Руската федерация и страните от ОНД.
( 1991-1993 г.)
Симеон Кулиш
„Русия трябва да признае себе си като Запад,
като Изток-Запад, който обединява два свята,
а не ги разделя.”
Николай Бердяев
Отношенията между държавите в края на XX и особено в началото на XXI век зависят изключително много от глобализацията и глобализационните процеси. Поставя се под въпрос ролята и ресурсите на модерната национална държава. Заедно с това под въпрос е организацията на модерната политика въобще. Политиката на глобализация – отбелязва Улрих Бек – цели да отхвърли оковите, наложени не само от профсъюзите, но и от националната държава. От своя страна Бауман отбелязва, че глобализацията е процес, който има интерес от слаби, фрагментирани държави, които си остават държави, но все повече под контрола на различни регионални институции.
Глобализацията е превръщането на политиката от сфера на общите интереси в сфера на частните сфери на обществото – което е и смърт на политическото. Глобализацията е и край на масовата политика, защото в глобализирания свят общественото мнение, представлявано от корпорация от глобални медии и интелектуалци, придобива значение единствено на публика, на сбор от зрители на случващото се.
Оттук следва и основният проблем на глобализацията – отдръпването от политиката и краят на гражданското общество. Това е вид политика, „глобализъм”, който в термините на Бек означава идеология на господството на световния пазар, който изтласква политическото действие.
Именно в такава позиция са поставени държавите в съвременния свят. Воденето на стабилна и целенасочена външна политика е изключително трудно, особено що се отнася за малките държави. Но и за суперсилите като Руската федерация ( РФ ), Съединените американски щати, Китай, Бразилия и др., трудностите не са малко, защото значението на водената от тях външна политика има решаващо влияние върху международните отношения и процеси.
* * *
Динамичните политически процеси ( главно във вътрешен план ) в СССР през втората половина на 80-те и началото на 90-те години на XX век довеждат до разпада на тази огромна и многонационална страна, както и до самия крах на Източния блок.
На 16 ноември 1988 г. Върховният съвет на Естония приема декларация за държавен суверенитет, по силата на която законите на републиката получават върховенство над съюзните. На следващата година подобни решения вземат законодателните органи на Литва ( 18 май 1989 г. ) и на Латвия ( 23 септември 1989 г. ). На 11 март 1990 г. Литва, Латвия и Естония декларират своята пълна независимост. Последват ги Грузия и Молдова. Тази поредица от декларации представлява своеобразен „парад на суверенитетите”. Те полагат началото на разпада на Съветския съюз. Останалите съюзни републики получават своята независимост през втората половина на 1991 г.
Демонтажа на СССР се стимулира и от външни фактори, като най-силни сред тях се оказват революците през 1989 г. в Източния блок ( ГДР, Чехословакия, Румъния и България ). Именно от този момент нататък Кремъл губи позициите си в Източна Европа, като това я задлъжава да преориентира външната си политика.
Няколко са основните събития, които оформят юредическият край на съществуване на Съветският съюз. С Указ от 23 август 1991 г. на Борис Елцин, който убедително печели изборите за президент на РСФСР през юни същата година, се забранява дейността на КПСС на територията на страната. В края на 1991 г., на 8 декември, са подписани т.нар. „Беловежки споразумения” ( местността Белая Вежа до Минск ) от президентите на Беларус ( Станислав Шушкевич ), РСФСР ( Борис Елцин ) и Украйна ( Леонид Кравчук ). Към тях се прибавя и Алма-Атинската декларация от 21 декември 1991 г. подписана от представителите на Република Азербайджан, Република Армения, Република Беларус, Република Казахстан, Република Киргизстан, Република Молдова, Руска Федерация ( РСФСР ), Република Таджикистан, Туркменистан, Република Узбекистан и Украйна, с което засвидетелстват създаването на Общност на Независимите Държави ( ОНД ). Според нея, отношенията между страните участнички трябва да се развиват на основата на взаимното признание и уважение на суверенитета, неотменното право на самоопределение, принципа на равенството и невмешателство във вътрешните дела, както и други общопризнати принципи и норми на международното право. Освен това, се признава териториалната цялост на всяка една от страните. В документа официално се казва, че с образуването на ОНД Съюзът на Съветските Социалистически Страни прекратява своето съществуване.
Започвайки своят самостоятелен политически живот Руската федерация изработва своя концепция за външната си политика. В нея се открояват няколко приоритета, които Москва извежда на преден план: 1) обезпечаване на политическите средства за безопасността на Русия във всички измерения; 2) мобилизация на финансовата и техническа поддръжка за създаване на ефективна икономика; 3) формиране на нови и равноправни отношения с ОНД, продължаване на стратегическя курс на партньорство със страните от далечната чужбина; 4) обезпечаване на Русия като световен балансьор в многостранните процеси на регулиране на световното стопанство и международни отношения, имаща и статут на велика държава.
Като най-ярък пример за траен руски външнополитически интерес е регионът наречен през 1992 г. от министъра на външните работи на РФ А. Козирев „близка чужбина” ( страните от ОНД, Литва, Латвия и Естония ). Това е изклачително важна и стратегическа зона за Москва. От една страна в нея се намират държавите от бившия СССР, върху които доскоро Русия е имала силно влияние, и трудно може да се откъсне от традицията си да влияе там по всякакъв начин. От друга страна регионът, особено Кавказкият е енергиен, транспортен и комуникационен център.
След разпада на СССР страните от ОНД поемат по свой собствен, самостоятелен път на развитие. Но до колко е възможно това? Според Б.Кулик абсолютна самостоятелност на републиките излезли от Съветския съюз не е възможна или поне не в пълния смисъл на думата. Дилемата пред тях самите ( с изключение на т.нар. „център” – Русия – б.а. С.К. ) е от една страна дали да останат и в каква степен зависими една от друга, и това, да попаднат под зависимостта на приемника на СССР – Руската федерация. Безспорен факт е, че след подписването на Беловежките и Алма-Атинските споразумения, в постсъветското пространство в Средна Азия се осъществява смяна на геополитическата реалност. Но по-важното, според мен е това, че осъществявайки се тази смяна не се получава политически вакуум, или ако до известна степен се наблюдава такъв, той бързо е запълнен. Русия успява да трансформира външната си политика към бившите съветски републики от региона и успешно да се включи в Общността на независимите държави, като лидер, като своеобразен център. Не случайно и ОНД може да се приеме като основно средство на Москва за интеграция на самото постсъветско пространство в новите политически, социално-икономически и геополитически условия в света.
Самият регион на Централна Азия се счита за най-уязвимото място за Русия, както в географски, така и в икономически аспект. Историкът М.Махкомов визира държавите Таджикистан, Туркменистан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, определяйки ги като „буферни” страни, които да защитават южната граница на Руската федерация. Тази уязвимост на Москва се дължи, първо от икономическата криза в която изпада Русия в началото на 90-те години на миналия век. Второ, около 2/3 то ядреното оръжие на СССР се намира на територията на бившите съветски републики. Накрая, но не и на последно място, Кремъл губи позиции в Източна Европа, като се лишава от доскорошни лоялни съюзници ( особено в лицето на страни като България ). Руската федерация попада в изключително комплицирана международна обстановка, като вече не е основен политически играч. Единственият адекватен отговор на Кремъл в така създалата се ситуация е отново РФ да се обърне към страните от постсъветското пространство и да се опита да ги задържи в своята сфера на влияние, като от една страна гарантира своята безопасност, и от друга, да не изгуби престижът си на световен играч на международната сцена. Формата ОНД е конкретния пример за това.
На 27 март 1992 г. в Алма-Ата се подписва Взаимно съглашение от Върховните съвети ( парламенти ) на страните участнички в ОНД за създаване на Междупарламентарна Асамблея на Общността, със седалище град Минск ( чл.9 ). Съглашението е подписано от представителите на Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. В чл.1 е описана и главната задача на Асамблеята. Създава се като консултативен институт за обсъждания на въпроси и разглеждане на проекто документи, представляващи общи интереси. Консултативният орган има широк спектър на действие, като водещи се явяват обсъждането на политически и социално-икономически въпроси, както и такива свързани с междупарламентарното сътрудничество ( чл.4 ).
Междупарламентарна Асамблея на страните участнички в ОНД се учредява само три месеца след подписването на споразуменията от Белая Вежа и това от Алма-Ата. Това е и първият сигнал, подаден от страните членки на ОНД, че са готови да си съдействат по важни въпроси, засягащи техните интереси вътре в общността. Акцентът, според мен, е в начина на вземане на решения – общо съгласие или още консенсус ( чл.7 ). По този начин се показва ясно, че страните членки имат желанието за сътрудничество, съвместно развитие и полагане основите на един нов вид взаимоотношения между Русия и бившите съветски републики.
Друга, важна стъпка, която предприема Москва с цел да запази влиянието си в постсъветското пространство е подписването на Договор за колективна безопасност ( ДКБ ) в рамките на ОНД ( Ташкент, 15 май 1992 г. ). Страните участнички по този договор са Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Азербайджан се присъединява към тях на 24 септември 1993 г. Договорът има за цел страните членки да се консултират една друга по всички важни въпроси по международната безопасност и в случай на възникване на опасност за териториалната цялост и суверенитет на всяка една от тях, незабавно да се проведат консултации с цел координация на позициите им ( чл.2 ).
Подписаният през май Договор за колективна безопасност е следващата решителна стъпка към утвърждаване на интеграционните процеси в рамките на ОНД. От една страна, Русия прави опит да гарантира собствената си безопасност, а в частност и тази на страните участнички по този договор. От друга страна обаче това е възможност и за туширане на междуетническото напрежението и териториалните казуси в постсъветското пространство, възникнали между страните в общността след разпадането на Съветския съюз. Явява се своеобразен гарант за стабилността на региона.
Руската федерация започва постепенно да възприема и осъзнава себе си като водеща страна в евразийското пространство. Това е моментът, в който самочувствието на Москва като лидер в региона започва постепенно да се възвръща. Именно по това време е и следващата вълна на политически договорености, този път в сферата на икономиката между Русия и страните членки на ОНД. Така, през юни 1993 г. се подписва съвместно Заявление на правителствата на Беларус, Украйна и Руската федерация за неотложни мерки за глобална икономическа интеграция, т.е вече е налице икономически договор в рамките на общността. Два месеца по-късно, на 24 септември в Москва се създава Икономическия съюз на ОНД, в който влизат страните Азербайджан, Армения, Беларус ( в сила от 14 януари 1994 г. ), Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Целите на Икономическия съюз са описани в чл.2, които ясно показва значението и смисъла на този договор: „формиране на условия за стабилно развитие на икономиките на Договарящите се страни в интерес за повишаване на жизненото равнище на тяхното население; поетапно създаване на общо икономическо пространство на базата на пазарни отношения; създаване на равни възможности и гаранции за всички стопански субекти; съвместно осъществяване на икономически проекти, които са от общ интерес;”
Икономическият съюз създаден в края на 1993 г. в рамките на ОНД е един логичен завършек на една целенасочена политика на Москва, която цели да гарантира собствената си икономическа сигурност. Този договор не е обикновен акт, а следствие. Търговският обмен между бившите съветски републики все още е твърде голям, както и тяхната взаимозависимост. От друга страна, пазарните връзките между страните от ОНД и Русия играят основополагаща роля за формирането на националните им икономики. Така например, в началото на 90-те години експорта на стоки между страните членки на ОНД съставлява между 80,2 и 94,4% от общия има обен, а импорта межу 68,7 и 79,6%. Това показва силната взаимовръзка между икономиките на самите страни от ОНД и тази на Русия.
Края на 1993 г. се оказвва изключително важна както за Русия, така и за страните от Общността на независимите държави. На 12 декември с.г. е приета новата Конституция на РФ. В чл.80 е отбелязано: „Президентът на Руската федерация определя основното направление във вътрешната и външната политика на държавата”; чл. 86: „Президентът на РФ: а) осъществява ръководството на външната политика на РФ; б) води преговори и подписва международни договори. Чрез тази конституция де-юре Русия се превръща в президентска република. Това позволява на Русия ясно да се дефиниране пред външния свят, показва главният модератор на външнополитическите стратегии, както и кой поема отговорността за поведението на РФ на международната сцена.
С подписването на споразуменията от Белая Вежа и Алма-Ата от 1991 г. се слага краят на СССР и началото на ОНД. С приемането на Конституцията на Руската федерация през декември 1993 г. се приключва началният период от съществуването и взаимовръзките на страните от ОНД и Русия. В рамките на 3 години Москва успява да задържи влиянието си над постсъветските страни от Централна Азия и не допуска политически вакуум в региона. За периода 1991-1993 г. Русия и ОНД сключват повече от 250 документа от различен характер, които уреголират техните взаимоотношения. Руската федерация определя себе си като водещ фактор в тази част на света, но въпреки това, тя все още изпитва силни затруднения в икономически и вътрешнополитически план, тъй като поема основната тежест от демонтажа на Съветския съюз.
10.02.2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар