Тодор недев
И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА
(Иван Вазов)
Варна
2011
Посвещава се на 1330–годишнината от създаването на Първата Балканска империя Хан Аспарухова и Кубертова, Кубратова България, от времето на Пагане и покръстителя Борис І, просветителят Симеон І, строителят и законотвореца Омуртаг, миролюбеца с Византия Тервел и Великият разширител на Първата империя на Балканите цар Иван Асен ІІ от Солун до Кърпатите, от Черно море до Балатон и Виена до ден днешен на Република България президент Г.Първанов, премиер Б.Борисов и глава на БПЦ негово светейшество патриарх Максим, достоен наследник на патриарх Евтимий и патриарх Кирил..
Посвещава се на 54-годишнината от създаването на Европейския съюз и 4-годишнината от приемането на Република България в него.
Монографията е предназначена за студентите, магист-рантите и докторантите от специалностите “Международни отношения”, “Международни икономически отношения”, “Европеистика”, “Политология”, “Журналистика”, “История”, “Право”, “Национална и корпоративна сигурност”, както и за политически, държавни, военни и дипломатически дейци.
Съдържание
УВОД. И ние, българите, сме дали нещо на света... 7
България – минало и настояще. 15
България в Европейския съюз и глобализиращия се свят. 50
Толерантност и нетолерантност в международните
отношения на глобализиращия се свят 74
Глобалната мисия на Европейския съюз и на САЩ
в началото на XXI век 91
Българските партии – неразделна част от европейската
политическа култура 103
Президентът в парламентарната система. 116
Два форума на Парламентарната асамблея (ПА на НАТО
и на БРИКС - Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), две различни гледни точки за глобалните проблеми на света 124
Формулата „мултикултуризъм и интеграция” на народите
в Западна Европа 137
„Обединена Европа – новата регионална сила на света и нейните основни институции” 141
Политиката на ЕС с Русия и страните
от организацията на независимите държави – ОНД 162
Глобалните и радикални промени в глобализиращия се свят 173
Ода на радостта
Химн на Европа
Радост, ти, дете свещено,
Ти божествен, светъл плам,
Ний престъпваме блажено
Във небесния твой храм.
Твойте чудеса сближават
Туй, що строго ни дели,
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
........
Радост – туй е сила свята
Във непреходната шир;
Радост движи колелата
На огромния всемир.
Тя цветята разцъфтява,
Пръска слънчеви лъчи,
Сфери космоса развява,
За око невидими.
.........
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
Фридрих Шилер
Превод Христо Христов
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
Химн на Р България
Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви,
тъй солонските двама братя
зовяха нашите деди.
Ст. Михайловски
И ний сме дали нещо на
светът и на все славяни
книга да четат....
Иван Вазов
Ако спечеля – печеля за
цял народ, ако загубя,
губя само себе си...
Васил Левски
Тоз, който падне в бой
за свобода, той не
умира...
Христо Ботев
Робът се бори за
свобода, свободният – за
съвършенство...
Яне Сандански
България в Европейския съюз
и глобализиращия се свят
Глобализацията и устойчивото социално-икономическо развитие, мащабите на проблемите, стоящи пред човечеството, вълнуват всички народи по света, в т.ч. и българите.
Глобализацията и интернационализацията на икономиката, на културата, науката и образованието, революционните изменения в информационните технологии и телекомуникациите, ожесточава-щата се конкуренция за достъп до ресурси и нарушеното еколо-гично равновесие в света предизвикват сериозни изменения в самата природа на производството на академични знания.
Процесите на глобализация, на глокализация (региона-лизация) намират обективен израз в цялостните процеси на Европа. ЕС се придвижва към своето историческо разширяване, което ще промени сериозно картината на регионалните различия и ще създаде нови предизвикателства пред икономическото и социал-но сближаване. Паралелно с това европейската интеграция продъл-жава да се задълбочава.
Глобализацията като обективен процес на развитие на съвременната цивилизация успоредно с разширяването на обхвата и на действието на транснационалните корпорации в развитите страни, на международната търговия, на Интернет, на националните структури и др. носи със себе си и проблемите на несправедливия режим на глобалната търговия, нестабил-ната глобална финансова система, която води до циклични кризи. Бедните страни периодически се оказват натоварени с непосилни дългове, глобалният режим на интелектуална собстве-ност не позволява достъп на бедните народи до животоспасяващи лекарства дори когато СПИН-ът пред очите ни покосява милиони хора в развиващите се страни.
Една от аномалиите на глобализацията е, че парите трябва да текат от богатите към бедните страни, а това става в обратна посока. Богатите страни имат по-големи възможности да поемат валутни рискове и колебанията на лихвите, но този товар засега пада върху бедните страни.
Глобализацията като обективен социален процес носи в себе си и огромен положителен потенциал, но ако бъде пра-вилно управлявана, казва проф. Джозеф Стиглиц от Колумбий-ския университет на САЩ, вицепрезидент на Световната банка и бивш председател на Съвета на икономическите съветници на президента Б. Клинтън.
Проблемите на устойчивото развитие станаха обект на изследване и обсъждане от държавни режими по инициатива на интелектуалците и политиците, обединени в Римския клуб. Те първи със своите научно-обосновани доклади и предложени модели за развитие на човешката цивилизация в навечерието на третото хилядолетие забиха камбаната, че човечеството е пред катастрофа, ако продължи така безжалостно да използва и раз-хищава природните ресурси и да нарушава екологичното равно-весие на планетата, замърсявайки околната среда. Ще припомня, че на инициативата и призива на Римския клуб се отзова ООН, която създаде специална комисия, ръководена от тогавашната министър-председателка на Норвегия Гру Харлем Брундланд. Тази комисия подготви доклада “Нашето общо бъдеще”. В него беше формулирана идеята за устойчиво развитие, което осигуря-ва на бъдещите поколения не по-лоши природосъобразни условия, отколкото на съвременните поколения. Мисля, че въпреки някои конкретни несъгласия ние можем де се присъединим към това общо схващане.
По-късно последваха много доклади и модели, които бяха предложени отново от Римския клуб и в които беше поставено ударение върху екологичните, икономическите и социалните проблеми последователно в Монреал, Рио де Жанейро, Киото, Копенхаген (1995 г.), Женева (Копенхаген+15 през 2000 г. и август–септември 2002 г.). Главният проблем, пред който сме изправени днес в областта на политиката за устойчиво развитие, е едновременно ясен, но практически сложен и труден за разрешаване от отделните национални държави. Той е свързан с емисиите на газове, които разрушават озоновия слой, запазването на горите и водите и биоразнообразието, ограни-чаването на бедността и социалното неравенство. Всички знаят, че от много страни все още не са ратифицирани много важни международни договори по линия на устойчивото развитие.
България, заяви президентът на Р България Г. Първанов на Световната среща в Йоханесбург, “се намира по средата на трудния път за изграждане на хармоничното единство човек – природа – икономика”, което е в основата на устойчивото развитие.
Преди да изложа острите проблеми, които предстои България да решава като нов член на ЕС от 1 януари 2007 г., ще при-помня някои мисли и оценки, споделени от президента Г. Първанов на научна конференция във Варна по проблемите на глобализацията и устойчивото развитие, подкрепени с данни от социологическо проучване, направено от “Витоша рисърч” и финансирано от ПРООН.
1. Поставено е началото на законовата и нормативната уредба на устойчивото развитие в съответствие с принципите на Декларацията от Рио де Жанейро, като у нас е приет цял набор закони и са ратифицирани важни конвенции.
2. Изградени са институционалните основи за управление и реализация на процеса на устойчиво развитие, като се създаде Национална комисия за устойчиво развитие.
3. Приет е закон за регионално развитие и е сложено началото на нов етап в регионалната политика на страната.
4. В страната са реализирани няколко стотици национални, регионални и местни проекти по устойчивото развитие.
5. Засилва се гражданското участие в процесите на устойчи-вото развитие. По-значими са пилотните проекти в Ловеч, В. Търново, в общините Велинград, Свищов, Асеновград.
Наред с това съществуват и редица проблеми:
1. Към проблемите се подхожда фрагментарно, а не се прилага комплексен и цялостен подход.
2. Незначителни са усилията, положени в сферата на екологич-ното производство и потребление, тъй като липсват достатъчно финансови средства за въвеждането на модерни индустриални технологии, които да не изхвърлят вредни суровини, замърсяващи околната среда.
3. Не е на ниво координацията на подходите и политиката в областта на финансите, инвестициите, търговията, технологията и устойчивото развитие.
4. Има празноти в националното законодателство, регламен-тиращо устойчивото развитие, като не е преодоляна разпростране-ната представа, че устойчивото развитие е скъпо мероприятие. Наистина устойчивото развитие изисква финансови средства, но именно тези средства водят до икономия на финансови ресурси, в пъти по-големи от вложените.
5. Недостатъчно се използва научноизследователският потен-циал на неправителствените организации и бизнеса (частния сектор) при разработване и реализиране на политическите програми и конкретните проекти по устойчивото развитие.
6. Забавят се процесите на децентрализация на функции и права на централната власт в икономическо отношение.
7. Населението на България в преходния период е насочило усилията си за оцеляване и не мисли все още за природосъобразен начин на живот.
В този момент на присъединяване на България към Обединена Европа искам да припомня една ценна мисъл на бившия предсе-дател на ЕК и сегашен министър-председател на Италия Романо Проди: “Преходът към устойчиво развитие не е въпрос на избор, а императив.”
Пред България няма друга алтернатива – нашата страна е обречена на устойчиво развитие по западноевропейските стандарти, това зависи от нас, българските граждани, защото вместо нас няма кой да го направи.
Присъединяването на България към ЕС е историческо събитие. То реализира идеалите и мечтите на цели поколения за изграждане на единна Европа (за т.нар. Европейски съединени щати) на основата на европейската идентичност и нейните граници, дефинирани въз основа на географското и историко-културното наследство, на европейските ценности.
В Конституцията на Обединена Европа се отбелязва, че европейската идентичност се крепи на три фундаментални наслед-ства: културно, религиозно и хуманистично. Културното произ-хожда от гръко-римската цивилизация. Религиозното се основава главно на християнските корени – католически, протестантски и православни. Хуманистичното наследство произтича от философ-ските, социологическите и политологичните идеи и от рационалния подход през периода от ХVІІІ до ХХ в. Тези наследства взаимно не се изключват, а диалектически се съчетават по такъв начин, че да дадат на всеки член на гражданското общество относително хомогенно възприятие за европейска културна идентичност. За да притежават чувството за принадлежност към Европа и европей-ското, нейните граждани, етноси, народи или нации е необходимо да са съпричастни поне към две от тези наследства (например културното и хуманистичното). Ние, българските граждани, сме носители и на трите наследства.
В политическо отношение в страната има консенсус и воля на политическите сили, представени в 40-то НС, както и подкрепата на повече от 55 % от гражданите на Р България (по последни изследвания на Галъп) за членството в НАТО и в ЕС.
Обединена Европа със своите 454,7 млн. население има голям потребителски пазар, по-голяма армия и повече гласове в Съвета за сигурност на ООН от САЩ. Тя има президент, законодателен орган и конституция (макар и нератифицирана). Има собствен флаг, собствен химн и собствен девиз – “Единни в многообразието”. Има своя Харта на правата и своя съдебна система, която може да анулира съдебните решения на най-висшия национален съд на всяка държава-членка. Обединена Европа бе образувана като съюз на държавите, като общност между равни, свързани с общи икономически интереси; като пространство с унифицирани и сходни политически институции и социални норми.
В началото на ХХ в. във всички държави и социални прослойки у европейците на възраст от 15 до 40 години се заражда и формира общата европейска култура на т. нар. “Е-поколение”. Те са родени примерно край Атлантическия океан и Средиземно море (в Мадрид, Единбург, Париж, Флоренция, в “Нова Европа”), учили са примерно в Оксфорд, Сорбоната, Болоня, Хайделберг и Хумбол-товия университет, но се реализират в Брюксел и Дъблин, в Лондон, Париж, Прага и София. Младите хора се самоопределят първо като европейци, а едва после като испанци, италианци, германци, шотландци, белгийци, поляци, чехи, гърци и унгарци и др. Европа за тях не е просто един от континентите, а ново обединение, на-ционално отечество. В това Отечество все повече се налага и един общ за всички език – английският.
Сбъдва се дълговечната мечта на Европа за превръщането й в Съединени европейски щати. Тази огромна федерация, свръхдържава, се стреми да стане противовес на глобалните американски интереси и да измести САЩ от лидерското място в света. Така Т. Р. Рийд, автор на книгата “Съединени европейски щати: новата свръхсила и краят на американското глобално превъзходство”, подчертава, че от времето на Римската империя до днес Европа никога не е била по-единна, и се пита какво вещае зараждащата се нова свръхсила с нейните 11 трл. щ.д. БВП за бъдещето на САЩ. При присъединяването си към ЕС България легитимира извършените досега политически, правни и икономи-чески реформи, т.е. преминаването към либерална демокрация и пазарна икономика.
Според Евростат и авторитетното английско издание „The Economist” –2005 г. (и в. „Кеш”, „Капитал” и др.) България влиза в ЕС с растеж на БВП 4–5 %, БВП от 28 млрд. щ.д., с инфлация около 5 %, население 7,7 млн. и БВП на глава от населението над 3600 щ.д. Фискалният резерв е над 5,6 млрд. лв., а получените инвестиции са на стойност над 1,6 млрд. евро.
Досега България извърши бавен и труден преход към либерална демокрация и пазарна икономика.
Какво беше състоянието на българската икономика и какъв беше жизненият стандарт на населението у нас до 10.11.1989 г.? С приведените данни нямаме за цел да омаловажим кризисното състояние, в което се намираше тогава социалисти-ческата икономика, „завещана” от тоталитарния режим. Но недо-волството от нейното състояние в началото на 2000 г., за да бъде по-точно измерено и по-вярно градирано, трябва да бъде съоб-разено и с още един задължителен ориентир – реалната съпо-ставимост. Имаме предвид съпоставимост и във времето, и в пространството, т.е. как реално се оценява мястото на България и на бившите социалистически страни в съвременния свят. Данните се съпоставят с ръста на страната от недалечното минало и от друга страна, със света, който ни заобикаля днес. По този начин ще се предпазим от идеологически щампи и от стремеж да представим желаното за действително.
В това отношение се опираме на изследвания на западни експерти и на Евростат – статистическия институт на Евро-пейския съюз в Люксембург. Например в края на 80-те години американските изследователи А. Хестън и Р. Самърс завършват свое продължително проучване върху два фундаментални икономически показателя на днешния свят: 1. брутен вътрешен продукт на глава от населението и 2. лично потребление на глава от населението. Това изследване обхваща три четвърти от тогавашните 165 държави, в т.ч. всички високоразвити страни, много развиващи се страни от Азия, Африка и Латинска Америка.
И в двете съставени от тях таблици броят на изследваните държави надхвърля 100.
По брутен вътрешен про-дукт на глава от населението тогава в таблицата води Кувейт с 14 800 долара, на 37-мо място е бившата ГДР с 8740 долара, на 47-мо място е бивша Чехословакия със 7424 долара, на 60-то място е Унгария с 5113 долара, на 66-то място е България с 4600 долара, като след посочените бивши социалистически страни са Гърция на 70-то място с 4464 долара, Иран – на 73-то място с 3922 долара, ЮАР – на 75-то място с 3885 долара и др.
Таблицата за лично потребление на глава от насе-лението тогава се оглавява от САЩ с 8542 долара, на 39-то място е бившата ГДР с 3556 долара, на 45-то място е Чехословакия с 3390 долара, на 51-во място е Унгария с 2970 долара, на 56-то място е България с 2723 долара, на 63-то място е тогавашна Югославия с 2268 долара, СССР е на 77-мо място с 2198 долара, Румъния е на 79-то място с 2059 долара. Зад нас тогава са „нефтената перла” Саудитска Арабия – на 73-то място с 2238 долара, богатият на нефт Иран – на 74-то място с 2238 долара, златоносната и диамантена ЮАР – на 76-то място с 2200 долара. Оказва се, че по развитието си тогавашната Народна република България е в първата половина на това подреждане. 39-та е по територия и 67-ма по население в света. България е на 66-то място по БВП на глава от населението, а по лично потребление на глава от населението е на 56-то място, на 4-то място по двата показателя е сред бившите социалистически страни, а сега е на 78-мо място.
В периода след 1975 г. в България – “страната на дома-тите”, за 15 години беше изградена модерна индустрия с високотехнологични производства. Микробиологията, фармация-та, точното машиностроене, производството на компютри, телеко-муникационни средства, кари, автоматични линии, радари и роботи бяха лицето на България. От 1975 г. до 1989 г. икономиката на България поддържаше устойчив 4–5 %-ов среден икономически ръст. В края на 80-те години индустрията и селското стопанство формираха над 70 % от БВП. Доказателство за това са публи-куваните данни в годишните доклади на ООН за състоянието на световната икономика. Тогава технологическото ниво и научноиз-следователският потенциал у нас на електрониката, химията, фармацията, машиностроенето, цветната металургия бяха съпоста-вими с тези на добрите европейски фирми. За това говорят и даваните високи оценки и изказванията на някои западни политици и бизнесмени на ежегодните срещи “Изток–Запад” в България. Остатъчната стойност на производствените фондове до началото на 90-те години на миналия век беше около 39 млрд. лв. Огромната държавна индустрия беше национално богатство, за нейното развитие беше натрупан и външен дълг от 9 млрд. и 200 млн. щ.д. Валутният резерв и неприбраните външни вземания тогава възлизат на 5 млрд. и 500 млн. щ.д.
В първите години на демократичните промени, ако имаше компетентно управление (а не изкуствено провокирана вътрешна политическа борба и саморазправа с компетентните икономически и управленски кадри и специалисти, обявени за вредни номенкла-турчици), първото задължение на тогавашните правителства трябваше да бъде да се погаси този натрупан дълг с постъп-ленията от приватизацията. Нямахме право да го оставим на бъдещите поколения. Тази задача не беше трудна, защото само от продажбата на внесеното ново, тогава все още немонтирано оборудване можеха да постъпят 1 млрд. щ. д.
С приватизацията на 80–100 добри завода чрез акции на фондовата борса и чрез кешови продажби на чужди фирми можеше да се покрие цялата останала сума.
В индустрията, и особено в новостроящите се обекти, имаше скъпоструваща техника – само на обекта в АЕЦ “Белене” стойността й беше над 500 млн. щ. д., а общо за страната беше над 1 млрд. щ.д. Нито едно правителство не се погрижи да създаде организация и контрол за опазването на тази техника и оползотворяването й в национални фондове.
Малко се знае, че през последните 20 години до 10 ноември 1989 г. МВнР беше изградило нужни и ненужни големи посол-ства, резиденции, хотели, информационно-културни и изложбе-ни центрове в близо 100 страни. Реалната цена на същите надхвърляше 1 млрд. щ.д. От продажбата на ненужната част от тях можеше да се създадат държавно-обществени, здравни, образователни, осигурително-пенсионни и други фондове.
Постъпленията от почти завършващата приватизация не бяха обявени. В печата още през 2000 г. (вж. в. “Зора”, бр. 38 от 24.10.2000 г.) се сочеха едва 3 млрд. щ. д. Извършен е огромен грабеж, създал няколко български милиардери.
През периода 1983–1993 г. само електрониката изнася продук-ция за 18,8 млрд. рубли. Печалбата тогава е около 12 млрд. лв., а постъпленията в националния бюджет – 8,5 млрд. лв. Средно годишно електрониката заплаща вноса на 4,5 млн. тона нефт, 28 000 тона памук, 17 000 тона алуминий и много др. стоки. В този период около 20 % от внасяния нефт се реекспортира, като приходите са между 124 и 140 млн. щ.д. годишно в зависимост от текущата цена на нефта. Общо за периода електрониката донася на страната около 960 млн. щ.д. Тези резултати не са продукт на т.нар. “дипломация на целувките” (между Т. Живков и Л. И. Брежнев), както писаха през 90-те години някои автори, омаловажавайки научно-техническия прогрес у нас. Никакви “целувки на дипломацията” не можеха да осигурят нефта за страната и за реекспорт срещу стара и нискокачествена продукция. За да остане на все по-конкурентния съветски пазар, тогава електрониката беше принудена да смени четири поколения изчислителни машини, дискови запаметяващи устройства, средства за комуникации, като изцяло бяха подменени елементната база и технологиите за тяхното производство. В нея са вложени 2,1 млрд. лв. инвестиции. Само през 1989 г. е произведена и продадена промишлена продукция за 29,6 млрд. лв. и е реали-зирана чиста печалба около 4,48 млрд. лв. В индустрията работят тогава 821 462 души. Тези хора формираха армията на безработните след 1993 г., т.е. след началото на приватизацията и разгрома на индустрията.
За нивото на българската наука пък може да се съди от факта, че стотици специалисти от БАН и научноизследователските инсти-тути на индустрията сега продават на безценица интелектуалния си труд в престижни университети и изследователски центрове в САЩ, Германия, Канада и др. Подготовката в средното и висшето образование тогава по нищо не отстъпваше на европейското ниво.
В началото на 80-те го-дини на миналия век става ясно, че за да се запази устойчивото развитие на страната, обективно се налага да се променят принципите на управление на иконо-миката. Взаимоотношенията на държавата с банките, производите-лите и търговците влизат в противоречие с протичащите в света процеси на глобализация, с цялостния живот на глобалните комуникации, мащабните сливания и концентрации на научните изследвания и производството. Националните пазари бавно, но необратимо се обединяват в общ световен пазар. В България, в интерес на обективната истина, смяната на управление на индуст-рията започва през 1986 г. Но за съжаление, вместо да има приемственост (както например в Унгария), след 10 ноември 1989 г. у нас всичко, което бе направено, беше отхвърлено и обявено гласно или негласно за ненужно и вредно. Тези действия доведоха до един по-продължителен и труден преход – повече от 15 години (вместо 5–10 г.), с много висока социална цена. Едва през 2005 г. достигнахме БВП от 28 млрд. щ.д., т.е нивото от 1988 г., или около 4 хил. щ.д. на глава от населението. Той е равен на 30 % от БВП на една от слаборазви-тите страни в ЕС – Португалия.
През 90-те години се приложи шоковата терапия за оздравяването на икономиката на държавата (по т.нар. план “Ран-Ът”, впоследствие също отхвърлен). Тази терапия беше допълнена с т.нар. ликвидационни комисии по селата, с приватизацията чрез РМД, с финансовите пирамиди и невижданата девалвация на лева. Резултатите бяха налице, затъваше се още в кризата. Според най-благоприятните прогнози между 2010 и 2015 г. стандартът на българина ще достигне нивото на 1989 г., и то с помощта на средствата от еврофондовете на ЕС.
Други страни, като Чехия, Словакия, Унгария, Словения и Прибалтийските (бивши съветски) републики, постъпиха по-мъдро, като извършиха промените държавно регулирано според теорията на Дж. М. Кейнс и в съответствие с основния принцип на родената в САЩ теория на конвергенцията, т.е. да се вземе доброто и от двете политически системи. Така, излизайки по-рано от кризата на прехода към либерална демокрация и пазарна икономика, те постиг-наха високи печеливши резултати.
Сега, когато България вече е равноправен член на Евросъюза, у нас все още са бавни темповете на икономически растеж по данни на Евростат. БВП на глава от населението се равнява едва на 30 % от средното равнище на разширения преди 2 години ЕС и на 27 % от средното равнище на 15-те негови стари членове.
България е далеч от Европа с политиката си по доходите. Безспорно главно предизвикателство пред нашата страна по пътя към Европа през следващите години ще бъде преодоляването на бедността и повишаването на жизнения стандарт на хората. За да станем де факто равноправен член на ЕС, стандартът на живот у нас трябва да се подобри, като се покрие определен минимум. В Европа се влиза с по-високо качество на живот. Въз основа на социологи-чески изследвания се установява, че според стандартите на ЕС 90 % от българите са бедни.
По данни на ЕК на приетите преди 2 години 10 нови страни в ЕС, за да достигнат 75 на сто от средното жизнено равнище на 15-те страни – стари членки, ще са нужни: на Словения – 1 г., на Унгария – 11 години, на Чехия – 15 години, на Естония – 19 години, на Словакия 20 години и на Латвия – съответно 27 години, а на България за това ще са нужни цели 31 години.
В изпълнение на политиката на ЕС за изравняване на жизненото равнище в Обединена Европа ЕК препоръчва уси-лията и политиката на националните правителства да бъдат насочени към по-бърз икономически растеж (засега у нас той е 5 %) за подобряване на бла-госъстоянието на хората.
В България населението е на незавидно място не само по получавани доходи, но и по покупателна способност. С парите си, които получава, българинът може да си позволи едва 28 на сто от разходите на средностатистическия гражданин на ЕС. В същото време покупателната способност на 10-те новоприети държави в Евросъюза преди 2 години е била 48 на сто от тази на 15-те стари членове. Най-бедна от тях по покупателна способност е Латвия – с 33 %, за Чехия тя е 59 %, за Словакия е 70 %.
Ние изоставаме чувствително от другите страни и по размер на получаваната минимална заплата. В България тя е около 80 евро, в Литва и Естония – над 150 и 160 евро. В Чехия и Унгария тя е над 215 и 210 евро, в Гърция – над 500 евро, в Холандия – над 1200 евро, в Люксембург – над 1400 евро. Над 20 пъти е разликата в почасовото заплащане на труда между България и богатите страни в ЕС. Цената на час труд у нас е средно 1,30 до 1,50 евро. В същото време в ЕС, в 15-те страни – стари членки, плащат 23 евро на час, а в Германия и Швеция – съответно 27 и над 28 евро.
България, по данни на международното проучване “Прозрачност без граници”, е на челно място по корупция. България е в списъка на страните, в които има най-много данъчни подкупи, заедно с Беларус, Румъния и Литва. Изследване на “Коалиция – 2000” потвърждава, че корупцията не намалява и че проблемите на българските частни фирми в тази област си остават. Нашата страна е обект на анализ в доклад на Световната банка, наречен “Антикорупцията в преход”. В него се оценява преходът ни през периода 1999–2002 г. заедно с още 26 страни от Източна Европа и Азия.
Все още фирмите в преход сочат, че корупцията е един от най-сериозните проблеми, с които се сблъскват. За това свидетелства направено от Агенция “Витоша рисърч” изследване на 471 фирми за периода 2003 – 2004 г. Повечето от половината фирми са подчертали, че е трябвало да платят „под масата” за съответните договори. Става дума приблизително за общо 2,5 млрд. лв., или за сума над 5 хил. лв., с които всеки втори бизнесмен е “спонсорирал” дадена обществена поръчка.
Затова се безпокоят от ЕК, че ние ще получим от евро-фондовете над 4,7 млрд. долара за три години след 2007 г. и тези пари ще трябва да се разпределят от корумпираните държавни органи и институции по конкретна програма. Прогнозата е, че тогава над 50 на сто от обществените поръчки ще се печелят само според това какъв подкуп е даден.
В България се очертават тенденциите на драстично стопяване на населението чрез намаляване на раждаемостта и засилената емиграция на Запад. В прогнози на американската неправителствена служба за демографски справки от 2004 г. се казва, че българите драстично намаляват и до 2050 г. ще бъдат 5 млн. А по данни на ООН прогнозите са, че през 2050 г. населението ни ще бъде 4 млн. По данни на НСИ през 1990 г. българите са били 8 669 269, а през 2006 г. те са около 7 700 000. Средно годишно намаляваме с над 50 000. На 1000 мъже у нас се падат 1058 жени. Населението ни прогресивно застарява. Продължителността на живота за периода 1992 – 2000 г. се е увеличила с две години – от 70 на72 години. Детската смъртност е 2 до 3 пъти по-висока от средната в Европа. Според специалистите демографската криза у нас и в ЕС ще доведе до предвижданията на американската органи-зация и ООН за катастрофален спад на населението на 4–5 млн. през 2050 г., защото засега държавата не провежда дългосрочна поли-тика за насърчаване на раждаемостта.
През целия ХХ в. демографските процеси са обект на изследване в трудовете на проф. Мишайков (1929 г.), Данаилов (1930 г.), Загоров (резултатите от преброяването от 1934 г.) и на проф. Ст. Консулов (вж. ст. “Най-страшното е стопяването на насе-лението”, 1938 г.), както и на Въжаров, Батолски и др., засягащи по-голямата раждаемост на живеещите на село жени. През втората половина на миналия век демографските процеси в страната са обект на изследване в трудовете на проф. М. Минков, проф. Петър-Емил Митев, проф. Марин Деведжиев, д-р Михаил Мирчев и др.
С извършената индустриализация и държавно коопериране в страната и с ускорената миграция от селото в града, със създава-нето на 28-те областни центрове (в т.ч. и столицата) окончателно пресъхна изворът на демографския ръст, водещ началото си от физическата здравина на българското село – родилният контингент на страната, както казва проф. М. Деведжиев. През последните 50 години у нас над 1000 селища са изчезнали от демографската карта, близо 200 са без население, а в 812 наши села българите са вече малцинство. Сега населението в предработоспособна възраст (под 18 години) е под 16 %, а някога е било над 40 %. Обезкръвява се българската територия, намалява се човешкият ресурс.
До 10–15 години населението на Земята ще нарастне двойно – до 10–12 млрд. Но повечето от индустриалните нации ще претърпят демографски спад. Така например Япония ще намалее с 20 на сто, Русия, Германия, Италия – средно с 10–15 на сто. Единствено САЩ ще се увеличат с 43 на сто и от 293 млн. ще достигнат над 420 млн. население.
Независимо от очертаните неблагоприятни тенденции България е доказала на практика (особено след Първата и Втората световна война), че може да излезе от демографската криза мотивирано, с консенсус на политическите сили, чрез приемане на национална програма за стимулиране на раждаемостта сред българския етнос, чрез разкриване на нови работни места, на нови детски ясли, социални осигуровки и др. по опита на Франция от времето на управлението на Шарл де Гол, за да спре обезкръвя-ването на страната, за да не се пропилеят геополитическите шансове като нов член на ЕС.
Трудовата емиграция на българите към Западна Европа, в САЩ и Канада, в Австралия и т.н. най-вероятно надвишава 1 млн., а може би и 1,5 млн. Това е почти национална трагедия и законно се поставя въпросът, какво и кой прогони най-предприемчивите хора от родината. Има може би много отгово-ри. Но мрачната статистика е и доказателство за това, че българ-ските граждани могат да използват интелектуалния си потенциал, образованието и практическите си възможности на Запад. Ние, българите, винаги сме били отворени към света и никога не сме се страхували от риска и предизвикателствата, така е било вече около 100 години, с малки прекъсвания през втората половина на ХХ в. Някои ще преуспяват, други – не, едни ще изпращат пари на близките, други – не. Може някои да се върнат да инвестират спечеленото в България.
Проблемът е двустранен. Независимо че се нуждаят от младата и квалифицирана работна сила на Източна Европа, западните застаряващи нации и страни проявяват чрез своите представители в ЕС и известна дискриминация чрез т.нар. компромиси, когато става въпрос да отворят трудовите си пазари след 2,5 или 7 години, считано след 1 януари 2007 г.
Проблемът е дали напусналите страната ще се върнат в България? И кога ще се създадат необходимите условия за реемиграция, шанс за по-добър живот, за добро инвестиране, за добър бизнес и кога страната ще може да излезе от кризата чрез премахване на корумпираната политическа класа и значително намаляване на организираната престъпност.
България трябва да направи всичко възможно, за да върне емигрантите си обратно, но не за да делят бедността по равно с останалите, а за да инвестират тук своите натрупани на Запад капитали и да реализират мечтите си в своята родина.
В меморандума на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование от м. юни 2006 г., които са свързани с европейската интеграция, се изтъква, че през втората половина на миналия век, т.е. след Втората световна война, световният опит показва, че науката и висшето образование са едни от най-важните фактори, които дават силен и постоянен тласък на икономическия растеж и благосъстоянието на дадена страна, и примери са САЩ, Япония, Китай, Германия, Великобритания, Канада, Франция, Италия, Южна Корея и т.нар. „азиатски тигри”.
И ако в средата на миналия век стремежът беше да се произвежда колкото може повече, то днес основният въпрос е как и какво да се произвежда, какво е неговото качество и екологична чистота, каква е неговата потребност и конкурентност. Масовото производство на материални блага се заменя с „производство” на нови знания и своевременното им използване в живота.
Развитието на България в краткосрочен и дългосрочен план е пряко свързано с Европейския съюз и с неговата генерална линия за развитието на икономиката на знанието, която осигурява по-висок и траен растеж, повече и по-добри работни места и по-добра социална взаимовръзка.
Основните елементи на икономиката на знанието, които пряко ни засягат и са в пълно съответствие с националните ни интереси и трябва да бъдат съставна част на българската стратегия за развитие, са:
– създаване на нови знания като резултат на научноизсле-дователска дейност;
– трансмисия на знанията чрез различните етажи на образо-ванието и преди всичко чрез университетите и висшите училища;
– широко разпространение на знания чрез информационни и комуникационни технологии и средства;
– реализиране на знанията посредством иновации и инвестиции във всички области на икономиката, управлението и обществото, които водят до създаване на добавена стойност, увеличаване на брутния вътрешен продукт и общественото богатство.
Лисабонската стратегия на ЕС постави от началото на 2005 г. следните главни задачи и основни направления за постигане на целите на Съюза, като ясно очерта и условията за тяхното реализиране. Те са изцяло валидни и за нашата страна:
– стабилна макроикономическа рамка;
– разумна бюджетна политика;
– нарастване на инвестициите в сферата на науката, новите технологии, иновациите и образованието;
– подготовка и реализация на национални инициативи в духа на обединената стратегия;
– разработка на Национална Лисабонска програма;
– подобряване на организацията и управлението на тези процеси от правителствата с консенсус на политическите сили и активно съдействие на обществените организации.
Съветът на министрите и Европейският парламент опре-делиха пет приоритетни цели за страните от Съюза, свързани с иновациите: сближаване на националните иновационни политики; създаване на правна рамка, подходяща за иновации; насърчаване на създаването на иновативни предприятия; подобряване на взаимо-действието и обмяната на опит в системата за управление на иновациите; общество, отворено към иновациите.
Икономиката, основана на знания, изисква сериозни промени в образованието. Ето защо ЕС прие и Основни принци-пи за създаване на единно образователно пространство:
– свободно движение на хора;
– обучение през целия живот;
– академично признаване на квалификации.
Основните принципи за развитие на ЕС са своеобразен кри-терий за оценка на състоянието в нашата страна и за очертаване на онова, което трябва да се извърши, за да сме действително равно-правен член на ЕС.
Изходни позиции
След дълги години на забвение науката следва на дело да се определи като национален приоритет, като от 0,5 % от БВП, както е през 2005 г., средствата за научни изследвания нарастнат до 3 % през 2010 г., каквато е тенденцията на ЕС, от които 1 % да се осигуряват от държавния бюджет и 2 % – с инвестиции от фирмите. У нас сега 70 % от средствата за НИРД се предоставят от държавата и 30 % – от бизнеса.
В анализ на учени – специалисти по управление на иконо-миката, направен по поръчка на Съюза на учените в България, се вижда, че България не разполага с необходимата база за конкурентоспособност и траен растеж. Промишлеността сериозно изостава:
– Доминират ниските и среднониските технологични сектори.
– Само ограничени групи високотехнологични дейности бележат ръст на заетост – производство на лекарства, агрохими-кали, акумулатори.
– Бавен е процесът на пренасочването на традиционни нискотехнологични производства на страната към конкурентните среднотехнологични.
– През 2005 г. едва 6,4 % от фирмите са внедрили нови информационни и комуникационни технологии.
– Почти 20 % от българския износ се състоят от дрехи и облекла.
– Много е малък износът на високотехнологични продукти.
Недостатъчни са темповете на растеж:
– Нашата страна е с най-ниска производителност на труда – едва 30 % от средната в Европа. Разкриваните нови работни места не са високопроизводителни.
– Задържа се растежът на БВП. През 2005 г. той е около 5 %. Прогнозите показват, че дори при постоянен растеж от 6 % годишно до 2020 г. ще бъдат достигнати едва 50 % от БВП на глава от населението спрямо средното за растежа в ЕС.
Налице е слаба тенденция към нарастване на средствата за научни изследвания и иновации. България заема едва 26-то място по обобщен иновационен индекс сред 33 проучвани страни от ЕК. Показателите в това отношение са почти два пъти по-ниски от средните за ЕС и три пъти под тези на лиде-рите в това отношение – Швеция и Финландия.
Очертава се и тенденция на ниско качество на под-готовката на работна сила за нуждите на пазара.
– През 2005 г. се оказа, че една пета от младите хора на възраст между 18 и 24 години нямат завършено средно образование. Едва 17 на сто от работещите имат техническа професия и специалност, докато в Западна Европа този процент е почти 2 пъти по-висок. Делът на работната сила със завършено средно и висше образование е доста по-нисък от този в САЩ, Канада и Япония. Делът на младите (25–29 г.) с високо образователно ниво е по-нисък от средния показател за ЕС.
– Налице е тенденция към намаляване на броя на учащите се. Броят на студентите след 2001 г. е спаднал с 12,6 %. Делът на студентите в частните ВУ е около 10 % от общия брой.
– Броят на завършилите средно образование намалява поради сериозните демографски проблеми на страната, което стеснява базата за студенти във ВУ.
В САЩ въз основа на изследвания на видни учени от американски и някои британски университети на всеки пет години се правят прогнози за развитието на света. Последната прогноза е до 2015 г. В нея се казва, че през 2015 г. в “обществото на знанието“ образованието ще бъде решаващо за успеха както на индивидуално, така и на национално равнище.
Глобализацията на икономиката и технологичните промени ще изисква във все по-голяма степен висококвалифицирана работна ръка.
Напредъкът в областта на образованието няма да е еднакъв в различните региони, страни и социални групи. Това ще доведе до значителни различия в доходите вътре в отделните страни и между тях. В бедните страни, в страните, където има вътрешни конфликти, проблеми със заразни болести и т.н., равнището на образованието ще се понижи.
Пет фактора ще си взаимодействат, за да доведат до иконо-мически динамизъм и прираст в периода до 2015 г., се казва в американското проучване:
1. Политически натиск за по-висок жизнен стандарт.
2. По-добра макроикономическа политика.
3. Растяща търговия и инвестиции.
4. Развитие на информационни технологии.
5. Все по-динамичен частен сектор.
В условията на либерална демокрация гражданското общество на съвременния етап, което създава кадри за утрешния ден, се стреми да подготвя специалисти преди всичко за “обще-ството на знанието”. В Европа познанието се възприема като фактор на човешкото и социалното развитие.
В развитите страни на света – САЩ, Великобритания и Франция, и страните, постигнали през изминалия век т.нар. “икономическо чудо” – ФРГ и Япония, образованието и науката са били винаги на вниманието на правителствата и си остават стратегически приоритет. Те не са предмет на политически консенсус, а предмет на постоянно търсене и влагане на инвести-ции, които имат висока възвращаемост.
Образователната тема е една от най-модерните на Запад. Там образованието е и политика, и икономика. Макар че някои могат да ми възразят. От нивото и качеството на образованието ще зависи как българинът ще се впише в масовото движение на хора (стоки и капитали), като гастарбайтер или като квалифициран специалист.
Според нас пред правителството на Р България стои задачата ясно да се формулират стратегическите приоритети в развитието на страната, бъдещето на националната иконо-мика и трудовия пазар, което ще е разковничето как ще членуваме в Обединена Европа. С върхови технологии – нанотехнологии, информационни и биотехн-ологии, електроника и др., с модерно и екоземеделие, междунаро-ден туризъм, със съвременна европейска инфраструктура, с каче-ствена конкурентоспособна продукция от тежката индустрия – машиностроене, корабостроене, приборостроене и химия, или ще бъдем периферията и обслужващата сфера на европейците.
Държавата и бизнесът, каквато е световната практика, следва ръка за ръка да влагат все повече инвестиции в развитието на науката и образованието.
Какви са положителните последици за страната ни след присъединяването й към ЕС? Това са:
1. свободна търговия в рамките на ЕС, което ще изиграе положителна роля за икономиката – посредством специализацията и конкуренцията;
2. свободно движение на хората за професионалната им реализация, натрупване на опит и възможности за нов бизнес;
3. възможности за повишаване на образованието и квалифи-кацията в чужбина;
4. обмен на идеи и ноу-хау чрез привличане на инвеститори в страната;
5. уеднаквяване на процедури и правила, които улесняват бизнеса, защитават правата на собственост – икономически и интелектуално.
Икономическите реформи обаче ще продължават, защото с членството си в ЕС България трябва да се съревновава на равни начала със:
1. данъчните системи на старите и новите страни-членки, които привличат инвеститори благодарение на ниското данъчно облагане и намаляват данъчната тежест на бизнеса;
2. високата производителност на труда в Австрия и Германия;
3. технологичния прогрес в Ирландия и Финландия;
4. нивото на образование и квалификация във Великобритания и Холандия;
5. прозрачните правила и ефективността на публичните секто-ри и средства в Дания и Швеция.
Членството на България в ЕС не трябва да се разглежда от социално-икономическа гледна точка с крайни оценки – нито с емоционална еуфория, нито с черногледство. Икономическият растеж и повишаването на жизненото равнище на хората зависят изцяло от политическата воля на българския народ за по-нататъшно продължаване на икономическите реформи и от прилагането на най-добрите пазарно ориентирани практики в ЕС, от устойчивото развитие на страната и приближаването ни до средното ниво на развитите западни демокрации.
Изводи за България
Глобализацията е обективен процес. Стремежът към изо-лация от глобализацията е безперспективен и опасен, както и всякакви опити да се игнорира нейното влияние.
Като цяло, произтичащите от глобализацията процеси следва да се възприемат като предизвикателство към националните дър-жави и като нови възможности, които им се предоставят.
Глобализацията се характеризира с множество вътрешни про-тиворечия и съответно има както положителни, така и отрицателни страни.
В българския контекст може да се формулират следните предизвикателства и заплахи в глобален план:
Първо. Закрепостяване на България към по-тясна суровинна специализация в световната икономика. Такова развитие на стра-ната е напълно вероятно, още повече че редица страни ще бъдат заинтересовани да се развиваме именно по този вариант.
Второ. Маргинализация и периферно развитие на национал-ната ни култура, която в условията на глобализация се оказва недостатъчно конкурентоспособна и функционална.
Българският език, българската култура, както и културата на другите етноси и малцинствени групи, които живеят у нас, могат да се окажат частично погълнати от културата на другите народи и страни.
За съжаление българският език не е езикът на глобализацията. Даже такива европейски езици като руския, френския, немския, италианския, гръцкия, сръбския и др. могат да се окажат „пре-небрегнати”.
Трето. Като цяло в условията на глобализация се снижава ролята на държавата. Съответно нараства ролята на ТНК, на между-народните структури. Българската държава като демократична институция все още не е укрепнала и това е предизвикателство към нашата държавност, която на два пъти за над 650 години сме губили от всичко 1300 години съществуване.
Четвърто. Глобализацията може да стане заплаха за ка-чеството на човешкия потенциал на нашата страна.
Тясната специализация на икономиката ще способства за недостатъчно пълноценното развитие на националната система на образованието. Това може да се отрази на качеството на нашите трудови ресурси.
Пето. В сложно положение може да се окаже националният, българският бизнес, който трудно се конкурира с ТНК.
Шесто. Увеличава се влиянието на външните сили върху вътрешнополитическата ситуация в контекста на политическите реформи. Възможен е външен диктат.
Седмо. Ние можем да се окажем в зоната на противодействие на глобализацията от страна на ислямските страни, което може да повлияе на политическата ситуация вътре в страната.
Едновременно с това глобализацията развива и редица възможности. Тя може да даде мощни лостове и механизми за форсиране на развитието на България в европейското прост-ранство:
Първо. Една от най-важните възможности е привличането на инвестиции за динамично развитие на икономиката. Вътрешният резерв у нас все още е недостатъчен. Тъкмо сега можем рязко да разширим обема на търговията си, особено на услуги в туризма в условията на глобализация.
Второ. В условията на глобализация, отчитайки желанието на редица съседни страни да се диверсифицират енергийните източници, ако затворим АЕЦ “Козлодуй”, но построим АЕЦ “Белене” и нефтопровода Бургас–Александруполис, ние можем да станем важна страна на Балканите, която притежава необходимите лостове за влияние върху световната икономика. Посредством тези инструменти можем да лобираме за решения в национален интерес.
Трето. България се намира в много сложно геополитическо обкръжение. Глобализацията може да спомогне да осигурим балан-са на страната по външнополитическото направление. Привличайки големи западни инвестиции, ние можем да балансираме влиянието на Русия и западните страни.
Четвърто. Тероризмът и екстремизмът се превръщат в серио-зен проблем за региона на Балканите. Глобализацията изисква да се укрепва сътрудничеството в сферата на сигурността. Това е особе-но актуално след терористичните актове в САЩ и Русия. Необхо-димо е да използваме процесите на глобализация, за да укрепим своята безопасност.
Пето. България може да се опита в условията на глобализация да привлече нови технологии, за да издигне на качествено ниво своята икономика.
Шесто. Глобализацията може да бъде за нас полезна и ако заимстваме духовни ценности от другите народи.
Седмо. Ние можем да получим помощ от световната и европейската общност за решаване на редица остри социални проблеми, като безработицата, бедността, екологията в редица региони.
Осмо. За много хора глобализацията означава възможност да изберат – да живеят в България или да отидат в друга страна, да учат там или тук, да предпочетат тези или други средства за масова информация (СМИ). В съвременния либерален свят това също има важно значение.
Възниква и закономерният въпрос как да използваме въз-можностите на глобализацията и как да предотвратим заплахите, които тя поражда?
Според нас е важно следното:
Първо. Да се развива отворена конкурентоспособна нацио-нална икономика.
Постъпващите средства от продажбата на суровини и стоки е изгодно да се насочат за развитие на високотехнологични произ-водства.
Второ. Да се развива собствена национална система на образо-вание по европейски образци на конвертируемост и мобилност, като се повишава качеството на образователния процес. Много важна отговорност стои пред младото поколение – да търси мястото на България в условията на глобализация. И това поколение трябва да бъде конкурентоспособно по знание, мобилност и в чуждоезикова среда в условията на глобализация.
Трето. Да се развива регионалната интеграция. Най-ефек-тивното в тази насока е приобщаването на страната към европей-ските и евроатлантическите структури (ЕС, НАТО и др.), важно значение има включването ни в общия европейски пазар и евро-пейското икономическо пространство.
Четвърто. Да се предприемат мерки за запазване на самобит-ността на българската култура. Важно е да се провежда адекватна на глобализацията политика в тази област с цел българската култура да стане достояние на общата световна култура и да се превърне в неразделна част от нея.
Пето. Да се усъвършенства системата за управление на държавата, за да бъде адекватна в условията на глобализация. Важно значение има подготовката на специалисти за държавната администрация, на мениджъри, разбиращи общите насоки на световното развитие.
Шесто. Да се изгради ясен план или стратегия за развитие на страната в условията на глобализация. И отговорност за това носят учените-аналитици. Според нашето разбиране за глобализацията от формите на адаптация за работа в тези условия зависят и обектив-ните политически решения. Затова феноменът на глобализацията трябва задълбочено да се изучава в България.
Литература
1. Първанов, Г. Глобализацията и устойчивото развитие. Сб. Материали от международна научна конференция, 1–3 юли 2002 г., Унив. изд. на ВСУ „Черноризец Храбър”.
2. Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. С., 1997.
3. Бек, У. Световното рисково общество. Обсидиан, С., 2002.
4. Гозес, Х. Много сме далеч от Европа с политиката по доходите (Държим последно място по покупателна способност и първо място – по най-ниски заплати). В-к Монитор, 15.06.2004.
5. Гозес, Х. Чака ни скок на цените в Евросъюза. В-к Монитор, 28.07.2006.
6. Гозес, Х. Усвояването на парите от еврофондовете е слабото ни място. В-к Монитор, 06.08.2004.
7. Гозес, Х. Бавните темпове на растеж задълбочават мизерията. В-к Монитор, 18.08.2004.
8. Гозес, Х. Корупцията охлади еврооптимизма. В-к Монитор, 25.08. 2004.
9. Гозес, Х. Заробваме икономиката си заради непознаване на правилата в ЕС. В-к Монитор, 21.09.2004.
10. Деведжиев, М. Демографска катастрофа заплашва България. В-к Монитор, 09.09. 2004.
11. Деведжиев, М. Геополитика на България. Свят-2001 г., С., 2006.
12. Марков, Ст. Винаги съм бил технократ. В-к Монитор, 28.08.2003.
13. Недялкова, А. Глобализацията – нищо фатално. Унив. изд. на ВСУ „Черноризец Храбър”, 2002.
14. Недялкова, А., З. Бауман, Д. Филипов. Глобализъм, регионализъм и антиглобализъм. Албатрос, С., 2005.
15. Недев, Т. Геополитика. Бъдещето на човечеството. Унив. изд. на ВСУ “Черноризец Храбър”, 2001, с. 442.
16. Недев, Т. Социално-политические процессы в глобализирующемся мире: отношение труд–капитал. СПБГУ, 2005.
17. Недев, Т. Глобализирующийся мир: бедность, богатство, терроризм. Унив. изд. на ВСУ “Черноризец Храбър”, 2005.
18. Рийд, Л. Седем принципа за целесъобразната обществена политика. В-к Монитор, 19.10.2006.
19. Русев, В. Представители на 109 държави живеят у нас. В-к Монитор, 10.08.2006.
20. Ритър, Бр. Европа като бъдеща свръхсила. В-к Монитор, 26.06.2006.
21. Стиглиц, Дж. Глобализацията и недоволството от нея. С., 2003.
22. Хестън, А., Р. Самърс. Изследване на съвремения свят по БВП на глава от населението и лично потребление на глава от населението в края на 80-те години. С., 1999.
23. Шопов, Вл. Разпадането на европейския фетиш. В-к Монитор, 20.04.2006.
24. Шопов, Вл. Държавата ни е все така всеядна и неработеща. В-к Монитор, 17.10.2006.
· Евростат – данни от 2005 г. и 2006 г.
· Меморандум на Съюза на учените в България по проблемите на науката и висшето образование от м. юни 2006 г., които са свързани с европейската интеграция. С., 2006.
· Прогнози за развитието на света. САЩ. 2006.
· Светът през 2005 г. The Economist. С., 2005.
Няма коментари:
Публикуване на коментар