18 години) е под 16 %, а някога е било над 40 %. Обезкръвява се българската територия, намалява се човешкият ресурс.
До 10–15 години населението на Земята ще нарастне двойно – до 10–12 млрд. Но повечето от индустриалните нации ще претърпят демографски спад. Така например Япония ще намалее с 20 на сто, Русия, Германия, Италия – средно с 10–15 на сто. Единствено САЩ ще се увеличат с 43 на сто и от 293 млн. ще достигнат над 420 млн. население.
Независимо от очертаните неблагоприятни тенденции България е доказала на практика (особено след Първата и Втората световна война), че може да излезе от демографската криза мотивирано, с консенсус на политическите сили, чрез приемане на национална програма за стимулиране на раждаемостта сред българския етнос, чрез разкриване на нови работни места, на нови детски ясли, социални осигуровки и др. по опита на Франция от времето на управлението на Шарл де Гол, за да спре обезкръвя-ването на страната, за да не се пропилеят геополитическите шансове като нов член на ЕС.
Трудовата емиграция на българите към Западна Европа, в САЩ и Канада, в Австралия и т.н. най-вероятно надвишава 1 млн., а може би и 1,5 млн. Това е почти национална трагедия и законно се поставя въпросът, какво и кой прогони най-предприемчивите хора от родината. Има може би много отгово-ри. Но мрачната статистика е и доказателство за това, че българ-ските граждани могат да използват интелектуалния си потенциал, образованието и практическите си възможности на Запад. Ние, българите, винаги сме били отворени към света и никога не сме се страхували от риска и предизвикателствата, така е било вече около 100 години, с малки прекъсвания през втората половина на ХХ в. Някои ще преуспяват, други – не, едни ще изпращат пари на близките, други – не. Може някои да се върнат да инвестират спечеленото в България.
Проблемът е двустранен. Независимо че се нуждаят от младата и квалифицирана работна сила на Източна Европа, западните застаряващи нации и страни проявяват чрез своите представители в ЕС и известна дискриминация чрез т.нар. компромиси, когато става въпрос да отворят трудовите си пазари след 2,5 или 7 години, считано след 1 януари 2007 г.
Проблемът е дали напусналите страната ще се върнат в България? И кога ще се създадат необходимите условия за реемиграция, шанс за по-добър живот, за добро инвестиране, за добър бизнес и кога страната ще може да излезе от кризата чрез премахване на корумпираната политическа класа и значително намаляване на организираната престъпност.
България трябва да направи всичко възможно, за да върне емигрантите си обратно, но не за да делят бедността по равно с останалите, а за да инвестират тук своите натрупани на Запад капитали и да реализират мечтите си в своята родина.
В меморандума на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование от м. юни 2006 г., които са свързани с европейската интеграция, се изтъква, че през втората половина на миналия век, т.е. след Втората световна война, световният опит показва, че науката и висшето образование са едни от най-важните фактори, които дават силен и постоянен тласък на икономическия растеж и благосъстоянието на дадена страна, и примери са САЩ, Япония, Китай, Германия, Великобритания, Канада, Франция, Италия, Южна Корея и т.нар. „азиатски тигри”.
И ако в средата на миналия век стремежът беше да се произвежда колкото може повече, то днес основният въпрос е как и какво да се произвежда, какво е неговото качество и екологична чистота, каква е неговата потребност и конкурентност. Масовото производство на материални блага се заменя с „производство” на нови знания и своевременното им използване в живота.
Развитието на България в краткосрочен и дългосрочен план е пряко свързано с Европейския съюз и с неговата генерална линия за развитието на икономиката на знанието, която осигурява по-висок и траен растеж, повече и по-добри работни места и по-добра социална взаимовръзка.
Основните елементи на икономиката на знанието, които пряко ни засягат и са в пълно съответствие с националните ни интереси и трябва да бъдат съставна част на българската стратегия за развитие, са:
– създаване на нови знания като резултат на научноизсле-дователска дейност;
– трансмисия на знанията чрез различните етажи на образо-ванието и преди всичко чрез университетите и висшите училища;
– широко разпространение на знания чрез информационни и комуникационни технологии и средства;
– реализиране на знанията посредством иновации и инвестиции във всички области на икономиката, управлението и обществото, които водят до създаване на добавена стойност, увеличаване на брутния вътрешен продукт и общественото богатство.
Лисабонската стратегия на ЕС постави от началото на 2005 г. следните главни задачи и основни направления за постигане на целите на Съюза, като ясно очерта и условията за тяхното реализиране. Те са изцяло валидни и за нашата страна:
– стабилна макроикономическа рамка;
– разумна бюджетна политика;
– нарастване на инвестициите в сферата на науката, новите технологии, иновациите и образованието;
– подготовка и реализация на национални инициативи в духа на обединената стратегия;
– разработка на Национална Лисабонска програма;
– подобряване на организацията и управлението на тези процеси от правителствата с консенсус на политическите сили и активно съдействие на обществените организации.
Съветът на министрите и Европейският парламент опре-делиха пет приоритетни цели за страните от Съюза, свързани с иновациите: сближаване на националните иновационни политики; създаване на правна рамка, подходяща за иновации; насърчаване на създаването на иновативни предприятия; подобряване на взаимо-действието и обмяната на опит в системата за управление на иновациите; общество, отворено към иновациите.
Икономиката, основана на знания, изисква сериозни промени в образованието. Ето защо ЕС прие и Основни принци-пи за създаване на единно образователно пространство:
– свободно движение на хора;
– обучение през целия живот;
– академично признаване на квалификации.
Основните принципи за развитие на ЕС са своеобразен кри-терий за оценка на състоянието в нашата страна и за очертаване на онова, което трябва да се извърши, за да сме действително равно-правен член на ЕС.
Изходни позиции
След дълги години на забвение науката следва на дело да се определи като национален приоритет, като от 0,5 % от БВП, както е през 2005 г., средствата за научни изследвания нарастнат до 3 % през 2010 г., каквато е тенденцията на ЕС, от които 1 % да се осигуряват от държавния бюджет и 2 % – с инвестиции от фирмите. У нас сега 70 % от средствата за НИРД се предоставят от държавата и 30 % – от бизнеса.
В анализ на учени – специалисти по управление на иконо-миката, направен по поръчка на Съюза на учените в България, се вижда, че България не разполага с необходимата база за конкурентоспособност и траен растеж. Промишлеността сериозно изостава:
– Доминират ниските и среднониските технологични сектори.
– Само ограничени групи високотехнологични дейности бележат ръст на заетост – производство на лекарства, агрохими-кали, акумулатори.
– Бавен е процесът на пренасочването на традиционни нискотехнологични производства на страната към конкурентните среднотехнологични.
– През 2005 г. едва 6,4 % от фирмите са внедрили нови информационни и комуникационни технологии.
– Почти 20 % от българския износ се състоят от дрехи и облекла.
– Много е малък износът на високотехнологични продукти.
Недостатъчни са темповете на растеж:
– Нашата страна е с най-ниска производителност на труда – едва 30 % от средната в Европа. Разкриваните нови работни места не са високопроизводителни.
– Задържа се растежът на БВП. През 2005 г. той е около 5 %. Прогнозите показват, че дори при постоянен растеж от 6 % годишно до 2020 г. ще бъдат достигнати едва 50 % от БВП на глава от населението спрямо средното за растежа в ЕС.
Налице е слаба тенденция към нарастване на средствата за научни изследвания и иновации. България заема едва 26-то място по обобщен иновационен индекс сред 33 проучвани страни от ЕК. Показателите в това отношение са почти два пъти по-ниски от средните за ЕС и три пъти под тези на лиде-рите в това отношение – Швеция и Финландия.
Очертава се и тенденция на ниско качество на под-готовката на работна сила за нуждите на пазара.
– През 2005 г. се оказа, че една пета от младите хора на възраст между 18 и 24 години нямат завършено средно образование. Едва 17 на сто от работещите имат техническа професия и специалност, докато в Западна Европа този процент е почти 2 пъти по-висок. Делът на работната сила със завършено средно и висше образование е доста по-нисък от този в САЩ, Канада и Япония. Делът на младите (25–29 г.) с високо образователно ниво е по-нисък от средния показател за ЕС.
– Налице е тенденция към намаляване на броя на учащите се. Броят на студентите след 2001 г. е спаднал с 12,6 %. Делът на студентите в частните ВУ е около 10 % от общия брой.
– Броят на завършилите средно образование намалява поради сериозните демографски проблеми на страната, което стеснява базата за студенти във ВУ.
В САЩ въз основа на изследвания на видни учени от американски и някои британски университети на всеки пет години се правят прогнози за развитието на света. Последната прогноза е до 2015 г. В нея се казва, че през 2015 г. в “обществото на знанието“ образованието ще бъде решаващо за успеха както на индивидуално, така и на национално равнище.
Глобализацията на икономиката и технологичните промени ще изисква във все по-голяма степен висококвалифицирана работна ръка.
Напредъкът в областта на образованието няма да е еднакъв в различните региони, страни и социални групи. Това ще доведе до значителни различия в доходите вътре в отделните страни и между тях. В бедните страни, в страните, където има вътрешни конфликти, проблеми със заразни болести и т.н., равнището на образованието ще се понижи.
Пет фактора ще си взаимодействат, за да доведат до иконо-мически динамизъм и прираст в периода до 2015 г., се казва в американското проучване:
1. Политически натиск за по-висок жизнен стандарт.
2. По-добра макроикономическа политика.
3. Растяща търговия и инвестиции.
4. Развитие на информационни технологии.
5. Все по-динамичен частен сектор.
В условията на либерална демокрация гражданското общество на съвременния етап, което създава кадри за утрешния ден, се стреми да подготвя специалисти преди всичко за “обще-ството на знанието”. В Европа познанието се възприема като фактор на човешкото и социалното развитие.
В развитите страни на света – САЩ, Великобритания и Франция, и страните, постигнали през изминалия век т.нар. “икономическо чудо” – ФРГ и Япония, образованието и науката са били винаги на вниманието на правителствата и си остават стратегически приоритет. Те не са предмет на политически консенсус, а предмет на постоянно търсене и влагане на инвести-ции, които имат висока възвращаемост.
Образователната тема е една от най-модерните на Запад. Там образованието е и политика, и икономика. Макар че някои могат да ми възразят. От нивото и качеството на образованието ще зависи как българинът ще се впише в масовото движение на хора (стоки и капитали), като гастарбайтер или като квалифициран специалист.
Според нас пред правителството на Р България стои задачата ясно да се формулират стратегическите приоритети в развитието на страната, бъдещето на националната иконо-мика и трудовия пазар, което ще е разковничето как ще членуваме в Обединена Европа. С върхови технологии – нанотехнологии, информационни и биотехн-ологии, електроника и др., с модерно и екоземеделие, междунаро-ден туризъм, със съвременна европейска инфраструктура, с каче-ствена конкурентоспособна продукция от тежката индустрия – машиностроене, корабостроене, приборостроене и химия, или ще бъдем периферията и обслужващата сфера на европейците.
Държавата и бизнесът, каквато е световната практика, следва ръка за ръка да влагат все повече инвестиции в развитието на науката и образованието.
Какви са положителните последици за страната ни след присъединяването й към ЕС? Това са:
1. свободна търговия в рамките на ЕС, което ще изиграе положителна роля за икономиката – посредством специализацията и конкуренцията;
2. свободно движение на хората за професионалната им реализация, натрупване на опит и възможности за нов бизнес;
3. възможности за повишаване на образованието и квалифи-кацията в чужбина;
4. обмен на идеи и ноу-хау чрез привличане на инвеститори в страната;
5. уеднаквяване на процедури и правила, които улесняват бизнеса, защитават правата на собственост – икономически и интелектуално.
Икономическите реформи обаче ще продължават, защото с членството си в ЕС България трябва да се съревновава на равни начала със:
1. данъчните системи на старите и новите страни-членки, които привличат инвеститори благодарение на ниското данъчно облагане и намаляват данъчната тежест на бизнеса;
2. високата производителност на труда в Австрия и Германия;
3. технологичния прогрес в Ирландия и Финландия;
4. нивото на образование и квалификация във Великобритания и Холандия;
5. прозрачните правила и ефективността на публичните секто-ри и средства в Дания и Швеция.
Членството на България в ЕС не трябва да се разглежда от социално-икономическа гледна точка с крайни оценки – нито с емоционална еуфория, нито с черногледство. Икономическият растеж и повишаването на жизненото равнище на хората зависят изцяло от политическата воля на българския народ за по-нататъшно продължаване на икономическите реформи и от прилагането на най-добрите пазарно ориентирани практики в ЕС, от устойчивото развитие на страната и приближаването ни до средното ниво на развитите западни демокрации.
Изводи за България
Глобализацията е обективен процес. Стремежът към изо-лация от глобализацията е безперспективен и опасен, както и всякакви опити да се игнорира нейното влияние.
Като цяло, произтичащите от глобализацията процеси следва да се възприемат като предизвикателство към националните дър-жави и като нови възможности, които им се предоставят.
Глобализацията се характеризира с множество вътрешни про-тиворечия и съответно има както положителни, така и отрицателни страни.
В българския контекст може да се формулират следните предизвикателства и заплахи в глобален план:
Първо. Закрепостяване на България към по-тясна суровинна специализация в световната икономика. Такова развитие на стра-ната е напълно вероятно, още повече че редица страни ще бъдат заинтересовани да се развиваме именно по този вариант.
Второ. Маргинализация и периферно развитие на национал-ната ни култура, която в условията на глобализация се оказва недостатъчно конкурентоспособна и функционална.
Българският език, българската култура, както и културата на другите етноси и малцинствени групи, които живеят у нас, могат да се окажат частично погълнати от културата на другите народи и страни.
За съжаление българският език не е езикът на глобализацията. Даже такива европейски езици като руския, френския, немския, италианския, гръцкия, сръбския и др. могат да се окажат „пре-небрегнати”.
Трето. Като цяло в условията на глобализация се снижава ролята на държавата. Съответно нараства ролята на ТНК, на между-народните структури. Българската държава като демократична институция все още не е укрепнала и това е предизвикателство към нашата държавност, която на два пъти за над 650 години сме губили от всичко 1300 години съществуване.
Четвърто. Глобализацията може да стане заплаха за ка-чеството на човешкия потенциал на нашата страна.
Тясната специализация на икономиката ще способства за недостатъчно пълноценното развитие на националната система на образованието. Това може да се отрази на качеството на нашите трудови ресурси.
Пето. В сложно положение може да се окаже националният, българският бизнес, който трудно се конкурира с ТНК.
Шесто. Увеличава се влиянието на външните сили върху вътрешнополитическата ситуация в контекста на политическите реформи. Възможен е външен диктат.
Седмо. Ние можем да се окажем в зоната на противодействие на глобализацията от страна на ислямските страни, което може да повлияе на политическата ситуация вътре в страната.
Едновременно с това глобализацията развива и редица възможности. Тя може да даде мощни лостове и механизми за форсиране на развитието на България в европейското прост-ранство:
Първо. Една от най-важните възможности е привличането на инвестиции за динамично развитие на икономиката. Вътрешният резерв у нас все още е недостатъчен. Тъкмо сега можем рязко да разширим обема на търговията си, особено на услуги в туризма в условията на глобализация.
Второ. В условията на глобализация, отчитайки желанието на редица съседни страни да се диверсифицират енергийните източници, ако затворим АЕЦ “Козлодуй”, но построим АЕЦ “Белене” и нефтопровода Бургас–Александруполис, ние можем да станем важна страна на Балканите, която притежава необходимите лостове за влияние върху световната икономика. Посредством тези инструменти можем да лобираме за решения в национален интерес.
Трето. България се намира в много сложно геополитическо обкръжение. Глобализацията може да спомогне да осигурим балан-са на страната по външнополитическото направление. Привличайки големи западни инвестиции, ние можем да балансираме влиянието на Русия и западните страни.
Четвърто. Тероризмът и екстремизмът се превръщат в серио-зен проблем за региона на Балканите. Глобализацията изисква да се укрепва сътрудничеството в сферата на сигурността. Това е особе-но актуално след терористичните актове в САЩ и Русия. Необхо-димо е да използваме процесите на глобализация, за да укрепим своята безопасност.
Пето. България може да се опита в условията на глобализация да привлече нови технологии, за да издигне на качествено ниво своята икономика.
Шесто. Глобализацията може да бъде за нас полезна и ако заимстваме духовни ценности от другите народи.
Седмо. Ние можем да получим помощ от световната и европейската общност за решаване на редица остри социални проблеми, като безработицата, бедността, екологията в редица региони.
Осмо. За много хора глобализацията означава възможност да изберат – да живеят в България или да отидат в друга страна, да учат там или тук, да предпочетат тези или други средства за масова информация (СМИ). В съвременния либерален свят това също има важно значение.
Възниква и закономерният въпрос как да използваме въз-можностите на глобализацията и как да предотвратим заплахите, които тя поражда?
Според нас е важно следното:
Първо. Да се развива отворена конкурентоспособна нацио-нална икономика.
Постъпващите средства от продажбата на суровини и стоки е изгодно да се насочат за развитие на високотехнологични произ-водства.
Второ. Да се развива собствена национална система на образо-вание по европейски образци на конвертируемост и мобилност, като се повишава качеството на образователния процес. Много важна отговорност стои пред младото поколение – да търси мястото на България в условията на глобализация. И това поколение трябва да бъде конкурентоспособно по знание, мобилност и в чуждоезикова среда в условията на глобализация.
Трето. Да се развива регионалната интеграция. Най-ефек-тивното в тази насока е приобщаването на страната към европей-ските и евроатлантическите структури (ЕС, НАТО и др.), важно значение има включването ни в общия европейски пазар и евро-пейското икономическо пространство.
Четвърто. Да се предприемат мерки за запазване на самобит-ността на българската култура. Важно е да се провежда адекватна на глобализацията политика в тази област с цел българската култура да стане достояние на общата световна култура и да се превърне в неразделна част от нея.
Пето. Да се усъвършенства системата за управление на държавата, за да бъде адекватна в условията на глобализация. Важно значение има подготовката на специалисти за държавната администрация, на мениджъри, разбиращи общите насоки на световното развитие.
Шесто. Да се изгради ясен план или стратегия за развитие на страната в условията на глобализация. И отговорност за това носят учените-аналитици. Според нашето разбиране за глобализацията от формите на адаптация за работа в тези условия зависят и обектив-ните политически решения. Затова феноменът на глобализацията трябва задълбочено да се изучава в България.
Литература
1. Първанов, Г. Глобализацията и устойчивото развитие. Сб. Материали от международна научна конференция, 1–3 юли 2002 г., Унив. изд. на ВСУ „Черноризец Храбър”.
2. Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. С., 1997.
3. Бек, У. Световното рисково общество. Обсидиан, С., 2002.
4. Гозес, Х. Много сме далеч от Европа с политиката по доходите (Държим последно място по покупателна способност и първо място – по най-ниски заплати). В-к Монитор, 15.06.2004.
5. Гозес, Х. Чака ни скок на цените в Евросъюза. В-к Монитор, 28.07.2006.
6. Гозес, Х. Усвояването на парите от еврофондовете е слабото ни място. В-к Монитор, 06.08.2004.
7. Гозес, Х. Бавните темпове на растеж задълбочават мизерията. В-к Монитор, 18.08.2004.
8. Гозес, Х. Корупцията охлади еврооптимизма. В-к Монитор, 25.08. 2004.
9. Гозес, Х. Заробваме икономиката си заради непознаване на правилата в ЕС. В-к Монитор, 21.09.2004.
10. Деведжиев, М. Демографска катастрофа заплашва България. В-к Монитор, 09.09. 2004.
11. Деведжиев, М. Геополитика на България. Свят-2001 г., С., 2006.
12. Марков, Ст. Винаги съм бил технократ. В-к Монитор, 28.08.2003.
13. Недялкова, А. Глобализацията – нищо фатално. Унив. изд. на ВСУ „Черноризец Храбър”, 2002.
14. Недялкова, А., З. Бауман, Д. Филипов. Глобализъм, регионализъм и антиглобализъм. Албатрос, С., 2005.
15. Недев, Т. Геополитика. Бъдещето на човечеството. Унив. изд. на ВСУ “Черноризец Храбър”, 2001, с. 442.
16. Недев, Т. Социално-политические процессы в глобализирующемся мире: отношение труд–капитал. СПБГУ, 2005.
17. Недев, Т. Глобализирующийся мир: бедность, богатство, терроризм. Унив. изд. на ВСУ “Черноризец Храбър”, 2005.
18. Рийд, Л. Седем принципа за целесъобразната обществена политика. В-к Монитор, 19.10.2006.
19. Русев, В. Представители на 109 държави живеят у нас. В-к Монитор, 10.08.2006.
20. Ритър, Бр. Европа като бъдеща свръхсила. В-к Монитор, 26.06.2006.
21. Стиглиц, Дж. Глобализацията и недоволството от нея. С., 2003.
22. Хестън, А., Р. Самърс. Изследване на съвремения свят по БВП на глава от населението и лично потребление на глава от населението в края на 80-те години. С., 1999.
23. Шопов, Вл. Разпадането на европейския фетиш. В-к Монитор, 20.04.2006.
24. Шопов, Вл. Държавата ни е все така всеядна и неработеща. В-к Монитор, 17.10.2006.
· Евростат – данни от 2005 г. и 2006 г.
· Меморандум на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование от м. юни 2006 г., които са свързани с европейската интеграция. С., 2006.
· Прогнози за развитието на света. САЩ. 2006.
· Светът през 2005 г. The Economist. С., 2005.
И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА
(Иван Вазов)
Варна
2011
Посвещава се на 1330–годишнината от създаването на Първата Балканска империя Хан Аспарухова и Кубертова, Кубратова България, от времето на Пагане и покръстителя Борис І, просветителят Симеон І, строителят и законотвореца Омуртаг, миролюбеца с Византия Тервел и Великият разширител на Първата империя на Балканите цар Иван Асен ІІ от Солун до Кърпатите, от Черно море до Балатон и Виена до ден днешен на Република България президент Г.Първанов, премиер Б.Борисов и глава на БПЦ негово светейшество патриарх Максим, достоен наследник на патриарх Евтимий и патриарх Кирил..
Посвещава се на 54-годишнината от създаването на Европейския съюз и 4-годишнината от приемането на Република България в него.
Монографията е предназначена за студентите, магист-рантите и докторантите от специалностите “Международни отношения”, “Международни икономически отношения”, “Европеистика”, “Политология”, “Журналистика”, “История”, “Право”, “Национална и корпоративна сигурност”, както и за политически, държавни, военни и дипломатически дейци.
Съдържание
УВОД. И ние, българите, сме дали нещо на света... 7
България – минало и настояще. 15
България в Европейския съюз и глобализиращия се свят. 50
Толерантност и нетолерантност в международните
отношения на глобализиращия се свят 74
Глобалната мисия на Европейския съюз и на САЩ
в началото на XXI век 91
Българските партии – неразделна част от европейската
политическа култура 103
Президентът в парламентарната система. 116
Два форума на Парламентарната асамблея (ПА на НАТО
и на БРИКС - Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), две различни гледни точки за глобалните проблеми на света 124
Формулата „мултикултуризъм и интеграция” на народите
в Западна Европа 137
„Обединена Европа – новата регионална сила на света и нейните основни институции” 141
Политиката на ЕС с Русия и страните
от организацията на независимите държави – ОНД 162
Глобалните и радикални промени в глобализиращия се свят 173
Ода на радостта
Химн на Европа
Радост, ти, дете свещено,
Ти божествен, светъл плам,
Ний престъпваме блажено
Във небесния твой храм.
Твойте чудеса сближават
Туй, що строго ни дели,
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
........
Радост – туй е сила свята
Във непреходната шир;
Радост движи колелата
На огромния всемир.
Тя цветята разцъфтява,
Пръска слънчеви лъчи,
Сфери космоса развява,
За око невидими.
.........
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
Фридрих Шилер
Превод Христо Христов
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
Химн на Р България
Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви,
тъй солонските двама братя
зовяха нашите деди.
Ст. Михайловски
И ний сме дали нещо на
светът и на все славяни
книга да четат....
Иван Вазов
Ако спечеля – печеля за
цял народ, ако загубя,
губя само себе си...
Васил Левски
Тоз, който падне в бой
за свобода, той не
умира...
Христо Ботев
Робът се бори за
свобода, свободният – за
съвършенство...
Яне Сандански
България в Европейския съюз
и глобализиращия се свят
Глобализацията и устойчивото социално-икономическо развитие, мащабите на проблемите, стоящи пред човечеството, вълнуват всички народи по света, в т.ч. и българите.
Глобализацията и интернационализацията на икономиката, на културата, науката и образованието, революционните изменения в информационните технологии и телекомуникациите, ожесточава-щата се конкуренция за достъп до ресурси и нарушеното еколо-гично равновесие в света предизвикват сериозни изменения в самата природа на производството на академични знания.
Процесите на глобализация, на глокализация (региона-лизация) намират обективен израз в цялостните процеси на Европа. ЕС се придвижва към своето историческо разширяване, което ще промени сериозно картината на регионалните различия и ще създаде нови предизвикателства пред икономическото и социал-но сближаване. Паралелно с това европейската интеграция продъл-жава да се задълбочава.
Глобализацията като обективен процес на развитие на съвременната цивилизация успоредно с разширяването на обхвата и на действието на транснационалните корпорации в развитите страни, на международната търговия, на Интернет, на националните структури и др. носи със себе си и проблемите на несправедливия режим на глобалната търговия, нестабил-ната глобална финансова система, която води до циклични кризи. Бедните страни периодически се оказват натоварени с непосилни дългове, глобалният режим на интелектуална собстве-ност не позволява достъп на бедните народи до животоспасяващи лекарства дори когато СПИН-ът пред очите ни покосява милиони хора в развиващите се страни.
Една от аномалиите на глобализацията е, че парите трябва да текат от богатите към бедните страни, а това става в обратна посока. Богатите страни имат по-големи възможности да поемат валутни рискове и колебанията на лихвите, но този товар засега пада върху бедните страни.
Глобализацията като обективен социален процес носи в себе си и огромен положителен потенциал, но ако бъде пра-вилно управлявана, казва проф. Джозеф Стиглиц от Колумбий-ския университет на САЩ, вицепрезидент на Световната банка и бивш председател на Съвета на икономическите съветници на президента Б. Клинтън.
Проблемите на устойчивото развитие станаха обект на изследване и обсъждане от държавни режими по инициатива на интелектуалците и политиците, обединени в Римския клуб. Те първи със своите научно-обосновани доклади и предложени модели за развитие на човешката цивилизация в навечерието на третото хилядолетие забиха камбаната, че човечеството е пред катастрофа, ако продължи така безжалостно да използва и раз-хищава природните ресурси и да нарушава екологичното равно-весие на планетата, замърсявайки околната среда. Ще припомня, че на инициативата и призива на Римския клуб се отзова ООН, която създаде специална комисия, ръководена от тогавашната министър-председателка на Норвегия Гру Харлем Брундланд. Тази комисия подготви доклада “Нашето общо бъдеще”. В него беше формулирана идеята за устойчиво развитие, което осигуря-ва на бъдещите поколения не по-лоши природосъобразни условия, отколкото на съвременните поколения. Мисля, че въпреки някои конкретни несъгласия ние можем де се присъединим към това общо схващане.
По-късно последваха много доклади и модели, които бяха предложени отново от Римския клуб и в които беше поставено ударение върху екологичните, икономическите и социалните проблеми последователно в Монреал, Рио де Жанейро, Киото, Копенхаген (1995 г.), Женева (Копенхаген+15 през 2000 г. и август–септември 2002 г.). Главният проблем, пред който сме изправени днес в областта на политиката за устойчиво развитие, е едновременно ясен, но практически сложен и труден за разрешаване от отделните национални държави. Той е свързан с емисиите на газове, които разрушават озоновия слой, запазването на горите и водите и биоразнообразието, ограни-чаването на бедността и социалното неравенство. Всички знаят, че от много страни все още не са ратифицирани много важни международни договори по линия на устойчивото развитие.
България, заяви президентът на Р България Г. Първанов на Световната среща в Йоханесбург, “се намира по средата на трудния път за изграждане на хармоничното единство човек – природа – икономика”, което е в основата на устойчивото развитие.
Преди да изложа острите проблеми, които предстои България да решава като нов член на ЕС от 1 януари 2007 г., ще при-помня някои мисли и оценки, споделени от президента Г. Първанов на научна конференция във Варна по проблемите на глобализацията и устойчивото развитие, подкрепени с данни от социологическо проучване, направено от “Витоша рисърч” и финансирано от ПРООН.
1. Поставено е началото на законовата и нормативната уредба на устойчивото развитие в съответствие с принципите на Декларацията от Рио де Жанейро, като у нас е приет цял набор закони и са ратифицирани важни конвенции.
2. Изградени са институционалните основи за управление и реализация на процеса на устойчиво развитие, като се създаде Национална комисия за устойчиво развитие.
3. Приет е закон за регионално развитие и е сложено началото на нов етап в регионалната политика на страната.
4. В страната са реализирани няколко стотици национални, регионални и местни проекти по устойчивото развитие.
5. Засилва се гражданското участие в процесите на устойчи-вото развитие. По-значими са пилотните проекти в Ловеч, В. Търново, в общините Велинград, Свищов, Асеновград.
Наред с това съществуват и редица проблеми:
1. Към проблемите се подхожда фрагментарно, а не се прилага комплексен и цялостен подход.
2. Незначителни са усилията, положени в сферата на екологич-ното производство и потребление, тъй като липсват достатъчно финансови средства за въвеждането на модерни индустриални технологии, които да не изхвърлят вредни суровини, замърсяващи околната среда.
3. Не е на ниво координацията на подходите и политиката в областта на финансите, инвестициите, търговията, технологията и устойчивото развитие.
4. Има празноти в националното законодателство, регламен-тиращо устойчивото развитие, като не е преодоляна разпростране-ната представа, че устойчивото развитие е скъпо мероприятие. Наистина устойчивото развитие изисква финансови средства, но именно тези средства водят до икономия на финансови ресурси, в пъти по-големи от вложените.
5. Недостатъчно се използва научноизследователският потен-циал на неправителствените организации и бизнеса (частния сектор) при разработване и реализиране на политическите програми и конкретните проекти по устойчивото развитие.
6. Забавят се процесите на децентрализация на функции и права на централната власт в икономическо отношение.
7. Населението на България в преходния период е насочило усилията си за оцеляване и не мисли все още за природосъобразен начин на живот.
В този момент на присъединяване на България към Обединена Европа искам да припомня една ценна мисъл на бившия предсе-дател на ЕК и сегашен министър-председател на Италия Романо Проди: “Преходът към устойчиво развитие не е въпрос на избор, а императив.”
Пред България няма друга алтернатива – нашата страна е обречена на устойчиво развитие по западноевропейските стандарти, това зависи от нас, българските граждани, защото вместо нас няма кой да го направи.
Присъединяването на България към ЕС е историческо събитие. То реализира идеалите и мечтите на цели поколения за изграждане на единна Европа (за т.нар. Европейски съединени щати) на основата на европейската идентичност и нейните граници, дефинирани въз основа на географското и историко-културното наследство, на европейските ценности.
В Конституцията на Обединена Европа се отбелязва, че европейската идентичност се крепи на три фундаментални наслед-ства: културно, религиозно и хуманистично. Културното произ-хожда от гръко-римската цивилизация. Религиозното се основава главно на християнските корени – католически, протестантски и православни. Хуманистичното наследство произтича от философ-ските, социологическите и политологичните идеи и от рационалния подход през периода от ХVІІІ до ХХ в. Тези наследства взаимно не се изключват, а диалектически се съчетават по такъв начин, че да дадат на всеки член на гражданското общество относително хомогенно възприятие за европейска културна идентичност. За да притежават чувството за принадлежност към Европа и европей-ското, нейните граждани, етноси, народи или нации е необходимо да са съпричастни поне към две от тези наследства (например културното и хуманистичното). Ние, българските граждани, сме носители и на трите наследства.
В политическо отношение в страната има консенсус и воля на политическите сили, представени в 40-то НС, както и подкрепата на повече от 55 % от гражданите на Р България (по последни изследвания на Галъп) за членството в НАТО и в ЕС.
Обединена Европа със своите 454,7 млн. население има голям потребителски пазар, по-голяма армия и повече гласове в Съвета за сигурност на ООН от САЩ. Тя има президент, законодателен орган и конституция (макар и нератифицирана). Има собствен флаг, собствен химн и собствен девиз – “Единни в многообразието”. Има своя Харта на правата и своя съдебна система, която може да анулира съдебните решения на най-висшия национален съд на всяка държава-членка. Обединена Европа бе образувана като съюз на държавите, като общност между равни, свързани с общи икономически интереси; като пространство с унифицирани и сходни политически институции и социални норми.
В началото на ХХ в. във всички държави и социални прослойки у европейците на възраст от 15 до 40 години се заражда и формира общата европейска култура на т. нар. “Е-поколение”. Те са родени примерно край Атлантическия океан и Средиземно море (в Мадрид, Единбург, Париж, Флоренция, в “Нова Европа”), учили са примерно в Оксфорд, Сорбоната, Болоня, Хайделберг и Хумбол-товия университет, но се реализират в Брюксел и Дъблин, в Лондон, Париж, Прага и София. Младите хора се самоопределят първо като европейци, а едва после като испанци, италианци, германци, шотландци, белгийци, поляци, чехи, гърци и унгарци и др. Европа за тях не е просто един от континентите, а ново обединение, на-ционално отечество. В това Отечество все повече се налага и един общ за всички език – английският.
Сбъдва се дълговечната мечта на Европа за превръщането й в Съединени европейски щати. Тази огромна федерация, свръхдържава, се стреми да стане противовес на глобалните американски интереси и да измести САЩ от лидерското място в света. Така Т. Р. Рийд, автор на книгата “Съединени европейски щати: новата свръхсила и краят на американското глобално превъзходство”, подчертава, че от времето на Римската империя до днес Европа никога не е била по-единна, и се пита какво вещае зараждащата се нова свръхсила с нейните 11 трл. щ.д. БВП за бъдещето на САЩ. При присъединяването си към ЕС България легитимира извършените досега политически, правни и икономи-чески реформи, т.е. преминаването към либерална демокрация и пазарна икономика.
Според Евростат и авторитетното английско издание „The Economist” –2005 г. (и в. „Кеш”, „Капитал” и др.) България влиза в ЕС с растеж на БВП 4–5 %, БВП от 28 млрд. щ.д., с инфлация около 5 %, население 7,7 млн. и БВП на глава от населението над 3600 щ.д. Фискалният резерв е над 5,6 млрд. лв., а получените инвестиции са на стойност над 1,6 млрд. евро.
Досега България извърши бавен и труден преход към либерална демокрация и пазарна икономика.
Какво беше състоянието на българската икономика и какъв беше жизненият стандарт на населението у нас до 10.11.1989 г.? С приведените данни нямаме за цел да омаловажим кризисното състояние, в което се намираше тогава социалисти-ческата икономика, „завещана” от тоталитарния режим. Но недо-волството от нейното състояние в началото на 2000 г., за да бъде по-точно измерено и по-вярно градирано, трябва да бъде съоб-разено и с още един задължителен ориентир – реалната съпо-ставимост. Имаме предвид съпоставимост и във времето, и в пространството, т.е. как реално се оценява мястото на България и на бившите социалистически страни в съвременния свят. Данните се съпоставят с ръста на страната от недалечното минало и от друга страна, със света, който ни заобикаля днес. По този начин ще се предпазим от идеологически щампи и от стремеж да представим желаното за действително.
В това отношение се опираме на изследвания на западни експерти и на Евростат – статистическия институт на Евро-пейския съюз в Люксембург. Например в края на 80-те години американските изследователи А. Хестън и Р. Самърс завършват свое продължително проучване върху два фундаментални икономически показателя на днешния свят: 1. брутен вътрешен продукт на глава от населението и 2. лично потребление на глава от населението. Това изследване обхваща три четвърти от тогавашните 165 държави, в т.ч. всички високоразвити страни, много развиващи се страни от Азия, Африка и Латинска Америка.
И в двете съставени от тях таблици броят на изследваните държави надхвърля 100.
По брутен вътрешен про-дукт на глава от населението тогава в таблицата води Кувейт с 14 800 долара, на 37-мо място е бившата ГДР с 8740 долара, на 47-мо място е бивша Чехословакия със 7424 долара, на 60-то място е Унгария с 5113 долара, на 66-то място е България с 4600 долара, като след посочените бивши социалистически страни са Гърция на 70-то място с 4464 долара, Иран – на 73-то място с 3922 долара, ЮАР – на 75-то място с 3885 долара и др.
Таблицата за лично потребление на глава от насе-лението тогава се оглавява от САЩ с 8542 долара, на 39-то място е бившата ГДР с 3556 долара, на 45-то място е Чехословакия с 3390 долара, на 51-во място е Унгария с 2970 долара, на 56-то място е България с 2723 долара, на 63-то място е тогавашна Югославия с 2268 долара, СССР е на 77-мо място с 2198 долара, Румъния е на 79-то място с 2059 долара. Зад нас тогава са „нефтената перла” Саудитска Арабия – на 73-то място с 2238 долара, богатият на нефт Иран – на 74-то място с 2238 долара, златоносната и диамантена ЮАР – на 76-то място с 2200 долара. Оказва се, че по развитието си тогавашната Народна република България е в първата половина на това подреждане. 39-та е по територия и 67-ма по население в света. България е на 66-то място по БВП на глава от населението, а по лично потребление на глава от населението е на 56-то място, на 4-то място по двата показателя е сред бившите социалистически страни, а сега е на 78-мо място.
В периода след 1975 г. в България – “страната на дома-тите”, за 15 години беше изградена модерна индустрия с високотехнологични производства. Микробиологията, фармация-та, точното машиностроене, производството на компютри, телеко-муникационни средства, кари, автоматични линии, радари и роботи бяха лицето на България. От 1975 г. до 1989 г. икономиката на България поддържаше устойчив 4–5 %-ов среден икономически ръст. В края на 80-те години индустрията и селското стопанство формираха над 70 % от БВП. Доказателство за това са публи-куваните данни в годишните доклади на ООН за състоянието на световната икономика. Тогава технологическото ниво и научноиз-следователският потенциал у нас на електрониката, химията, фармацията, машиностроенето, цветната металургия бяха съпоста-вими с тези на добрите европейски фирми. За това говорят и даваните високи оценки и изказванията на някои западни политици и бизнесмени на ежегодните срещи “Изток–Запад” в България. Остатъчната стойност на производствените фондове до началото на 90-те години на миналия век беше около 39 млрд. лв. Огромната държавна индустрия беше национално богатство, за нейното развитие беше натрупан и външен дълг от 9 млрд. и 200 млн. щ.д. Валутният резерв и неприбраните външни вземания тогава възлизат на 5 млрд. и 500 млн. щ.д.
В първите години на демократичните промени, ако имаше компетентно управление (а не изкуствено провокирана вътрешна политическа борба и саморазправа с компетентните икономически и управленски кадри и специалисти, обявени за вредни номенкла-турчици), първото задължение на тогавашните правителства трябваше да бъде да се погаси този натрупан дълг с постъп-ленията от приватизацията. Нямахме право да го оставим на бъдещите поколения. Тази задача не беше трудна, защото само от продажбата на внесеното ново, тогава все още немонтирано оборудване можеха да постъпят 1 млрд. щ. д.
С приватизацията на 80–100 добри завода чрез акции на фондовата борса и чрез кешови продажби на чужди фирми можеше да се покрие цялата останала сума.
В индустрията, и особено в новостроящите се обекти, имаше скъпоструваща техника – само на обекта в АЕЦ “Белене” стойността й беше над 500 млн. щ. д., а общо за страната беше над 1 млрд. щ.д. Нито едно правителство не се погрижи да създаде организация и контрол за опазването на тази техника и оползотворяването й в национални фондове.
Малко се знае, че през последните 20 години до 10 ноември 1989 г. МВнР беше изградило нужни и ненужни големи посол-ства, резиденции, хотели, информационно-културни и изложбе-ни центрове в близо 100 страни. Реалната цена на същите надхвърляше 1 млрд. щ.д. От продажбата на ненужната част от тях можеше да се създадат държавно-обществени, здравни, образователни, осигурително-пенсионни и други фондове.
Постъпленията от почти завършващата приватизация не бяха обявени. В печата още през 2000 г. (вж. в. “Зора”, бр. 38 от 24.10.2000 г.) се сочеха едва 3 млрд. щ. д. Извършен е огромен грабеж, създал няколко български милиардери.
През периода 1983–1993 г. само електрониката изнася продук-ция за 18,8 млрд. рубли. Печалбата тогава е около 12 млрд. лв., а постъпленията в националния бюджет – 8,5 млрд. лв. Средно годишно електрониката заплаща вноса на 4,5 млн. тона нефт, 28 000 тона памук, 17 000 тона алуминий и много др. стоки. В този период около 20 % от внасяния нефт се реекспортира, като приходите са между 124 и 140 млн. щ.д. годишно в зависимост от текущата цена на нефта. Общо за периода електрониката донася на страната около 960 млн. щ.д. Тези резултати не са продукт на т.нар. “дипломация на целувките” (между Т. Живков и Л. И. Брежнев), както писаха през 90-те години някои автори, омаловажавайки научно-техническия прогрес у нас. Никакви “целувки на дипломацията” не можеха да осигурят нефта за страната и за реекспорт срещу стара и нискокачествена продукция. За да остане на все по-конкурентния съветски пазар, тогава електрониката беше принудена да смени четири поколения изчислителни машини, дискови запаметяващи устройства, средства за комуникации, като изцяло бяха подменени елементната база и технологиите за тяхното производство. В нея са вложени 2,1 млрд. лв. инвестиции. Само през 1989 г. е произведена и продадена промишлена продукция за 29,6 млрд. лв. и е реали-зирана чиста печалба около 4,48 млрд. лв. В индустрията работят тогава 821 462 души. Тези хора формираха армията на безработните след 1993 г., т.е. след началото на приватизацията и разгрома на индустрията.
За нивото на българската наука пък може да се съди от факта, че стотици специалисти от БАН и научноизследователските инсти-тути на индустрията сега продават на безценица интелектуалния си труд в престижни университети и изследователски центрове в САЩ, Германия, Канада и др. Подготовката в средното и висшето образование тогава по нищо не отстъпваше на европейското ниво.
В началото на 80-те го-дини на миналия век става ясно, че за да се запази устойчивото развитие на страната, обективно се налага да се променят принципите на управление на иконо-миката. Взаимоотношенията на държавата с банките, производите-лите и търговците влизат в противоречие с протичащите в света процеси на глобализация, с цялостния живот на глобалните комуникации, мащабните сливания и концентрации на научните изследвания и производството. Националните пазари бавно, но необратимо се обединяват в общ световен пазар. В България, в интерес на обективната истина, смяната на управление на индуст-рията започва през 1986 г. Но за съжаление, вместо да има приемственост (както например в Унгария), след 10 ноември 1989 г. у нас всичко, което бе направено, беше отхвърлено и обявено гласно или негласно за ненужно и вредно. Тези действия доведоха до един по-продължителен и труден преход – повече от 15 години (вместо 5–10 г.), с много висока социална цена. Едва през 2005 г. достигнахме БВП от 28 млрд. щ.д., т.е нивото от 1988 г., или около 4 хил. щ.д. на глава от населението. Той е равен на 30 % от БВП на една от слаборазви-тите страни в ЕС – Португалия.
През 90-те години се приложи шоковата терапия за оздравяването на икономиката на държавата (по т.нар. план “Ран-Ът”, впоследствие също отхвърлен). Тази терапия беше допълнена с т.нар. ликвидационни комисии по селата, с приватизацията чрез РМД, с финансовите пирамиди и невижданата девалвация на лева. Резултатите бяха налице, затъваше се още в кризата. Според най-благоприятните прогнози между 2010 и 2015 г. стандартът на българина ще достигне нивото на 1989 г., и то с помощта на средствата от еврофондовете на ЕС.
Други страни, като Чехия, Словакия, Унгария, Словения и Прибалтийските (бивши съветски) републики, постъпиха по-мъдро, като извършиха промените държавно регулирано според теорията на Дж. М. Кейнс и в съответствие с основния принцип на родената в САЩ теория на конвергенцията, т.е. да се вземе доброто и от двете политически системи. Така, излизайки по-рано от кризата на прехода към либерална демокрация и пазарна икономика, те постиг-наха високи печеливши резултати.
Сега, когато България вече е равноправен член на Евросъюза, у нас все още са бавни темповете на икономически растеж по данни на Евростат. БВП на глава от населението се равнява едва на 30 % от средното равнище на разширения преди 2 години ЕС и на 27 % от средното равнище на 15-те негови стари членове.
България е далеч от Европа с политиката си по доходите. Безспорно главно предизвикателство пред нашата страна по пътя към Европа през следващите години ще бъде преодоляването на бедността и повишаването на жизнения стандарт на хората. За да станем де факто равноправен член на ЕС, стандартът на живот у нас трябва да се подобри, като се покрие определен минимум. В Европа се влиза с по-високо качество на живот. Въз основа на социологи-чески изследвания се установява, че според стандартите на ЕС 90 % от българите са бедни.
По данни на ЕК на приетите преди 2 години 10 нови страни в ЕС, за да достигнат 75 на сто от средното жизнено равнище на 15-те страни – стари членки, ще са нужни: на Словения – 1 г., на Унгария – 11 години, на Чехия – 15 години, на Естония – 19 години, на Словакия 20 години и на Латвия – съответно 27 години, а на България за това ще са нужни цели 31 години.
В изпълнение на политиката на ЕС за изравняване на жизненото равнище в Обединена Европа ЕК препоръчва уси-лията и политиката на националните правителства да бъдат насочени към по-бърз икономически растеж (засега у нас той е 5 %) за подобряване на бла-госъстоянието на хората.
В България населението е на незавидно място не само по получавани доходи, но и по покупателна способност. С парите си, които получава, българинът може да си позволи едва 28 на сто от разходите на средностатистическия гражданин на ЕС. В същото време покупателната способност на 10-те новоприети държави в Евросъюза преди 2 години е била 48 на сто от тази на 15-те стари членове. Най-бедна от тях по покупателна способност е Латвия – с 33 %, за Чехия тя е 59 %, за Словакия е 70 %.
Ние изоставаме чувствително от другите страни и по размер на получаваната минимална заплата. В България тя е около 80 евро, в Литва и Естония – над 150 и 160 евро. В Чехия и Унгария тя е над 215 и 210 евро, в Гърция – над 500 евро, в Холандия – над 1200 евро, в Люксембург – над 1400 евро. Над 20 пъти е разликата в почасовото заплащане на труда между България и богатите страни в ЕС. Цената на час труд у нас е средно 1,30 до 1,50 евро. В същото време в ЕС, в 15-те страни – стари членки, плащат 23 евро на час, а в Германия и Швеция – съответно 27 и над 28 евро.
България, по данни на международното проучване “Прозрачност без граници”, е на челно място по корупция. България е в списъка на страните, в които има най-много данъчни подкупи, заедно с Беларус, Румъния и Литва. Изследване на “Коалиция – 2000” потвърждава, че корупцията не намалява и че проблемите на българските частни фирми в тази област си остават. Нашата страна е обект на анализ в доклад на Световната банка, наречен “Антикорупцията в преход”. В него се оценява преходът ни през периода 1999–2002 г. заедно с още 26 страни от Източна Европа и Азия.
Все още фирмите в преход сочат, че корупцията е един от най-сериозните проблеми, с които се сблъскват. За това свидетелства направено от Агенция “Витоша рисърч” изследване на 471 фирми за периода 2003 – 2004 г. Повечето от половината фирми са подчертали, че е трябвало да платят „под масата” за съответните договори. Става дума приблизително за общо 2,5 млрд. лв., или за сума над 5 хил. лв., с които всеки втори бизнесмен е “спонсорирал” дадена обществена поръчка.
Затова се безпокоят от ЕК, че ние ще получим от евро-фондовете над 4,7 млрд. долара за три години след 2007 г. и тези пари ще трябва да се разпределят от корумпираните държавни органи и институции по конкретна програма. Прогнозата е, че тогава над 50 на сто от обществените поръчки ще се печелят само според това какъв подкуп е даден.
В България се очертават тенденциите на драстично стопяване на населението чрез намаляване на раждаемостта и засилената емиграция на Запад. В прогнози на американската неправителствена служба за демографски справки от 2004 г. се казва, че българите драстично намаляват и до 2050 г. ще бъдат 5 млн. А по данни на ООН прогнозите са, че през 2050 г. населението ни ще бъде 4 млн. По данни на НСИ през 1990 г. българите са били 8 669 269, а през 2006 г. те са около 7 700 000. Средно годишно намаляваме с над 50 000. На 1000 мъже у нас се падат 1058 жени. Населението ни прогресивно застарява. Продължителността на живота за периода 1992 – 2000 г. се е увеличила с две години – от 70 на72 години. Детската смъртност е 2 до 3 пъти по-висока от средната в Европа. Според специалистите демографската криза у нас и в ЕС ще доведе до предвижданията на американската органи-зация и ООН за катастрофален спад на населението на 4–5 млн. през 2050 г., защото засега държавата не провежда дългосрочна поли-тика за насърчаване на раждаемостта.
През целия ХХ в. демографските процеси са обект на изследване в трудовете на проф. Мишайков (1929 г.), Данаилов (1930 г.), Загоров (резултатите от преброяването от 1934 г.) и на проф. Ст. Консулов (вж. ст. “Най-страшното е стопяването на насе-лението”, 1938 г.), както и на Въжаров, Батолски и др., засягащи по-голямата раждаемост на живеещите на село жени. През втората половина на миналия век демографските процеси в страната са обект на изследване в трудовете на проф. М. Минков, проф. Петър-Емил Митев, проф. Марин Деведжиев, д-р Михаил Мирчев и др.
С извършената индустриализация и държавно коопериране в страната и с ускорената миграция от селото в града, със създава-нето на 28-те областни центрове (в т.ч. и столицата) окончателно пресъхна изворът на демографския ръст, водещ началото си от физическата здравина на българското село – родилният контингент на страната, както казва проф. М. Деведжиев. През последните 50 години у нас над 1000 селища са изчезнали от демографската карта, близо 200 са без население, а в 812 наши села българите са вече малцинство. Сега населението в предработоспособна възраст (под 18 години) е под 16 %, а някога е било над 40 %. Обезкръвява се българската територия, намалява се човешкият ресурс.
До 10–15 години населението на Земята ще нарастне двойно – до 10–12 млрд. Но повечето от индустриалните нации ще претърпят демографски спад. Така например Япония ще намалее с 20 на сто, Русия, Германия, Италия – средно с 10–15 на сто. Единствено САЩ ще се увеличат с 43 на сто и от 293 млн. ще достигнат над 420 млн. население.
Независимо от очертаните неблагоприятни тенденции България е доказала на практика (особено след Първата и Втората световна война), че може да излезе от демографската криза мотивирано, с консенсус на политическите сили, чрез приемане на национална програма за стимулиране на раждаемостта сред българския етнос, чрез разкриване на нови работни места, на нови детски ясли, социални осигуровки и др. по опита на Франция от времето на управлението на Шарл де Гол, за да спре обезкръвя-ването на страната, за да не се пропилеят геополитическите шансове като нов член на ЕС.
Трудовата емиграция на българите към Западна Европа, в САЩ и Канада, в Австралия и т.н. най-вероятно надвишава 1 млн., а може би и 1,5 млн. Това е почти национална трагедия и законно се поставя въпросът, какво и кой прогони най-предприемчивите хора от родината. Има може би много отгово-ри. Но мрачната статистика е и доказателство за това, че българ-ските граждани могат да използват интелектуалния си потенциал, образованието и практическите си възможности на Запад. Ние, българите, винаги сме били отворени към света и никога не сме се страхували от риска и предизвикателствата, така е било вече около 100 години, с малки прекъсвания през втората половина на ХХ в. Някои ще преуспяват, други – не, едни ще изпращат пари на близките, други – не. Може някои да се върнат да инвестират спечеленото в България.
Проблемът е двустранен. Независимо че се нуждаят от младата и квалифицирана работна сила на Източна Европа, западните застаряващи нации и страни проявяват чрез своите представители в ЕС и известна дискриминация чрез т.нар. компромиси, когато става въпрос да отворят трудовите си пазари след 2,5 или 7 години, считано след 1 януари 2007 г.
Проблемът е дали напусналите страната ще се върнат в България? И кога ще се създадат необходимите условия за реемиграция, шанс за по-добър живот, за добро инвестиране, за добър бизнес и кога страната ще може да излезе от кризата чрез премахване на корумпираната политическа класа и значително намаляване на организираната престъпност.
България трябва да направи всичко възможно, за да върне емигрантите си обратно, но не за да делят бедността по равно с останалите, а за да инвестират тук своите натрупани на Запад капитали и да реализират мечтите си в своята родина.
В меморандума на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование от м. юни 2006 г., които са свързани с европейската интеграция, се изтъква, че през втората половина на миналия век, т.е. след Втората световна война, световният опит показва, че науката и висшето образование са едни от най-важните фактори, които дават силен и постоянен тласък на икономическия растеж и благосъстоянието на дадена страна, и примери са САЩ, Япония, Китай, Германия, Великобритания, Канада, Франция, Италия, Южна Корея и т.нар. „азиатски тигри”.
И ако в средата на миналия век стремежът беше да се произвежда колкото може повече, то днес основният въпрос е как и какво да се произвежда, какво е неговото качество и екологична чистота, каква е неговата потребност и конкурентност. Масовото производство на материални блага се заменя с „производство” на нови знания и своевременното им използване в живота.
Развитието на България в краткосрочен и дългосрочен план е пряко свързано с Европейския съюз и с неговата генерална линия за развитието на икономиката на знанието, която осигурява по-висок и траен растеж, повече и по-добри работни места и по-добра социална взаимовръзка.
Основните елементи на икономиката на знанието, които пряко ни засягат и са в пълно съответствие с националните ни интереси и трябва да бъдат съставна част на българската стратегия за развитие, са:
– създаване на нови знания като резултат на научноизсле-дователска дейност;
– трансмисия на знанията чрез различните етажи на образо-ванието и преди всичко чрез университетите и висшите училища;
– широко разпространение на знания чрез информационни и комуникационни технологии и средства;
– реализиране на знанията посредством иновации и инвестиции във всички области на икономиката, управлението и обществото, които водят до създаване на добавена стойност, увеличаване на брутния вътрешен продукт и общественото богатство.
Лисабонската стратегия на ЕС постави от началото на 2005 г. следните главни задачи и основни направления за постигане на целите на Съюза, като ясно очерта и условията за тяхното реализиране. Те са изцяло валидни и за нашата страна:
– стабилна макроикономическа рамка;
– разумна бюджетна политика;
– нарастване на инвестициите в сферата на науката, новите технологии, иновациите и образованието;
– подготовка и реализация на национални инициативи в духа на обединената стратегия;
– разработка на Национална Лисабонска програма;
– подобряване на организацията и управлението на тези процеси от правителствата с консенсус на политическите сили и активно съдействие на обществените организации.
Съветът на министрите и Европейският парламент опре-делиха пет приоритетни цели за страните от Съюза, свързани с иновациите: сближаване на националните иновационни политики; създаване на правна рамка, подходяща за иновации; насърчаване на създаването на иновативни предприятия; подобряване на взаимо-действието и обмяната на опит в системата за управление на иновациите; общество, отворено към иновациите.
Икономиката, основана на знания, изисква сериозни промени в образованието. Ето защо ЕС прие и Основни принци-пи за създаване на единно образователно пространство:
– свободно движение на хора;
– обучение през целия живот;
– академично признаване на квалификации.
Основните принципи за развитие на ЕС са своеобразен кри-терий за оценка на състоянието в нашата страна и за очертаване на онова, което трябва да се извърши, за да сме действително равно-правен член на ЕС.
Изходни позиции
След дълги години на забвение науката следва на дело да се определи като национален приоритет, като от 0,5 % от БВП, както е през 2005 г., средствата за научни изследвания нарастнат до 3 % през 2010 г., каквато е тенденцията на ЕС, от които 1 % да се осигуряват от държавния бюджет и 2 % – с инвестиции от фирмите. У нас сега 70 % от средствата за НИРД се предоставят от държавата и 30 % – от бизнеса.
В анализ на учени – специалисти по управление на иконо-миката, направен по поръчка на Съюза на учените в България, се вижда, че България не разполага с необходимата база за конкурентоспособност и траен растеж. Промишлеността сериозно изостава:
– Доминират ниските и среднониските технологични сектори.
– Само ограничени групи високотехнологични дейности бележат ръст на заетост – производство на лекарства, агрохими-кали, акумулатори.
– Бавен е процесът на пренасочването на традиционни нискотехнологични производства на страната към конкурентните среднотехнологични.
– През 2005 г. едва 6,4 % от фирмите са внедрили нови информационни и комуникационни технологии.
– Почти 20 % от българския износ се състоят от дрехи и облекла.
– Много е малък износът на високотехнологични продукти.
Недостатъчни са темповете на растеж:
– Нашата страна е с най-ниска производителност на труда – едва 30 % от средната в Европа. Разкриваните нови работни места не са високопроизводителни.
– Задържа се растежът на БВП. През 2005 г. той е около 5 %. Прогнозите показват, че дори при постоянен растеж от 6 % годишно до 2020 г. ще бъдат достигнати едва 50 % от БВП на глава от населението спрямо средното за растежа в ЕС.
Налице е слаба тенденция към нарастване на средствата за научни изследвания и иновации. България заема едва 26-то място по обобщен иновационен индекс сред 33 проучвани страни от ЕК. Показателите в това отношение са почти два пъти по-ниски от средните за ЕС и три пъти под тези на лиде-рите в това отношение – Швеция и Финландия.
Очертава се и тенденция на ниско качество на под-готовката на работна сила за нуждите на пазара.
– През 2005 г. се оказа, че една пета от младите хора на възраст между 18 и 24 години нямат завършено средно образование. Едва 17 на сто от работещите имат техническа професия и специалност, докато в Западна Европа този процент е почти 2 пъти по-висок. Делът на работната сила със завършено средно и висше образование е доста по-нисък от този в САЩ, Канада и Япония. Делът на младите (25–29 г.) с високо образователно ниво е по-нисък от средния показател за ЕС.
– Налице е тенденция към намаляване на броя на учащите се. Броят на студентите след 2001 г. е спаднал с 12,6 %. Делът на студентите в частните ВУ е около 10 % от общия брой.
– Броят на завършилите средно образование намалява поради сериозните демографски проблеми на страната, което стеснява базата за студенти във ВУ.
В САЩ въз основа на изследвания на видни учени от американски и някои британски университети на всеки пет години се правят прогнози за развитието на света. Последната прогноза е до 2015 г. В нея се казва, че през 2015 г. в “обществото на знанието“ образованието ще бъде решаващо за успеха както на индивидуално, така и на национално равнище.
Глобализацията на икономиката и технологичните промени ще изисква във все по-голяма степен висококвалифицирана работна ръка.
Напредъкът в областта на образованието няма да е еднакъв в различните региони, страни и социални групи. Това ще доведе до значителни различия в доходите вътре в отделните страни и между тях. В бедните страни, в страните, където има вътрешни конфликти, проблеми със заразни болести и т.н., равнището на образованието ще се понижи.
Пет фактора ще си взаимодействат, за да доведат до иконо-мически динамизъм и прираст в периода до 2015 г., се казва в американското проучване:
1. Политически натиск за по-висок жизнен стандарт.
2. По-добра макроикономическа политика.
3. Растяща търговия и инвестиции.
4. Развитие на информационни технологии.
5. Все по-динамичен частен сектор.
В условията на либерална демокрация гражданското общество на съвременния етап, което създава кадри за утрешния ден, се стреми да подготвя специалисти преди всичко за “обще-ството на знанието”. В Европа познанието се възприема като фактор на човешкото и социалното развитие.
В развитите страни на света – САЩ, Великобритания и Франция, и страните, постигнали през изминалия век т.нар. “икономическо чудо” – ФРГ и Япония, образованието и науката са били винаги на вниманието на правителствата и си остават стратегически приоритет. Те не са предмет на политически консенсус, а предмет на постоянно търсене и влагане на инвести-ции, които имат висока възвращаемост.
Образователната тема е една от най-модерните на Запад. Там образованието е и политика, и икономика. Макар че някои могат да ми възразят. От нивото и качеството на образованието ще зависи как българинът ще се впише в масовото движение на хора (стоки и капитали), като гастарбайтер или като квалифициран специалист.
Според нас пред правителството на Р България стои задачата ясно да се формулират стратегическите приоритети в развитието на страната, бъдещето на националната иконо-мика и трудовия пазар, което ще е разковничето как ще членуваме в Обединена Европа. С върхови технологии – нанотехнологии, информационни и биотехн-ологии, електроника и др., с модерно и екоземеделие, междунаро-ден туризъм, със съвременна европейска инфраструктура, с каче-ствена конкурентоспособна продукция от тежката индустрия – машиностроене, корабостроене, приборостроене и химия, или ще бъдем периферията и обслужващата сфера на европейците.
Държавата и бизнесът, каквато е световната практика, следва ръка за ръка да влагат все повече инвестиции в развитието на науката и образованието.
Какви са положителните последици за страната ни след присъединяването й към ЕС? Това са:
1. свободна търговия в рамките на ЕС, което ще изиграе положителна роля за икономиката – посредством специализацията и конкуренцията;
2. свободно движение на хората за професионалната им реализация, натрупване на опит и възможности за нов бизнес;
3. възможности за повишаване на образованието и квалифи-кацията в чужбина;
4. обмен на идеи и ноу-хау чрез привличане на инвеститори в страната;
5. уеднаквяване на процедури и правила, които улесняват бизнеса, защитават правата на собственост – икономически и интелектуално.
Икономическите реформи обаче ще продължават, защото с членството си в ЕС България трябва да се съревновава на равни начала със:
1. данъчните системи на старите и новите страни-членки, които привличат инвеститори благодарение на ниското данъчно облагане и намаляват данъчната тежест на бизнеса;
2. високата производителност на труда в Австрия и Германия;
3. технологичния прогрес в Ирландия и Финландия;
4. нивото на образование и квалификация във Великобритания и Холандия;
5. прозрачните правила и ефективността на публичните секто-ри и средства в Дания и Швеция.
Членството на България в ЕС не трябва да се разглежда от социално-икономическа гледна точка с крайни оценки – нито с емоционална еуфория, нито с черногледство. Икономическият растеж и повишаването на жизненото равнище на хората зависят изцяло от политическата воля на българския народ за по-нататъшно продължаване на икономическите реформи и от прилагането на най-добрите пазарно ориентирани практики в ЕС, от устойчивото развитие на страната и приближаването ни до средното ниво на развитите западни демокрации.
Изводи за България
Глобализацията е обективен процес. Стремежът към изо-лация от глобализацията е безперспективен и опасен, както и всякакви опити да се игнорира нейното влияние.
Като цяло, произтичащите от глобализацията процеси следва да се възприемат като предизвикателство към националните дър-жави и като нови възможности, които им се предоставят.
Глобализацията се характеризира с множество вътрешни про-тиворечия и съответно има както положителни, така и отрицателни страни.
В българския контекст може да се формулират следните предизвикателства и заплахи в глобален план:
Първо. Закрепостяване на България към по-тясна суровинна специализация в световната икономика. Такова развитие на стра-ната е напълно вероятно, още повече че редица страни ще бъдат заинтересовани да се развиваме именно по този вариант.
Второ. Маргинализация и периферно развитие на национал-ната ни култура, която в условията на глобализация се оказва недостатъчно конкурентоспособна и функционална.
Българският език, българската култура, както и културата на другите етноси и малцинствени групи, които живеят у нас, могат да се окажат частично погълнати от културата на другите народи и страни.
За съжаление българският език не е езикът на глобализацията. Даже такива европейски езици като руския, френския, немския, италианския, гръцкия, сръбския и др. могат да се окажат „пре-небрегнати”.
Трето. Като цяло в условията на глобализация се снижава ролята на държавата. Съответно нараства ролята на ТНК, на между-народните структури. Българската държава като демократична институция все още не е укрепнала и това е предизвикателство към нашата държавност, която на два пъти за над 650 години сме губили от всичко 1300 години съществуване.
Четвърто. Глобализацията може да стане заплаха за ка-чеството на човешкия потенциал на нашата страна.
Тясната специализация на икономиката ще способства за недостатъчно пълноценното развитие на националната система на образованието. Това може да се отрази на качеството на нашите трудови ресурси.
Пето. В сложно положение може да се окаже националният, българският бизнес, който трудно се конкурира с ТНК.
Шесто. Увеличава се влиянието на външните сили върху вътрешнополитическата ситуация в контекста на политическите реформи. Възможен е външен диктат.
Седмо. Ние можем да се окажем в зоната на противодействие на глобализацията от страна на ислямските страни, което може да повлияе на политическата ситуация вътре в страната.
Едновременно с това глобализацията развива и редица възможности. Тя може да даде мощни лостове и механизми за форсиране на развитието на България в европейското прост-ранство:
Първо. Една от най-важните възможности е привличането на инвестиции за динамично развитие на икономиката. Вътрешният резерв у нас все още е недостатъчен. Тъкмо сега можем рязко да разширим обема на търговията си, особено на услуги в туризма в условията на глобализация.
Второ. В условията на глобализация, отчитайки желанието на редица съседни страни да се диверсифицират енергийните източници, ако затворим АЕЦ “Козлодуй”, но построим АЕЦ “Белене” и нефтопровода Бургас–Александруполис, ние можем да станем важна страна на Балканите, която притежава необходимите лостове за влияние върху световната икономика. Посредством тези инструменти можем да лобираме за решения в национален интерес.
Трето. България се намира в много сложно геополитическо обкръжение. Глобализацията може да спомогне да осигурим балан-са на страната по външнополитическото направление. Привличайки големи западни инвестиции, ние можем да балансираме влиянието на Русия и западните страни.
Четвърто. Тероризмът и екстремизмът се превръщат в серио-зен проблем за региона на Балканите. Глобализацията изисква да се укрепва сътрудничеството в сферата на сигурността. Това е особе-но актуално след терористичните актове в САЩ и Русия. Необхо-димо е да използваме процесите на глобализация, за да укрепим своята безопасност.
Пето. България може да се опита в условията на глобализация да привлече нови технологии, за да издигне на качествено ниво своята икономика.
Шесто. Глобализацията може да бъде за нас полезна и ако заимстваме духовни ценности от другите народи.
Седмо. Ние можем да получим помощ от световната и европейската общност за решаване на редица остри социални проблеми, като безработицата, бедността, екологията в редица региони.
Осмо. За много хора глобализацията означава възможност да изберат – да живеят в България или да отидат в друга страна, да учат там или тук, да предпочетат тези или други средства за масова информация (СМИ). В съвременния либерален свят това също има важно значение.
Възниква и закономерният въпрос как да използваме въз-можностите на глобализацията и как да предотвратим заплахите, които тя поражда?
Според нас е важно следното:
Първо. Да се развива отворена конкурентоспособна нацио-нална икономика.
Постъпващите средства от продажбата на суровини и стоки е изгодно да се насочат за развитие на високотехнологични произ-водства.
Второ. Да се развива собствена национална система на образо-вание по европейски образци на конвертируемост и мобилност, като се повишава качеството на образователния процес. Много важна отговорност стои пред младото поколение – да търси мястото на България в условията на глобализация. И това поколение трябва да бъде конкурентоспособно по знание, мобилност и в чуждоезикова среда в условията на глобализация.
Трето. Да се развива регионалната интеграция. Най-ефек-тивното в тази насока е приобщаването на страната към европей-ските и евроатлантическите структури (ЕС, НАТО и др.), важно значение има включването ни в общия европейски пазар и евро-пейското икономическо пространство.
Четвърто. Да се предприемат мерки за запазване на самобит-ността на българската култура. Важно е да се провежда адекватна на глобализацията политика в тази област с цел българската култура да стане достояние на общата световна култура и да се превърне в неразделна част от нея.
Пето. Да се усъвършенства системата за управление на държавата, за да бъде адекватна в условията на глобализация. Важно значение има подготовката на специалисти за държавната администрация, на мениджъри, разбиращи общите насоки на световното развитие.
Шесто. Да се изгради ясен план или стратегия за развитие на страната в условията на глобализация. И отговорност за това носят учените-аналитици. Според нашето разбиране за глобализацията от формите на адаптация за работа в тези условия зависят и обектив-ните политически решения. Затова феноменът на глобализацията трябва задълбочено да се изучава в България.
Литература
1. Първанов, Г. Глобализацията и устойчивото развитие. Сб. Материали от международна научна конференция, 1–3 юли 2002 г., Унив. изд. на ВСУ „Черноризец Храбър”.
2. Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. С., 1997.
3. Бек, У. Световното рисково общество. Обсидиан, С., 2002.
4. Гозес, Х. Много сме далеч от Европа с политиката по доходите (Държим последно място по покупателна способност и първо място – по най-ниски заплати). В-к Монитор, 15.06.2004.
5. Гозес, Х. Чака ни скок на цените в Евросъюза. В-к Монитор, 28.07.2006.
6. Гозес, Х. Усвояването на парите от еврофондовете е слабото ни място. В-к Монитор, 06.08.2004.
7. Гозес, Х. Бавните темпове на растеж задълбочават мизерията. В-к Монитор, 18.08.2004.
8. Гозес, Х. Корупцията охлади еврооптимизма. В-к Монитор, 25.08. 2004.
9. Гозес, Х. Заробваме икономиката си заради непознаване на правилата в ЕС. В-к Монитор, 21.09.2004.
10. Деведжиев, М. Демографска катастрофа заплашва България. В-к Монитор, 09.09. 2004.
11. Деведжиев, М. Геополитика на България. Свят-2001 г., С., 2006.
12. Марков, Ст. Винаги съм бил технократ. В-к Монитор, 28.08.2003.
13. Недялкова, А. Глобализацията – нищо фатално. Унив. изд. на ВСУ „Черноризец Храбър”, 2002.
14. Недялкова, А., З. Бауман, Д. Филипов. Глобализъм, регионализъм и антиглобализъм. Албатрос, С., 2005.
15. Недев, Т. Геополитика. Бъдещето на човечеството. Унив. изд. на ВСУ “Черноризец Храбър”, 2001, с. 442.
16. Недев, Т. Социално-политические процессы в глобализирующемся мире: отношение труд–капитал. СПБГУ, 2005.
17. Недев, Т. Глобализирующийся мир: бедность, богатство, терроризм. Унив. изд. на ВСУ “Черноризец Храбър”, 2005.
18. Рийд, Л. Седем принципа за целесъобразната обществена политика. В-к Монитор, 19.10.2006.
19. Русев, В. Представители на 109 държави живеят у нас. В-к Монитор, 10.08.2006.
20. Ритър, Бр. Европа като бъдеща свръхсила. В-к Монитор, 26.06.2006.
21. Стиглиц, Дж. Глобализацията и недоволството от нея. С., 2003.
22. Хестън, А., Р. Самърс. Изследване на съвремения свят по БВП на глава от населението и лично потребление на глава от населението в края на 80-те години. С., 1999.
23. Шопов, Вл. Разпадането на европейския фетиш. В-к Монитор, 20.04.2006.
24. Шопов, Вл. Държавата ни е все така всеядна и неработеща. В-к Монитор, 17.10.2006.
· Евростат – данни от 2005 г. и 2006 г.
· Меморандум на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование от м. юни 2006 г., които са свързани с европейската интеграция. С., 2006.
· Прогнози за развитието на света. САЩ. 2006.
· Светът през 2005 г. The Economist. С., 2005.
Абонамент за:
Публикации (Atom)