И ние, българите, сме дали нещо на света...

Тодор недев















И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ДАЛИ НЕЩО НА СВЕТА
(Иван Вазов)



























Варна
2011

















Посвещава се на 1330–годишнината от създаването на Първата Балканска империя Хан Аспарухова и Кубертова, Кубратова България, от времето на Пагане и покръстителя Борис І, просветителят Симеон І, строителят и законотвореца Омуртаг, миролюбеца с Византия Тервел и Великият разширител на Първата империя на Балканите цар Иван Асен ІІ от Солун до Кърпатите, от Черно море до Балатон и Виена до ден днешен на Република България президент Г.Първанов, премиер Б.Борисов и глава на БПЦ негово светейшество патриарх Максим, достоен наследник на патриарх Евтимий и патриарх Кирил..
Посвещава се на 54-годишнината от създаването на Европейския съюз и 4-годишнината от приемането на Република България в него.



    Монографията е предназначена за студентите, магист-рантите и докторантите от специалностите “Международни отношения”, “Международни икономически отношения”, “Европеистика”, “Политология”, “Журналистика”, “История”, “Право”, “Национална и корпоративна сигурност”, както и за политически, държавни, военни и дипломатически дейци.





Съдържание


УВОД. И ние, българите, сме дали нещо на света...    7

България – минало и настояще.    15

България в Европейския съюз и глобализиращия се свят.    50

Толерантност и нетолерантност в международните
отношения на глобализиращия се свят    74

Глобалната мисия на Европейския съюз и на САЩ
в началото на XXI век    91

Българските партии – неразделна част от европейската
политическа култура    103

Президентът в парламентарната система.    116

Два форума на Парламентарната асамблея (ПА на НАТО
и на БРИКС - Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР), две различни гледни точки за глобалните проблеми на света    124

Формулата „мултикултуризъм и интеграция” на народите
в Западна Европа    137

„Обединена Европа – новата регионална сила на света и нейните основни институции”    141

Политиката на ЕС с Русия и страните
от организацията на независимите държави – ОНД    162

Глобалните и радикални промени в глобализиращия се свят    173





Ода на радостта

Химн на Европа

Радост, ти, дете свещено,
Ти божествен, светъл плам,
Ний престъпваме блажено
Във небесния твой храм.
Твойте чудеса сближават
Туй, що строго ни дели,
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.
........
Радост – туй е сила свята
Във непреходната шир;
Радост движи колелата
На огромния всемир.
Тя цветята разцъфтява,
Пръска слънчеви лъчи,
Сфери космоса развява,
За око невидими.
.........
Братя всички хора стават,
Де крила размахваш ти.

Фридрих Шилер
Превод Христо Христов






Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
Химн на Р България

Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви,  
тъй солонските двама братя
зовяха нашите деди.
Ст. Михайловски

И ний сме дали нещо на
светът и на все славяни
книга да четат....
        Иван Вазов

Ако спечеля – печеля за    
цял народ, ако загубя,    
губя само себе си...
         Васил Левски

Тоз, който падне в бой       
за свобода, той не
умира...
         Христо Ботев

Робът се бори за
свобода, свободният – за
съвършенство...
Яне Сандански




И ние, българите, сме дали нещо на света...

Българският народ, като част от славянската общност (и от други етноси), е стар народ, с богати държавни традиции (на повече от 1300 г., макар и на два пъти прекъсвани – от Византийската империя за 150 г. и от Османската империя за 500 г.).
От древната си история българите неизбежно са извлекли своята извънредно стабилна цивилизационна характеристика.
На славяните българите дадоха Кирило-Методиевата писме-ност, християнската култура, приета от Византия.
Старобългарският език е първият държавен език, който се създава от една малка страна като България в Средновековна Европа дълго преди възникването на езици като немски, френски, английски, руски и др.
Св. св. Кирил и Методий, създателите на славянската писменост и покровители на Европа (по решение на Светия престол на Римокатолическата църква по времето на папа Йоан Павел ІІ), са едни от първите борци за утвърждаване на принципа на равнопоставеността на всички езици, първите борци за европейско езиково разнообразие, което мотивират с човешката и християн-ската си толерантност и което осъществяват чрез собствената си личност – твърди австрийският славист-българист професор Ото Кронщайнер от Залцбург, носител на орден “Стара планина”.
И тръгнаха прабългарите алано-сармати от земите на великия цар Дарий – древна Персия, в лето 550 от ст.ера до /Христа на север в Сибир от планината Ипон /Хиндокуш/ днешен Иран/ разбил армиите от коне, камили и слонове на македонския император от Пела – днешна Гърция, Александър Македонски.
И те прабългарите от 550 г. пр.н.е. до 680 г. от н.е. или 1180 г. до създаването на хан Аспарухова България стигнаха до Византийската империя, лето 681 и сътвориха първата велика империя на Балканите, както пише в Енциклопедия Британика. До сътворението на тази държава, те учредиха още шест такива, първо с помощта на ордите на Чингиз хан, татаромонголския вожд и Атила – хунския вожд още шест Българии, от река Кама до река Волга и река Днепър и до река Дунав, и приеха три религии на Мохамеда, на Юдейте и на Христос. Първата беше със столица Болгар, Волско-камска България. А последната беше стара Велика България в онгъла на хан Кубрат. Той прати своите синове Аспарух в днешна Добруджа и Мизия да създадат Аспарухова България, а сина си Куберт да сътвори другата България /Македония до Охридското езеро/. Събратята по съдба хуните на Атила се спряха до Балатонското езеро и сътвориха държавата на маджарите /днешна Унгария/ и продължиха до Атлантика и на Север и създадоха държавата на фините Финландия, а Чингиз хан стигна до Урал и Москва и беше разбит от русите и варягите /шведите/.  До 550 г. от ст.е. нашите народи водени от Чингиз хан и Атила и вождовете на прабългарите алано-сармати водиха войни и на изток с Поднебесната империя /днешен Китай/. И великите империи на Чингиз хан и Атила се сбиха с Цинската империя и китайците от 56 народа с най-великия народ хан сътвориха за кратко яка граница на Север – Великата китайска стена до Pekimg /Пекин/.
Държавата на древните прабългари, славяни и траки и още 45 етноса създадоха на Балканите Първата балканска империя на Европа /земите на залязващото слънце/.
И се срещнаха в лето 1394 алано-сармати българи и някогашните им съседи от Персия – тюрки, създали 1350 г. турския османски санджак и се сбориха на  Косово поле армиите на османският санджак със султан Мурад и на царете Иван Шишман, Иван Страцимир и боляринът Балик и сръбския крал Душан и бяха победени българите и сърбите. И синовете на Иван  Александър дадоха за заложница сестра си Мара Иван Александрова за жена на Мурад І, първа сред равните в неговия харем. Но той загина на Косово поле и свирепия султан Баизит зароби някогашните свои съседи – българите 500 г. в робство до войната на русите. Заробването стана защото едните вече се не кланят на бога Тангра, както и тюрките и алано-сарматите някога, а защото едните са мюсюлмани от VІІ век, а другите християни от ІХ век. И по време на ІІІ-та Руско-турска война /първата 1828 г. водена от Дибич Задбалкански и поручик Л.Н.Толстой/, втората – Кримската 1854 г. и третата 1877-1878 г. Освободителна война. И българите получиха място на картата на Балканите. А в лето 1908 г. получиха пълна независимост и провъзгласиха за цар и самодържец на мястото на Александра Батенберга княз І български, княз Фердинанд І за цар. И в лето 1914 г. военният аташе Ататюрк Кемал – генерал от Османската армия на Турция, заедно с приятеля си даскал Димитър Христов Ботев от Френската гимназия- София, се влюбиха в българската Митра, майор Ковачева възпитаница на Сорбаната – Париж и Кемал Ататюрк, възпитаник на Сорбоната и не я даде майор Ковачев своята щерка на еничаринът-българин Ататюрк Кемал за жена и той тъгува за това, даже и като се ожени за Нефизе Ханъм до смъртта си – 1938 г. Дотогава той извърши и младо-турската революция в лето 1924 г. и поръча на турци и българи да бъдат добри комшии /съседи/ и никога да не враждуват, както някога са живели заедно. Това беше поръката на великия везир, Русчуклийският валия Митхат Паша, че в речта му при откриването на баронхиршовата  железница в средата на ХІХ век между Русчук и Варна. И тъй ние следваме политиката, договорена между държавните ръководители на НРБ Т.Живков и армейски генерал и държавен глава на Р Турция Кенан Еврен и между Р България от Б.Борисов и на Р Турция от Т.Р.Ердуган от 2010 г. до ден днешен, повече от 130 г.
Ние, българите, имаме славна история, свои светини, свети места и свети личности, чиито имена са записани със златни букви в Пантеона на вечната памет и които са дали живота си пред Олтара на свободата, за да я има днешна България.
Това са старопрестолните Плиска, Преслав и Велико Търново, покръстването на българите от княз Борис І, великите български царе Симеон, Калоян, Иван Асен ІІ и Самуил... Беласишката битка при  с. Ключ и ослепените хиляди български Самуилови войни от Василий Българоубиец, заточеният патриарх мъченик Евтимий и краят на Иван-Шишмановото царство, Мара-Мария, сестрата Иван- Шишманова, заложницата в султанския харем, еничарството и отнемането на мъжките рожби, петвековното османско владичество и непрекъснатите усилия на българите за отхвърлянето му. Духът български беше крепен от манастирите и черковните училища, от читалищата и др. Светлият български дух беше изразен от хилен-дарския монах Паисий в неговото възвание към българите „История славянобългарска”, за да не губят дух и вяра, че и ние сме имали славна история и велики царе. Българското възраждане беше белязано от великите мъже на националната революция – Г. С. Раковски, Любен Каравелов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Добри Чинтулов, Петко Рачев Славейков, от увисналия на бесилото през 1873 г. Апостол на свободата Васил Левски, героя от Вола – поета-революционер Христо Ботев, Патриарха на българ-ската литература Иван Вазов, летописеца на Априлското въстание и Първостроителя на Нова България Захари Стоянов и много други.
Майките български, майките на България, които даваха живот на новите поколения българи, години наред денем оряха нивите вместо мъжете и синовете си, когато бяха в ратна бран, а нощем замесваха хлябове, перяха кървави ризи, тихо плачеха и разказваха на челядта си за подвига на вехтите войводи. Сред многото българки бяха безименната баба Илийца, баба Куна Кунчева от Карлово, баба Иванка Ботева от Калофер, баба Съба Вазова от Сопот, баба Тонка от Русчук, баба Парашкева Димитрова от Ковачевци, баба Елена Вапцарова от Банско и др. Ние, българите, си имаме и своите Юда Искариотски. Едни от тях са попът, издал Дякона на свободата, предателят на Велчовата завера, предателят на Народното събрание в Оборище.
Българският Великден е кървавият април на 1876 г. в с. Обори-ще, Хвърковатата чета на Г. Бенковски и българската княгиня Райна Попгеоргиева.
Българската Голгота са Батак, Перущица, Брацигово, Панагю-рище и Клисура с опожарените си села и градове, с осквернените черкви и избитите невинни хиляди мъже, жени, непожалените старци и деца, със саможертвата на Кочо Чистименски. Погубил жена си и децата си, в снагата на османския завоевател отворил дълбока рана между роби и владетели.
Следва отзвукът по света от великите личности, като Виктор Юго, МакГахан, Леге, Позитано и граф Игнатиев, които зоват, че там, на Балканите, се извършва геноцид над един славянски народ... Следват прошения, делегации по западноевропейските кралски дворове и Ватикана, но спасение все не идва! Началото на спасението е императорския декрет на Александър ІІ – император и самодържец руски, от април 1877 г. за обявяването на Руско-турската война от 1877/78 г. Със Самарското знаме се преминава Дунавът при Свищов, следват героичните боеве при Плевен, Шипка и Шейново, опожарената Стара Загора, идват Сан-Стефанският мирен договор от 03.03.1878 г. и извоюваната независимост и свобода след пет века робство, Нова България възкръсва на картата на Европа с героичните усилия на руси, украинци, финландци, поляци, молдованци, румънци и българите опълченци. Следват несправедливият Берлински договор, с който се разпокъсва Отечеството, и Съединението му през 1885 г. Тогава първостроите-лите на Нова България залагат темелите на съвременната държава с Търновската конституция и появата на Третото българско царство. Борбата за обединението на българските земи продължава с Илинденско-Преображенското въстание и Балканската война. Българите участват и в Първата и във Втората световна война. Следват горчиви поуки от националните катастрофи... Девети сеп-тември 1944 г., отхвърлената с референдум монархия и обявената Народна република от 1946 г., народно-демократичната (тотали-тарна) власт 1944 – 1989 г., Десети ноември 1989 г. и демократич-ните реформи.
Ние, българите, правим поклон дълбок на предците си славни от Аспаруха до нине и во веки веков. Любим всичко българско и родно и най-вече род и родина, браним свободата си, справед-ливостта и достойнството човешко. Мразим предателите и се борим с тираните до победа. И не забравяме този, който е дал живота си „в бой за свобода”.
„На Шипка всичко е спокойно” – това е паролата на мира, завещана ни от героите на Шипка. И днес на чутовния връх на вечна бойна стража стоят руският и българският опълченец... Те пазят паметта на героите, покоя на могилите на древните тракийски царе в Долината на розите и на българските в черквата „Св. 40 мъченици” в Търновград.
„Плътта на българската държава създаде Аспарух, а нейния дух – св. св. Кирил и Методий, казва големият руски учен, изследовател на славянската култура акад. Дмитрий Лихачов, и чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността и литературата.”
На европейците дадохме първите кълнове на Ренесанса (вж. Боянската църква – ІХ в.). България, първа и единствена в света, десет години преди избавлението си (1869) от петвековното робство създаде в чужбина (Румъния) Българското книжовно дружество, предшественик на Академията на науките. Двадесет години преди учредяването на нашата академия за чуждестранни членове са избрани българите доктор Никола Пиколо от Френската академия в Нанси (1853 г.) и Стефан Богориди от Турската академия на науките (1851 г.), в Кралското научно дружество в Лондон е докладван труд на българския учен д-р Петър Берон с претенциозното заглавие „Причините за земния магнетизъм са открити”. Първите българи със защитени дисертации в авторитетни научни институти в чужбина са: Ат. Богориди –1816 г., д-р П. Берон – 1831 г., и Димитър Мутев – 1842 г.
Българската идея и мисъл допринесоха за развитието на световната наука, на инженерните науки и съвременните технологии с приноса си в авиацията, телевизията, генетиката, медицината, в хуманитарните, обществените науки и др. Елиас Канети – български евреин от Русе, живял във Австрия, е носител на Нобелова награда, поетът П. П. Славейков е номиниран за Нобелова награда за „Кървава песен”.
Трудовете на много български учени – откриватели и изобре-татели, са вписани в световната научна летопис. Сред тях са  „Методът Балевски” на акад. А. Балевски (БАН), „ефектът на Наджаков и Андрейчин” на акад. Г. Наджаков и акад. Л. Андрейчин (БАН), „Теория на отражението” на акад. Т. Павлов (БАН). Аторите им са чуждестранни членове на много академии в Америка и Европа, в т.ч. Русия, Франция, САЩ, Германия, Австрия и др.
Сред колосите на голямата научна мисъл и създателите на високи технологии са българските учени, прославили страната ни в много страни на света, където са творили в полза на човешкия род. Джон Атанасов е великият изобретател на компютъра в САЩ, който променя света и има български произход. За него прези-дентът на САЩ Джордж Буш-старши на специалната церемония в Белия дом при награждаването на учения с Националния медал за наука и технологии на 13.10.1990 г. казва: „Проф. Джон Атанасов винаги е подчертавал българския си произход. Той се гордее с него и е пример за всички.” Асен Йорданов (1896–1967 г.) е друг велик българин, който е създател на американския „Боинг”. За него прочутият американски астронавт Нийл Армстронг, човекът, първи стъпил на Луната, пише: „От него както аз, така и всички амери-кански пилоти, сме се учили на авиация.”
Българският изобретател Петър Петров (1919 – 2003 г.) е участвал в разработването на ракетно-космическата програма „Аполо” под ръководството на легендата на съвременното ракето-строене Вернер фон Браун.
В подготовката на американския полет до Луната участва и проф. Виден Табаков (1920) от университета в Синсинати. Работи и в поредица от други проекти на НАСА, в т.ч. на най-големия реактивен самолет в света, който превозва над седемстотин пътници.
На Киевска Рус сме дали патриарх Киприян, на Украйна министър-председател Кръстьо Раковски. По време на СССР работи Сотир Черкезов (1887–1962 г.) е виден български авиоконструктор и изпитател с личен принос в самолетостроенето на Русия.
На Бразилия през 2010 г. дадохме за президент Дилма Русев – дъщеря на емигрант през 30-те години в САЩ.
На ЮНЕСКО дадохме за генерален директор българката Ирина Бокова. За еврокомисар беше издигната друга българка доц. Кристалина Георгиева.
Бележитият микробиолог и лекар Стамен Григоров (1878 – 1945 г.) открива бактерията на подквасването „бактериум булга-рикум – Григоров”. Създател е на противотуберколозна ваксина и откривател на пеницилиновите гъбички.
Ученият – изобретател и общественик Никола Димков, възпи-таник на Парижкото техническо училище, е направил и патентовал редица изобретения в товаро-разтоварните работи на корабите и автоматизацията на производството. Предложил е проект за създаване на световна организация на народите, патентован под названието „Звезда на съгласието” през 1917 г., т.е. по-рано от проекта на американския президент Т. Уилсън за създаване на Общество на народите – предшественика на сегашната ООН.
„Ефектът на доктор Кръстев” ни отвежда към големите постижения на българския изобретател от миналия век д-р инж. Кръстю Кръстев (1900–1969 г.). Възпитаник на Германия, там той открива и патентова като сътрудник на научната група на зна-менития Макс Планк физическото явление „електромагнитна пул-сация”. Откритието е строго засекретен метод от военните, който намира по-късно блестящо приложение при първите опити с атомно оръжие. Д-р Кръстев става съветник на американските ВВС след 1947 г. Неговото откритие допринася за подписването на първия международен договор за спиране на атомните изпитания в атмо-сферата, тъй като се отчитат вредите за човечеството на Земята.
В края на миналия век последният българин, който работи в светая светих на американската космонавтика – НАСА, е лекарят отоневролог проф. Огнян Колев (1993–1996 г.) от департамента по невронауки в космическата агенция. Той е реализирал експе-рименти за координация на главата, очите и ръцете по време, когато астронавтите трябва да поемат ръчно управлението на совалката и е застрашен животът им. Това е един пореден скромен български принос в развитието на световната наука. „Не гони сянката си, обърни й гръб, насочи се към Слънцето и тогава тя покорно ще те следва” е философията, която следва българинът в Америка.
Като държава на духа България – древната родина на Орфей, даде на света именитите гласове на оперните сцени, на Миланската скала, на “Ковънт-Гардън”, на Метрополитен опера, на Болшой театър и др. Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска. Гласът на българската народна певица Валя Балканска с родопската песен „Излеял е Дельо войвода” се рее в Космоса и дири събратя по разум от други цивилизации. Песните на Лили Иванова и Емил Димитров просла-виха нашата страна.
Гордостта на България от близкото минало са възпитаниците от школата за художествена гимнастика на Нешка Робева, спорти-стите борци – достойни наследници на Дан Колов, олимпийските шампиони по вдигане на тежести от школата на Иван Абаджиев, футболистите – световни звезди от САЩ (1994 г.) на националния селекционер Димитър Пенев. Незабравим ще остане подвигът на първите български космонавти Георги Иванов и Александър Александров.
Българските дарования изумяват света със своя интелект, талант, творчество и умения във всички области на съвре-менната наука, изкуство и култура: от създателя на компютъра Д. Атанасов до шахматист № 1 Веселин Топалов, съвременният Орфей Теодоси Спасов, хор „Бодра смяна”, ансамблите „Филип Кутев” и „Пирин”, „Мистерията на българските гласове” и „Българе”, гимна-стикът Йордан Йовчев, световните фигуристи Албена Денкова и Максим Стависки, акад. Светлин Русев, изписал със съвременната си неканонична живопис, за вечно земния и отвъден живот църквата „Света Петка” на Рупите по поръка и със спонсорството на пророчицата Ванга, с прозата си славят българите по света Емилиян Станев, Антон Дончев, Николай Хайтов, Йордан Радичков и Богомил Райнов, със съвременната си лирика – Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Георги Джагаров и Павел Матев.
Строителят на най-дългия мост в света на езерото Пончартрейн в САЩ е инж. Весел Панайотов, президент на „Дау Кемикъл”, една от шестте най-печеливши компании в света е на Франк Попов.
Сред световния научен елит е и българинът Иван Михов –  с разработките си в термодинамиката за безентропни двигатели и в екохимията за синтетичен бензин, а д-р Георги Стайков (Германия) е този, който предизвика научната общност със своя универсален закон за природата от Айнщайн до Стивън Хокинг.
Това е вчерашна, днешна и може би бъдеща България.
БЪЛГАРИЯ – МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

На първи януари 2007 г. България стана равноправен член на Европейския съюз, влезе в лоното на Обединена Европа в условията на глобализиращия се свят.
Това е важен повод да се направи историческа равносметка от върха на изминатия път за героичната летопис на 1326-годишното цивилизовано развитие на българския народ в Европа.
Според древни асирийски източници Европа означава „страна на залязващото слънце”. През ІІІ в. след Рождество Христово Европа е наименованието на малка римска провинция около Дарданелите. В древногръцката литература Европа се нарича част от Балканския полуостров.
По днешните земи, които сега се населяват от българите, са живели и въздигали своите царства и империи с градивен труд и пот и са бранили с меч и кръв завоюваните си територии древни народи и народи на съвременната човешка цивилизация. Така с творческо въображение, висок дух и изящно майсторство народите на Древна Гърция и Рим, на Византия, древните елини, траки, илири и даки, римляни и византийци, в близост с царствата на древните египтяни, перси, вавилонци и акади, юдеи и араби са залагали фундамента на съвременна Европа, и са били граница и мост между Изтока и Запада, от Черно море до Атлантическия океан.
Жителите на Балканите са започнали да пишат с букви още през 5500 г. пр. Хр., т.е. 2000 г. по-рано, отколкото предпо-лагаха специалистите лингвисти, твърди белгийският учен Х. Хариман от центъра по лингвистика в Брюксел на симпозиум в Милано през м. октомври 2000 г.
Родината на писмеността, заявява Х. Хариман не е Месопо-тамия, нито Египет и Китай, както се твърдеше по-рано. За доказа-телство ученият показва изпъстрени с тайнствени знаци предмети на бита, открити на Балканите в пределите на България, Румъния, Македония и Сърбия. Разположени на важен кръстопът между Европа и Азия, днешните български земи са заселени още от най-дълбока древност. За това свидетелстват находки от палеолита и неолита. Най-старото население на днешна България са траките. През VІІ – VІ в. пр.н.е. западният черноморски бряг е колонизиран от европейските и малоазийските гърци. Основаните от тях колонии се развиват бурно и процъфтяват материално и духовно. През І в. балканските земи са завладени от римляните и превърнати в римски провинции, които след разделянето на Римската империя (395) остават в пределите на Византия.
България се оказва средище на по-стара култура от тази на Близкия изток. По-нататъшните изследвания могат да преобърнат досегашните представи за древните цивилизации.
Българите, като една от старите нации в Европа, са завоювали територии от Византия и са изградили своята държава през VІІ в. от н.е. на Балканския полуостров след сключване на мирен договор между хан Аспарух и император Константин ІV Погонат през лятото на 681 г. Тогава по същество се признава новата държава България със столица Плиска, за което свидетелстват двамата византийски летописци Теофан и патриарх Никифор. Тя грани-чи на север с река Дунав, на изток – с Черно море, на запад – с Адриатическо море, а на юг – с Бяло море (през различни периоди от историческото си развитие). Българите със сигурност (има данни за това) са имали силна държава с българско име още през ІІ в. пр. н.е. В различните евро-азиатски „степни” империи е имало мощен български народностен елемент, а някои са управ-лявани от български кланове. Родени в люлката на древната циви-лизация – планината Имеон, днешен Памир и Хиндукуш, северно от Месопотамия – прабългарите са с уникален, но непознат и до днес принос в световната материална и духовна култура.
В евразийското пространство по исторически данни хилядолетия назад сред многобройния народностен фон на славяни, хуни, тюрки, угро-фини, монголи, татари и др. прабъл-гарите, преди да дойдат на Балканите, изграждат шест велики империи: Хунорската, Империята на Атила, Велика България на Кубрат, Великия хазарски каганат, Великий Болгар (Волжко-Камска България, на която Рим и Константинопол са плащали данък), Велика България между Карпатите и Егея. Навсякъде древните българи са изграждали мощни и богати държави.
Авторът е запознат с дискусията за ранната история на прабългарите, водена от учените акад. Васил Гюзелев, проф. Георги Бакалов, проф. Божидар Димитров, проф. Рашо Рашев, П. Добрев, Ф. Нурутдинов, от българските медии и др., за създаде-ните от тях древни държави от 165 г. от н.е., за Велика стара България от 632 г. и др. Приемаме за автентични доказателства историческите извори, летописи от елински, арабски, арменски, византийски, римски и ватикански източници – „Именник на бъл-гарските ханове”, Манасиевата хроника от времето на Иван          Александър, която се пази и днес във Ватикана, Анонимен хро-нограф (334 г. от н.е.), Мадридската хроника за хан Омуртаг и др. Привърженик е историческата наука да продължава научно да  аргументира произхода на прабългарите като един от основните етноси  на славянобългарската народност, която е продукт от над 50 племена и етноси. Засега на науката й е трудно да докаже дали прабългарите имат тюркски произход, от алтайско-тюрк-ските племена (смесени с ирански племена) или от сармато-аланските племена.
Историята не бива да се подменя и да се заставят младите поколения да изучават научно необоснована, необективна истори-ческа истина.
Плурализмът на идеи не бива да подменя истинността и учените да се конфронтират. Подобна ситуация не трябва да се използва неправомерно от политиците и властимащите, исто-рията да се подменя и да става тяхна служанка, да се разпалват национали-стически и криворазбрани патриотически страсти от поети, журналисти и писатели мемоаристи, за да се отрече славя-нобългарският произход на последната устояла на превратно-стите на времето Българска държава, държавата на Аспарухови-те славянобългари, траки и др. етноси и племена на Балканите, създали преди повече от хилядолетие държава и я нарекли България.

В основата на руската имперска традиция има и български народности (от т.нар. Волжко-Камска България), които са остана-ли да живеят на тези територии и в които се прилага самият хуно-български модел на държавност.
Нова България на Аспарух при хан Крум (803–814) граничи с империята на апогея на франките Карл Велики, а по време на царуването на Иван Асен ІІ плискат границите й три морета: Черно, Бяло и Адриатическо.
Формирането на българската народност е продължителен и сложен процес, в който се преплитат много събития и който се осъществява въз основа на разнообразните етнически племена: прабългари, славяни, траки, гърци, илири, италийци, романизирани и елинизирани преселници от различни краища на Римската империя – племена от сарматски, келтски, германски и тюркски произход (готи, остготи, хуни и др.). Славяните се заселват в балканските земи от втората половина на VІ и началото на VІІ век. Те създават племенен съюз на Седемте славянски племена. Вероятно около 660 г. на север от делтата на р. Дунав се установяват прабългарите.
През 681 г. прабългарите заедно с племенния съюз на Седемте славянски племена създават държава начело с хан Аспарух (681–700). В началото държавата се простира от Черно море на изток до р. Тимок на запад, Стара планина на юг, а на север достига до Карпатите и р. Днестър. Столица е Плиска.
Прабългарите, славяните и местните траки, които отчасти са романизирани, отчасти са елинизирани, са пазели етническата и културната си самобитност. Но в резултат на териториалното съжителство между тях се развива доста интензивен и ускорен по характер асимилационен процес, който довежда до победата на славянските елементи и до претопяването на значителен брой траки в славянобългарската маса. От многогодишното си пребиваване по днешните български земи древните траки са предали на новите балкански преселници някои черти от своя бит, вярвания, обичаи, завещали са им една богата и разностранна култура, дело на техния творчески гений, облагороден  от гръцката и римско-византийската цивилизация. За това говорят археологическите разкопки по нашите земи – Долината на тракий-ските царе (Розовата долина), Панагюрското златно съкровище, Светилището на Перперикон и др. древни материални и духовни паметници от времето на траките.
Заедно с асимилирането на траките и прабългарите са асими-лирани и многобройни други етнически групи, които са живеели в Мизия, Тракия и Македония.
Изграждането на славянобългарската държава на Балка-ните е събитие с огромно значение. Славяни и прабългари, участ-вайки нееднократно в общи военни действия срещу Византия скрепяват в обща бран своя съюз, обединявайки се в една терито-риално-политическа общност в края на VІІ в. Впоследствие при царуването на хан Тервел (700–721 г.), на хан Крум Страшни, законодателя (803–814 г.), и на хан Маламир (832–836 г.) в пре-делите на държавата влиза южнобългарската област до Родопите.
В резултат на засилващия се процес на сближаване на двете етнически групи и подчертаното надмощие на славянския елемент се вижда как славянските лични имена проникват и в самата управляваща династия. Докато през периода VІІ – VІІІ в. имената на хановете са от тюркски или иракски произход (като Аспарух, Тервел, Токту, Телериг и др.), то през втората половина на ІХ в. се появяват сред ханските фамилии и чисто славянски имена. Такива са имената на синовете на хан Омуртаг – Енравота (Войн), Звиница, Маламир.
През ІХ в. в пределите на страната са включени славянските племена от поречието на р. Тимок и р. Морава при управлението на хан Омуртаг Строителя (814–812). При царуването на хан Пресиян (836–852) в българската държава са включени славянските племена на централна и на част от Западна Македония. При княз Борис І (852–889) вече в пределите на държавата са включени и албански земи, населени със славяни, които са затвърдени при управлението на цар Симеон І (893–927).
Създаването и укрепването на българската държава, на етногенния обединителен процес в периода VІІ–ІХ в. преминава през преодоляването на племенната раздробеност на славяните и се извършва на основата на езиковата, битовата и културна близост, на водената единна стопанска, централизирано-държавна и военна политика.
Процесът на създаване на обща народност получава нов и силен тласък с покръстването на поданиците по време на царува-нето на княз Борис І и с въвеждането на християнството като официална религия. Християнството носело в себе си един нов, общовалиден за всички поданици на държавата морал, препо-ръчвало еднакъв начин на живот, едни и същи норми на обществено и лично поведение. То премахвало всички възможни пречки от религиозно естество за смесване на славяни и прабългари чрез брака. Всички били равни пред „Христа”. Възприетите след покръстването правни норми, заложени в първия наш юридически сборник (т.нар. Закон за съдене на хората) са съдействали също за сливането на двете етнически групи в полза на славяните, които били по-многочислени и надделяли над прабългарите. За съществуването на двуезичието и на прабългарския език говорят някои каменни надписи с прабългарски думи и термини от началото на ІХ в.
С напредването на процесите на славянизацията съдбата на прабългарския език била предрешена, защото той бил език на едно сравнително незначително по брой население в държавата, което е трябвало да отстъпи пред езика  на многочислените славянски маси от Мизия, Тракия и Македония, които образували ядрото на държавата в средата на ІХ в. Първо се е загубил езикът на Куберовите прабългари в Македония (последното споменаване за тях е в началото на VІІІ в.), а впоследствие е изчезнал постепенно и езикът на Аспаруховите прабългари.
В края на ІХ в., когато в България са били създавани вече първите книжни творби (дело на учениците на Кирил и Методий) победата на славянския език е пълна. Това е бил езикът, който се е говорел, четял и пишел във всички краища на страната тогава, като се запазват само малко разговорни прабългарски думи (като белег, тояга, делва, белчуг и др.) в славянския лескикален фонд. От прабългарския език в терминологията на българската държава през ІХ и Х в. се съхраняват само такива думи като алобогатур, кавхан, богатур, боил, таркан и др. Това се дължи на обстоятелството, че прабългарите години наред, още от времето на хан Аспарух играели важна роля във военната и граждан-ската администрация.
Въпреки славянизацията и асимилацията много каменни па-метници и сведения в съчиненията на някои византийски и западни автори от средата и втората половина на ІХ в. говорят, че про-дължава употребата на името българи и в новия смисъл (така например в надпис на гръцки се казва, че от времето на Пресиян (836–852) ханът е наречен „владетел от бога на многото българи”; за това свидетелстват и византийските паметници и хроники – Хрониката на Георги Монах, Житията на Петър Патрикий и Николай Студит, съчиненията на патриарх Фотий (т.нар. “Клеторологион” на Филотей и др.) От западните паметници заслужава да се отбележат т.нар. „Универсална хроника”, „Дела-та на Неаполските епископи, „Отговорите на папа Николай по запитванията на българите”, “Бертински летописи” и др.
Идването на прабългарите на Балканския полуостров и образуването на славянобългарската държава през 681 г. създа-ват решаващи политически и обществено-икономически предпо-ставки за формирането на българската народност. В този процес участват два основни компонента: многочислените славяни, погъл-нали и асимилирали вече тракийската етническа група, и срав-нително малобройните, но добре организирани прабългари.
Българската народност се създава и обхваща територията на Мизия, Тракия и Македония, т.е. земите, където са се установили южните славяни (славяните от българската  група) и двете прабългарски дружини на Аспарух и Кубер. Процесът на образуване на народността се развива в две насоки: в постепенното изчезване на племенната раздробеност сред славяните и заедно с това в сливането на славяни и прабългари в едно цяло.
В началото на Х в. се завършва в основни линии процесът на формиране на българската народност под въздействието на редица фактори от политически, социално-икономически, религио-зен и културен характер като устойчива етническа общност със свой език, собствена материална и духовна култура, с единно народ-ностно съзнание, с общо народностно име. Българският народ по същество и преобладаващ ген и генезис е славянски народ. Той е възприел и доразвил в себе си и елементи и традиции, наследени и предадени от претопилите се в него етнически компоненти – траките и прабългарите. От прабългарите водим евразийския си корен, останало и се е наложило името българи и названието на цялата страна – България.
Средновековна България става могъща политическа сила на Европейския югоизток. Тя играе решаваща роля в поли-тическия живот на Балканския югоизток. Наследникът на Аспарух хан Тервел (760–721) подпомага с войски византийския император Юстиниан ІІ да си възвърне престола и му съдейства да отблъсне арабските набези срещу Константинопол. Сключва мирен договор за мир и търговия с Византия. Установява границите на страната, определя годишния данък, който империята трябва да плаща на българите.
По този начин Византия вече официално и юридически признава и потвърждава съществуването на българската държава. Византийската империя гледа на България като на временна и варварска страна, която възниква на нейна територия. Тя с всички сили и средства с оръжие, военно и икономическо превъзходство и с дипломатически маневри и ловкост се стреми да я унищожи. Такива опити са правени от византийските импера-тори Константин V Копроним (741–775) и – по времето на управ-лението на хан Крум (803–814) – Никифор І Геник. Император Никифор І, въпреки вътрешните проблеми в империята вследствие на колонизаторската си политика, решава да покори и „цяла България”. Отначало има успехи в начинанието си, като превзема столицата на българите и разрушава дворците на хана, разграбва съкровищата им. Но впоследствие българите с помощта на аварите и отделните славянски племена след тежко сражение, което става на 26.VІІ.811 г., разбиват византийците. Императорът плаща за своята дързост и безрасъдство с главата си, с пълното унищожение на войските си и с главата на своя син Ставракий. Тази бляскава, чутовна  победа на Крум се разнася през Далмация и Италия и в цяла Средновековна Европа и става тема за героични сказания. Така образът на Крум намира художествен израз в трагедията на безсмъртния У. Шекспир „Бурята”.
При управлението на Омуртаг (814–831) България укрепва и се стабилизира, като с Византия е бил сключен 30-годишен мирен договор. Мирът с Византийската империя дава възможност в страната да се разгърне широка строителна дейност. Дворецът с каменните колони и медните лъвове, мостовете, аулите и гробни-ците, както и издълбаните в скали надписи свидетелстват за растя-щата мощ и значение на българската държава. На високото чувство за отговорност пред историята у героичните българи и хан Омуртаг, ние, техните потомци, дължим единствените по рода си и не само у нас, но и в цяла Средновековна Европа скални надписи около Мадарския конник, които прославят делата на българските ханове и привличат вниманието на европейските пътешественици от VІІ в. до наши дни. Каменните надписи на Омуртаг, които са запазени до днес, разкриват жизнерадостния мироглед, житейската мъдрост и вярата в творческите сили на българския народ: „Човекът, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разглежда тези писмена, да си спомня за този, който ги е направил.” За това говори и заветът: „Нека бог да удостои богопоставения княз... докато тече Тича... и като покорява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години” и всеки може да го прочете в Чаталарския Омуртагов надпис, издълбан върху каменна колона, която се намира в мемориалната църква „Св. 40 мъченици” в старопрестолния град Велико Търново.
Успешното управление на хан Крум (803–814) и на хан Омуртаг (814–831), както и на приемниците, им превръща България в една от най-значимите и велики държави на Балканите и в Средновековна Европа. България в средата на          ІХ в. установява дипломатически връзки с франкския крал Людовик Немски (845–852), с Великоморавия, Сърбия и Византия.
По време на царуването на княз Борис І (852–889) се възобновява договорът за мир с Византия, сключен от Омуртаг. Покръстването на българите става в рамките на политическите промени в отношенията между държавите на Средна и Източна Европа.
Отчитайки сложната вътрешна и външна ситуация, след дълги колебания на избор от кого да приеме християнството, от Константинопол или от римската църква княз Борис І в ре-зултат на дълбоко обмисляне, с голяма прозорливост и дално-видност според проф. В. Златарски през 865 г. приема християн-ството от Византия. Така се противопоставя на нейния стремеж да наложи посредством църквата своето влияние в новопокръ-стената България. По този начин Борис І взема само това, което е било необходимо и полезно за българската държава и народа й. Той отчита и факта, че част от славяните вече били покръстени от византийските мисионери, а той провежда мирна политика спрямо славянството.
Недоволни от християнизацията и от сближаването с Византия, които застрашават привилегиите им, прабългарските боили вдигат бунт при краткотрайното управление на Владимир (889–983). Тогава надмощие постига прабългарската езическа реакция и съюзът с Франкската империя. Бунтът е решително потушен с намесата на княз Борис І. У стария княз, който вижда, че голямото дело на неговия живот е застрашено, монахът отстъпва пред държавника. Напуска отшелническата килия, облича царската багреница, взема знаците на властта и сваля Владимир от власт и го наказва като държавен изменник с ослепяване. Изпитаният дър-жавник преценява, че най-подходящ да поеме престола е третият му син Симеон, когото подготвя за духовно лице. Но историята му отрежда друга съдба. На всенароден събор в Преслав през 893 г. Симеон (893–927) е освободен от духовно звание и е провъз-гласен за български цар – Симеон І Велики, който задълбочава и разширява делото на баща си Борис І. По същото време той завършва и превода на свещените книги от гръцки на славянобългарски. С дейността на Кирил и Методий във Великоморавия и на техните ученици в България повсеместно се утвърждава славя-нобългарският език, не само при богослужението, но и във всички области на културния живот – просвета и писменост, поезия, литература и наука. Те се изграждат вече не на гръцки език и на византийска основа, а на българска народностна основа.
С гениална прозорливост на ума княз Борис счита, че това, което не е постигнато с оръжието на неговите предшественици, може да бъде осъществено със словото и перото на най-близките му съратници. За целта изпраща в Югозападна Македония, в областта Кутмичевица, верните ученици и последователи на делото на братята Кирил и Методий – Климент, а по-късно и Наум, които предано и самоотвержено продължават делото им сред тамошните славяни. Създателите на славянската писменост – двамата братя Кирил и Методй произлизат от средите на българските славяни в Солунска област.
България става люлка на писмеността и културата: нейния език използват известно време и чехи, словаци, хървати, словенци, поляци, а нейната писменост, книги и литературен език – руси, сърби и румънци.
Българската средновековна духовна култура е една от големите култури на Средновековието. Тя се изгражда върху основата на народния език и заема място наред с културите, създа-вани на гръцки и латински език. В началото на Средновековието до Ренесанса на европейския континент се разгръщат три култури: една на гръцки език, една на латински език и една на старобългарски език. Докато културата, която се изгражда на гръцки език, е ограничена само в южната част на Балканския полуостров, то Европа в това време е разделена между две култури: западната й половина изгражда културния си живот върху латинския език, а източната – върху старобългарския език. Независимо че руси и сърби не наричат езика на своите средно-вековни култури старобългарски, по същество старите руски и сръбски книжовници създават и употребяват своята национална книжнина на основата на старобългарския език. Източна Европа освен старобългарския език използва книжовните паметници, създадени в България или на български език.
Българите създават своята държава и издигат своята духовност в съседство с една от най-добре организираните през Средновековието европейски държави – Византия. Тя притежава древни държавни традиции и висока материална и духовна култура. За да запазят и укрепят своята държавност, за да се съхранят като народ, българите трябва да създадат също собствена висока мате-риална и духовна култура. И без тази култура Византия е имала значителни предимства и би погълнала и асимилирала съседните й славянски племена, които историята бе предопределила да станат основна естествена част на българската държава.
Българската култура се изгражда като борческа култура, защото старите българи имат за свой съсед населяващата земите на юг от границите и разполагащата с възможности за културно и военно проникване Византийска империя. Тя представлява мост между народите на двата континента Азия и Европа. Бъл-гарският народ е бил обречен да държи през цялото Средновековие оръжието в ръцете си, за да се запази като такъв. Оттук произтича и борческият характер на неговата култура. Българската култура се развива като щит и меч, като зов, протест и бунт, като вопъл, надежда и упование в собствените сили на народа както в периода на възникване, така и през вековете на разцвет и упадък.
Старобългарският писател Черноризец Храбър в известно-то си „Сказание за буквите” разкрива истината за идните поколе-ния, че най-напред прабългарите употребяват „примитивни писме-ни знаци”, каквито се употребяват и от съседните славяни – от рода на „чертите” и „резките”. Тези старинни знаци могат да се видят върху строителните камъни, тухли и керемиди от най-старата епоха на българския духовен живот в Плиска, Преслав, Мадара и другаде. Запознавайки се с азбуките, които са възникнали в резултат на многовековното развитие на народите от Средиземно-морието, по-новите европейски народи започват да пишат на тях.
Българите са едни от първите, които усвояват от Византия гръцкото писмо и си служат за целите на своята писменост и с гръцкия език. Те създават близо 100 на брой прабългарски надписа на гръцки, които са издълбани на скали, плочи, стълбове, или са надгробни надписи, надписи на нови строежи и за отбе-лязване на големи събития от военен характер, както и за отно-шенията им с Византия и наименоване на крепости.
Такъв исторически паметник е „Именникът на българските ханове”, който е стигнал чак до нас в старобългарски славянски превод. Той възниква още през VІІІ в. като една от най-ранните хроники, създадени от новите народи в Европа. Този народен летопис поставя началото на българската литература. Той е носител на народностното и държавностно съзнание, пренесено през вековете, на идеята за мястото на българския народ и на самостоятелната българска държава в съвременността и историята. „Именникът” е пропит с несъмнено патриотична тенденция и подбуди, като е предназначен да противостои на византийския царски летопис с неговите славни императори и династии, да се противопостави на Византия, за да се утвърди българската държава.
Редом със създаването на прабългарската духовна култура такава култура творят и славяните, които са основната част от българската държава. Те, както свидетелства упоменатият старобъл-гарски писател Черноризец Храбър, също отначало пишат с „черти” и „резки”. По-късно си служат и с гръцко писмо. Славян-ска писменост с преводни и оригинални книги създават и вид-ните деятели на българската и славянската духовност Константин-Кирил Философ и неговият брат Методий.
Солунските братя Кирил и Методий, за да осъществят своята мисия на създатели на нова славянска духовна култура, е трябвало най-първом да сътворят едно ново, славянско писмо.
 Старобългарските паметници са писани на две азбуки, кирилица и глаголица, за които дълги години се води спор, който и сега продължава, – коя от двете старобългарски азбуки е създал Кирил. Доказна сила имат доводите, че Кирил е създал за своята книжовна и духовна дейност като славянски просветител глаго-лицата.
Създадената от Кирил азбука е едно съвършено за времето си писмо. Това е оригинално писмо, което отразява оттенъците на българославянската реч. То не е нито гръцко, нито латинско писмо, нито друго, както мислят много изследователи, а представ-лява новосъздадено за славяните писмо. Макар че по ирония на съдбата то не се ползва с този успех сред славяните, с който се налага кирилицата. Тя има огромен принос за създаването на славянския духовен живот. Кирилицата със своите мъчно разби-раеми днес знаци възниква в резултат на историческия процес и носи със себе си и създаденото тогава духовно богатство от Кирил и Методий и от техните ученици и следовници.
Братята Кирил и Методий поставят основите на славян-ския книжовен живот с преводни и оригинални книги, необхо-дими за създаването на славянската църква и славянския духовен живот.
Кирил и Методий пристъпват и към написването на ориги-нални съчинения, като са убедени, че новите европейски наро-ди, за да се изравнят с по-старите народи, трябва да получат на родния си език всичко необходимо за целта.
Кирил пише вдъхновен призив-предговор – т.нар. „Проглас към Евангелието” – към направен от него превод на Евангелието, в който призовава славяните да слушат „писаното слово” на свой език. Първите български и славянски книжовници ратуват за писменост и книжнина на свой роден език с такава дълбока изрази-телност и убедителност, каквито са непознати и в тогавашната европейска литература.
Житието на Кирил е изпълнено с пламенна защита на славянската писменост пред т. нар. езичници във Венеция. Те твърдят, че в богослужението и литературата са допустими само три езика – староеврейски, гръцки и латински. Кирил сам е писал тази защита, както и преди това беседите си с юдеи и мохамедани, когато е бил при хазарите. За неговото перо са характерни полемичният тон, надареността със знания и остроумието при излагане на аргументите в защита на прогре-сивната тогава идея за правото на всеки народ на богослужение и писменост на роден език.
Хулени и обвинявани в еретичество, задето са напуснали правоверното християнство, Кирил и Методий са принудени да бранят своята „права вяра”. Макар и тежко болен пребивавайки в Рим, Кирил продиктувал поради физическа немощ вероятно на свой ученик съчинението си „Написание за правата вяра”. Така възниква първият богословско-философски труд в славянската литература.
Това е времето, когато в европейските кралски дворове и образованите хора пишели само на латински език, а в Източна Европа, на Балканите апостолите Кирил и Методий и техните ученици създават и разпространяват старобългарската писме-ност. С това си дело апостолите на славянската духовност отговарят на стремежа на славяните за народностно и духовно обособяване.
Създаването на новата славянска духовна култура от Кирил и Методий и техните последователи преминава и в борба с европейската реакция и господстващата църква, срещу тради-цията, срещу „триезичието”, което допускало само три езика за книжовни и богослужебни: староеврейски, гръцки и латински. Това е свята борба за равенство и право на народите да имат своя писменост и да извършват богослужението си на роден език. По такъв начин е било възможно да се приобщят към културните ценности широките слоеве от народа.
Тази полемика и духовно дело, които са извършени с перо и в устни беседи, превръщат мисията на Кирил и Методий и на техните ученици сред великоморавските княжества и сред славяните на запад във визия на духовни покровители на християнска Европа. Пред тази визия и нейния възход европейската реакция отстъпва и признава победата и правото на съществуване на народностните литератури. Чрез новосъздадената старобългарска литература народният език допринася за официалното признание както на църквата, така и на държавата. Този акт изпреварва далеч във времето развитието на западно-европейските литератури, в които литературата на роден език ще се наложи след столетия, в епохата на хуманизма и реформацията.
Старобългарският език е първият държавен език на една толкова малка страна като България от Средновековна Европа и е създаден дълго преди възникването на такива езици като немския, френския, английския и руския. Кирил и Методий са борци за принципа на равностойността на всички езици. Те са първите борци за европейското езиково разнообразие, което мотивират с човешката и християнската си толерантност и което осъществяват чрез собствената си личност, пише австрий-ският славист-българист от Залцбург проф. Ото Кронщайнер.
Кирило-Методиевото дело сред българските славяни законо-мерно достига своя връх в т.нар. Златен век на българската култура.
Посятото тогава плодоносно семе от великите учители на българска почва е продължено в творческата и народопросветителска дейност от Кирило-Методиевите ученици и последователи. Малко са подобни дела в цялата средновековна европейска духовност, които се характеризират с такава истинност и хуманност и защищават едно от най-великите дела на културна Европа от края на I хил. от н.е.
Книжовното дело на Кирил и Методий и техните следовници превръща в плодоносна нива кълновете на заражда-щата се славянска интелигенция в държавния и културния живот, което подпомага формирането на българската народност като славянска и за славянизирането на държавата.
Сред видните последователи и дейци, които допринасят за полагането, развитието и разцвета на българската и славянската писменост и култура са:
Климент Охридски – „пръв български епископ”. Този наш велик отец и светилник на България е роден от европейски музи, които повечето хора знаят като българи. Климент се включва в културното строителство, започнато от княз Борис І и продължено после от Симеон, и като учител, и като пръв български епископ.
Горазд е този, който след смъртта на Методий застава начело на борбата с латино-немското духовенство, преживява успехите и понася бедите при разгрома на славянските духовни ценности сред западните славяни.
При създаването и утвърждаването на двата духовни културни центъра на България в изпълнение на идеята на княз Борис І свой дял имат братът на княз Борис, Докс, цар Симеон, презвитер Григорий, презвитер Козма и Наум в Преслав и Преславската книжовна школа. Най-ярки представители на Преславската школа са Константин Преславски, Екзарх Йосиф и Черноризец Храбър, а на Охридската книжовна школа – Климент и Наум.
По традицията на създателите на новата славянска култура към т.нар. свети Седмочисленици за светители редом с великите славянски първоучители св. св. Кирил и Методий, биват зачислени завинаги и св. Климент Охридски, Наум, Горазд, Ангеларий и Константин Преславски.
Похвалните слова на Климент са църковни проповеди, които са написани и произнасяни с въодушевление към новия човек на епохата. Те са църковна поезия, която се родее с одите на онова време и съставлява духовния мир на средновековния човек.
В „Слово за великия учител Константин-Кирил Философ” Климент отдава заслужена почит на създателя на славянската книга, училище и богослужение и пръв славянски светител.
Заедно с Прогласа към Евангелието Азбучната молитва на Константин Преславски поставя началото на стихотворния жанр в старобългарската литература.
Трудът на Константин Преславски „Историкии” е летопис на България от ІХ–ХІ в. “Историкиите” на Константин отразяват разширения с християнизирането кръгозор на българското общество.
Йоан Екзарх Български се появява закономерно на историческата сцена при смяната на формациите в отговор на обективната потребност да се разработи и внесе нова културно-идеологическа парадигма, която да се противопостави на старите господстващи възгледи в българското общество. Той се издига твърде високо на пиедистала на културата в сравнение със своите съвременници. С емоционалния си стил и дълбока чувстви-телност, с новосъздадените езикови средства, с патетичните си лирични картини, с писателския си талант и с художественото си майсторство той достъпно излага новите възгледи и рисува с картини близката действителност.
Неговата книжовна дейност обхваща големия му книжовен преводен труд „Богословие” или „Небеса”, както и е едно от           най-значимите съчинения в старобългарската литература – „Шестоднев” и няколко преводни слова. В пролога на първото преводно съчинение е изложена за пръв път в литературата на новите европейски народи теория на превода, в която се излага смисълът на текста, а не буквата и формата.
В „Шестоднев”, използвайки византийски източници, Йоан Екзарх компилира и съчинява колосален философско-богословски труд по въпросите на всемира и смисъла на човешкото същест-вуване, за да обори езическите и „еретическите схващания”.
„Шестоднев” е съчинение, което авторът Йоан Екзарх посве-щава на цар Симеон І Велики като книжовник, заемал висока длъжност в църквата и българската държава.
В съчинението е изложена библейската легенда за сътворе-нието на света, съставено от шест слова. Всяко слово съдържа въпросите на творението от съответния ден. Така Йоан Екзарх придава на старата библейска легенда нов смисъл и философско звучение, воден от мисълта да обясни света. Според него материалният свят, растителният и животинският, в т.ч. и човешкият, са дело на висш разум. Началността на битието и неговият строеж са двата философски проблема, на които авторът акцентира като средновековен мислител, който не може да излезе извън църковно-религиозния мироглед. Космогонията в труда на Йоан Екзарх е разработена и представена с характерния за епохата християнски идеализъм.
Като идеолог на българската феодална държава Йоан Екзарх се стреми в книжовен вид да изобрази блясъка на бъл-гарския владетел, на българския двор, на българската столица Преслав, за да ги възвеличи и санкционира. С обширните и дълбоко разработени богословско-философски възгледи авторът разкрива, че се култивира нова „мъдрост”, придобила нов ореол, слава и авторитет, и са съградени нови духовни стълбове сред поданиците на Средновековна България.
Йоан Екзарх определя на цар Симеон І Велики полагащото му се най-високо място сред строителите на средновековната българска държава и култура. Той очертава образа му като съзидател на културния и книжовния живот в България и „книго-любец” след официалното покръстване, което е извършено от неговия баща княз Борис I.
Цар Симеон І получава за времето си високо образование в престижни учебни заведения, в т.ч. в училището за българското дворянство в резиденцията на княз Борис и в училището за византийското дворянство – т.нар. Магнаурска школа, където преди това е учил и видният славянски просветител Константин-Кирил Философ. Навярно тук се зараждат и мечтите на младия Симеон да създаде и в отечеството си култура, която да не отстъпва по нищо на византийската.
След завръщането си в столицата Преслав Симеон активно се включва в културния и държавен живот на страната. Като заема по волята на съдбата владетелския престол, той разгръща още по-широко, наред с държавническите си дела, и духовната си дейност. Под негово покровителство и по негова заповед се превеждат още произведения от византийската литература, появяват се бого-словски, философски, естественонаучни, исторически, полемични съчинения и др. С неговото име се свързват трите сборника: „Златоструй”, „Симеонов сборник” (познат по руски препис от 1073 г.) и още един “Сборник” от 1076 г. (също по руски превод). Те са взети и преработени в Русия за княз Светослав.
Цар Симеон е обект на прослава от страна на съвременни писатели, която достига връх в стихотворението „Похвала на цар Симеон”, в което е възпят като мощен владетел, велик цар и „книголюбец”.
Като отпор на напъните на гръцкото духовенство да наложи гръцкото писмо на прабългарските велможи, които не споделят идеите и политиката на българските князе Борис и Симеон за славянизиране на българската държава и за издигане на славянската духовност, се появява образът на Черноризец Храбър, историче-ска личност, защитник на славянската писменост и писател възхваляващ българската духовност.
Заради прочутото му сказание “За буквите” признателният български род му отрежда първостепенно място в българския летопис. Неговото време е време, когато не трябва да се решават само някои богословски въпроси и да се съчиняват проповеди за богомолците. С перо той се залавя да решава подчертано светски и с политически характер дела.
Черноризец Храбър се изправя с исполинския си ръст, за да отстои правото на сънародниците си да имат свое писмо, своя култура, както и отделен държавен живот. Това дело е в отговор на провежданата по времето на Симеон политика за изравня-ване на България по мощ с Византия, за налагане на българ-ската имперска държава на Изток с политическа, военна и културна мощ като третата в Европа и на Балканите наред с тази на франките на Запад.
Черноризец Храбър със здравомислещ разум, мироглед и вярно светоусещане воюва за решаване на злободневните проблеми на действителността, за една нова реалност.
Откъсвайки се от християнските догми, от решението на църквата за налагане на изконен, божествен ред в света, ползвайки научните аргументи на историята и филологията, Черноризец Храбър достолепно защитава славянската писменост, разбивайки тезите на своите противници. Спокойното излагане на доводите той сменя и редува с атакуващи аргументи и прочувствено наситени укори и възхвали. Следвайки своята логика, убедително излагайки фактите, с поразяваща сила, с дързък език и лакони-чен патос на мисълта Черноризец Храбър с патриотичен оптими-зъм и въодушевление великолепно изпълнява задачите си на мислител и писател на феодална България.
Славянобългарската литература, извисила се още в най-ранния си период до народностните въжделения, под влиянието на византийската литература се характеризира със стремежа си към монументалност на идеите и проблемите. Тя е достъпна за възприемане и от другите съседни източни народи като руси, сърби, хървати, румънци и др. Русия получава от България не само писменост, но и богословски служебни книги след официалното покръстване (988). Дълго време старобългарският език е официа-лен литературен език на староруската книжнина. В Русия проникват направените на старобългарски език преводи на видни византийски писатели.
Старобългарската литература се характеризира с жанровото си разнообразие от жития, поучителни и похвални слова, служби, летописи, хроники, белитристика, поезия, философски и граматиче-ски съчинения. Специфичен дял в старобългарската литература имат апокрифите, характеризиращи се с простонародни, космого-нични, есхатологични, астрологични и социални схващания, с еле-менти на критика спрямо официалната догматика. Богомилската книжнина представлява идеологическо оръжие на богомилите срещу догмите на официалната църква и официалните порядки. Тя е сред най-ранните антиканонични творби на европейското Средно-вековие. През Х в. „Беседа против богомилите” от Презвитер Козма е едно от най-интересните явления. От това време са „Солунска легенда”, „Български апокрифен летопис”, „Народ-но житие на Иван Рилски” и др.
През Х–ХІ в. се създават класическите български кни-жовни паметници – Зографско евангелие, Мариинско евангелие, Синайски псалтир и др.
Изобразителните изкуства на първата българска държава (681–1018 г.) се развиват на основата на художествените тра-диции на славяни и прабългари и на оцелялото от варварските нашествия наследство. Уникални паметници са скалният Мадар-ски конник (VІІІ в.), богатата украса на дворците в Плиска и Велики Преслав и на много черковни сгради (Кръглата черква в Преслав от Х в.). След покръстването живописта служи на рели-гията. Развиват се монументалната стенна живопис и миниатюрната украса на книгите с изображения на княз Борис I („Учително евангелие”, ок. 893, на Константин Преславски), които са откри-ти в руски препис от ХІІ в. По писанията на Йоан Екзарх се вижда, че в Симеоновия дворец е имало и стенна светска (портретна) живопис.
През периода на продължително развитие през VІІІ–ІХ в., и особено на решителни борби през IX в., в българските земи се налагат за цяло хилядолетие напред феодалните отношения. В културно и политическо отношение България достига значително по-високо ниво в сравнение със страните в Западна Европа. Но с изграждането на българската държава и феодалното общество прогресивната роля на феодалната класа приключва. Наложе-ните впоследствие тежки феодални повинности и крепостното право спъват по-нататък духовния и морален подем на българите, стремежа им към по-справедливи и по-хуманни форми на живот. Така постепенно приключва Златният век на българската култура и литература.
С развитието на феодалните отношения отслабва централ-ната власт, засилва се и нараства мощта на болярството, както и на децентралистичните стремежи при царуването на Петър І (927–970). Тези процеси довеждат държавата до упадък. От България отпадат отвъддунавските земи. Социално-религиозното учение и движение на богомилите е израз на протест на населението от феодалните порядки.
При тези исторически условия през 971 г. Византия завла-дява отначало Североизточна България. Преди това в резултат на преговори между византийския император Никифор II Фока и владетеля на Киевска Русия княз Светослав голяма руска армия навлиза в Северна България и разбива българските войски. Намеренията на княз Светослав са били да продължи своите походи към Византия, като привлече на своя страна и българите. В отговор на тези стремежи византийският император Йоан Цимисхи се подготвя за решителна борба срещу княз Светослав и българите, предвождани от Борис ІІ. Същият е бил пленен от византийците и отведен в Цариград. Така цяла Северо-източна България е обявена за византийска провинция.
В останалите свободни югозападни български земи (на Македония) се възстановява българската държава. При цар Самуил (997–1014), един от синовете на известния български болярин в Югозападна България – комит Никола, страната постига значителни териториални успехи. Новият владетелски род премества центъра на управление на държавата на югозапад – първоначално в Преспа, а по-късно в Охрид.
Продължават битките и войните за надмощие на Балка-ните от страна на византийците и за запазване на териториал-ното статукво на българи, сърби и другите балкански народи.
Византийският император Василий ІІ води непрекъснати войни с известно затишие в периода 1005–1014 г. В битката при село Ключ през 1014 г. византийците излизат с обход в гръб на цар Самуил и българската войска претърпява голямо пора-жение, при което са пленени над 14 000 войници. С пленниците Василий ІІ се отнася жестоко, като ги ослепява и на всеки 100 оставя по един да ги води. Заради тази си политика император Василий си спечелва прозвището Българоубиец.
След съдбоносната за българския народ Беласишка битка (1014 г.) Византия се възползвала от междуособиците за българския престол през 1018 г. Василий тържествено влиза в Охрид, столицата на българската държава, като слага край на една упорита борба срещу византийския завоевател. Настъпват трудни и мрачни времена за съществуване на народа български. Така България попада под византийско иго в периода от 1018 – 1185/87 г.   
Още в първите десетилетия на византийското робство българският народ води упорита борба за освобождаване. През 1040 г. избухва въстанието на Петър Делян, Самуилов внук, роден в Унгария от първата съпруга на Гаврил Радомир. Поради недобра координация и доверчивост, както и поради това, че е било допуснато участие във въстанието да вземе и заемащият отговорна служба във войската син на бившия цар Иван Владислав – Алусиан, въстанието претърпява погром. Същият, опасявайки се да не бъде упрекнат в зломислие, напада и ослепява Петър Делян. Така, останали без водач, българите са разбити от византийците и с помощта на един варяжки отряд начело с Харалд Хардрат – бъдещ крал на Норвегия и основател на столицата й Осло.
Неуспехът не обезкуражава българите, но ги лишава за дълго от надеждата за освобождение. Изчаквал се е нов сгоден момент за борба, който не закъснява.
През 1071 г. близо до крепостта Манцикерт в Мала Азия византийските войски на император Роман ІV Диоген претърпяват тежко поражение. Тази дата по признанията на един византийски хронист поставя “началото на края” и началото на турското завоюване на Мала Азия. След погрома при Манцикерт и завземането на град Бари в Южна Италия от норманите следва ново въстание по българските земи в Скопие начело с Георги Войтех, което също е разгромено. По-късно във всички метежи, бунтове и недоволства срещу византийската власт българите също вземат активно участие. В края на ХІ в. Византийската империя се стабилизира и става сериозна европейска политическа и военна сила.
Почти през целия ХІ в. земите на Мизия и Тракия стават обект на разорителни нападения от т.нар. „втора азиатска вълна” – печенеги, узи и кумани, на териториите, оставени без защита от византийската власт.
В самия край на ХІ в. през българските земи преминават на три вълни и кръстоносците от първия поход към Палестина, които се отнасяли спрямо местните жители като със „схизматици” в завоювана страна.
Това се отразява крайно неблагоприятно на демографското състояние на българския народ. Редица селища опустяват. Стотици чужденци се смесват с местното население, което постепенно ги асимилира.
Тъй като българските земи са претоварени от данъци и обезкръвени от нашественици и неуспешни въстания на българите, византийската власт тук остава формална. По време на византийското владичество българите не са били застрашени от асимилация. Българският народ запазва своето самосъзнание. Византийската елитарна култура прониква само сред високооб-разованите слоеве. Ненасилван от византийските власти, българ-ският народ, опирайки се на своите яки основи, създадени през периода ІХ–Х в., устоява на чуждото владичество. Въпреки визан-тийското робство (1018–1186) по българските земи са създадени забележителни паметници на живописта (стенописите в Боян-ската черква – първи пласт, Бачковската костница, ХІ–ХІІ в.             и др.).
След успешното въстание на Петър и Асен (1185–1187) византийското иго е отхвърлено и българската държава е възстановена в териториалните граници между Дунав, Стара планина и Черно море със столица Търново. Освободителното дело е продължено и завършено от цар Калоян (1197–1207). При неговото царуване България укрепва и се разширява териториално. Военната й мощ нараства до такава степен, че първи в историята български войски разгромяват рицарска армия при Одрин-ската битка 1205 г. Най-голям политически, икономически и културен разцвет България достига при управлението на цар Иван-Асен ІІ (1218–1241). Тогава българските граници се про-стират до Черно, Егейско и Адриатическо море: България става отново главен и важен фактор на Балканите. Развива търговия с Венеция, Дубровник и Генуа, сече медни, сребърни и златни монети.
През втората половина на ХІІІ в. поради отслабването на централната власт, вътрешни болярски разногласия, татарските нашествия и външнополитически и военни неуспехи мощта на България запада и страната загубва важни територии. Става зави-сима от татарите. Цар Георги Тертер (1281–1292) полага много усилия, за да укрепи международните позиции на България, но вследствие на честите татарски набези е бил принуден да се признае за васал на хан Ногай и изпраща сина си Теодор-Светослав (1300–1321) за заложник в Златната орда. Феодалните порядки и тежкото положение на селяните намират спонтанен израз в голямото селско антифеодално въстание на Ивайло (1277). Татарската хегемония, под която попада България в края на ХІІІ в., е ликвидирана с изключителната съобразителност на цар Теодор-Светослав (1300–1321). По време на неговото управление вътреш-ното положение на държавата укрепва. При цар Иван Александър (1331–1371) продължават и се засилват сепаративистките стреме-жи на отделни боляри. В средата на ХІV в. се обособява самостоятелното Добруджанско княжество на болярина Балик, по-късно наследен от брат си Добротица. Между 1355 – 1360 от българската държава се отделя Видинската област. Там се възцарява синът на Иван Александър, Иван Страцимир (1371–1396), роден от първата му съпруга Теодора, като образува Видин-ското царство. Цар Иван Шишман (1371–1393) остава да управ-лява Търновското царство. При тази дълбока вътрешна криза, когато мощната някога държава се превръща в три малки Българии, започва завладяването на страната от османските турци. Въпреки упоритата борба на българския народ държавата е ликвиди-рана в 1396 г.
Икономическият и културен разцвет на Втората българска държава (1186–1396) се изразява и в многостранното развитие на изобразителните изкуства (Търновската художествена школа). Живописта процъфтява ярко и самобитно през ХІІІ в., за което говорят стенописите в черквата „Св. Четиридесет мъченици” в Търново (ХІІІ в.), в скалната черква в с. Иваново, Русенско, и монументалната живопис от 1259 в Боянската черква, където българският майстор за първи път налага портретно-психологично третиране на образите.
Просветни центрове на Втората българска държава са Килифаревската и Търновската книжовни школи, които се изявяват като висши училища с изучаване на богословие и философия. В тях се подготвят високообразовани личности, като Григорий Цамблак, Киприан и др. Просветата и образованието в Средновековна България се характеризират с влиянието на черквата и християнския мироглед.
 Българите, както и всички балкански народи, определят османското завоевание като трагедия, която променя посоката на тяхното развитие и ги изважда от тяхната естествена историко-географска среда – европейския свят. Сложната политическа обстановка и нейното динамично развитие водят до гибелта на Средновековна България и на Византийската импе-рия, която първоначално губи малоазийските си владения, а по-късно и големи части от Тракия и Морея, на другите балкански народи като славната Сръбска империя, която след смъртта на нейния създател Стефан Душан се разпада на 40 кралства и деспотства. В този хаос на Балканите, сред враждуващи, съюзяващи се и отново враждуващи държави и държавички, активно участва и една нова сила – османците.
Още в края на ХІІІ в. на политическата сцена на Мала Азия се появява още едно държавно обединение, което се нарича Османски бейлик, което впоследствие по пътя на експанзията в Близкия изток и на Балканите започва да се нарича Османско обединение, така както ще се нарича бъдещата Османска империя и управляващата я династия. Османците последователно и на етапи реализират своята начертана стратегия за завоюване на българските и другите балкански земи. Тя започва още през 60-те години на ХІV в., когато стъпват първо на юг в Българско, към византийска Морея, Македония, Албания, Сърбия и Северните територии на България, и приключва с превземането на Търновска България (1395 г.), Добруджанското деспотство и Видинското царство през 1396 г. Завоеванията, които достигат до Виена – сърцето на Европа, стават при управлението на султан Мурад І, загинал в Сърбия на Косово поле на 28 юни 1389 г. заедно със сръбския крал Лазар Султан Баязид І (1389–1402) наследява Мурад I и довършва завоеванията.
Петвековното османско иго на Балканите и по българските земи е време на жестока феодална експлоатация, на политиче-ско безправие, произвол и насилие над българския народ. През тези години на вековно робство той е подложен на народностна и религиозна дискриминация и асимилация. Тя е осъществявана чрез насилствени помохамеданчвания, чрез набиране на еничари, засел-вания на компактни мохамедански маси по българските земи и преселвания на българи в други райони на империята и в съседните васални на империята държави. Периодът ХVІ–ХІХ в. се характе-ризира с масови изселвания на българи в Дунавските княжест-ва, Русия и др. Съпротивата на българския народ срещу пороби-телите се проявява още през първите години на робството под формата на хайдутство. Освободителната борба се разгаря от началото на ХV в. с въстанието на Константин и Фружин (син на Иван Шишман) от 1404 г., с похода срещу Османската империя на полския крал Владислав III – 1444 г. и продължава през целия период на петвековното иго със заговори, въстания и бунтове – Търновските (1598 и 1685), Чипровското въстание (1688), Кар-пошовото въстание (1689) и въстанията в Ломско-Видинския край (1717) и в Западна България (1737).
В условията на Османската империя през ХVІІІ и ХІХ в. в българските земи се зараждат и развиват първичното натруп-ване на капитали и капиталистическите отношения. Появяват се нови обществени слоеве и класи. Това обуславя социално-икономическия, културно-просветния и политически подем на българския народ. Това е епохата на Българското възраждане. За пръв идеолог на Възраждането се счита Паисий Хилендарски, който в „История славянобългарска” (1762) излага накратко програмата на новата епоха – национална просвета, духовна и културна самостоятелност и политическо освобождение и независимост. Видни дейци, народни будители, първооснователи и обновители на българското училище са д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иларион Макариополски, Васил Априлов, Иван Селимински и др. Просветното и духовно движение чрез училищата, читалищата, манастирите, черквите и др. заема важно място във възрожденския процес. Формира се общонароден писмен и говорим български език, което дава мощен тласък на националната книжнина и литература. В 1869 г. в Браила се учредява Българско книжовно дружество с председа-тел Марин Дринов. Така България първа и единствена в света 10 години преди освобождението си от петвековното османско робство създава в чужбина своята Академия на науките.
Борбата за самостоятелна черква, за самостоятелно обособя-ване на българското общество, която обхваща всички български земи, довежда до създаването на първата общобългарска нацио-нална институция – Българската екзархия през 1870 г.
В основни линии завършва процесът на формиране на бъл-гарската нация на основата на българската народност по земите на Мизия, Добруджа, Тракия и Македония.
С утвърждаването на националната идея и с нарастване на националното самосъзнание се дава нов тласък на борбата за политическо Освобождение, за свобода и национална независимост. Национално-революционното движение навлиза в нова, решителна фаза.
Първият идеолог на националната революция Г. С. Раковски прави опит да организира в национален мащаб революционните сили. Като се оценява неуспехът на четническата тактика в освободителната борба, в Букурещ през 1869 г. се създава нова формация в революционното движение – БЦРК (Български централен революционен комитет) начело с Любен Каравелов. Същият вследствие на 10-годишния си престой в Русия попада под влиянието на идеите на руските революционери демократи – Чернишевски, Добролюбов, Херцен, и на руските славянофили.
Васил Левски изгражда вътрешната революционна органи-зация, която обединява целокупния български народ за револю-ционни действия. През периода 1869–1876 г. се изявяват с революционната си мисъл и организаторски действия апостолите на националната революция – Васил Левски, поетът-революционер Христо Ботев, новият идеолог на революцията Любен Каравелов и самоотверженият водач Георги Бенковски. Апогеят на самостоя-телната национално-освободителна борба и Българската Голгота е Априлското въстание през 1876 г.
Априлското въстание от 1876 г., което е удавено в кръв, завършва с военно поражение и с над 30 000 убити, над 12 000 души в затворите и над 80 опожарени селища, показва на света ясната позиция и твърдата решимост на българския народ да се бори до смърт за свободата си, за правото на независимо съществуване. Постигнат е решителен напредък по пътя за реша-ване на Българския въпрос. В снагата на тирана е пробита дълбока рана. Българският национален въпрос излиза и на международната сцена. Той звучи чрез думите на Виктор Юго във Френското национално събрание, в кореспонденциите, публикувани в около 200 вестника по целия свят, сред които са и тези на Макгахан, в дипломатическите кръгове – благодарение на Позитано, Леге, на посланическата конференция в Цариград от месец декември 1876 г., на която се разисква съдбата на България и активна роля в която изиграват граф Игнатиев и английският делегат маркиз Солзбъри. След неуспеха на Великите сили да принудят по пътя на мирните преговори османското правителство да приеме решенията на Цариградската конференция, включи-телно и Лондонските протоколи от март 1877 г., Русия на 12 април 1877 г. с моралното право на закрилник на християн-ските народи на Балканите обявява война на Турция.
Победоносната Руско-турска война от 1877–1878 г. с масовото българско участие и проявен героизъм от руси, финландци, поляци, украинци, белоруси, румънци, молдованци и др. донася Освобождението на България. Българите извоюват не даром своята политическа и национална независимост. Освобо-дителната война изиграва ролята на буржоазно-демократическа революция.
Преизпълнени със светли идеали и жертвоготовност от епохата на Възраждането, българите прекрачват в новото дра-матично време на отстояване на нейните идеали, достижения и завети.
Създадената по Сан-Стефанския мирен договор 19 февруари (3.ІІІ.) 1878 г. Трета българска държава включва земите на Балканския полуостров с преобладаващо българско население, но с решение на Берлинския договор е разделена на три части –Княжество България, васалната на султана Източна Румелия и населените с българи земи в Македония и Одринска Тракия, останали в Османската империя.
Княжество България изгражда основните си държавни институции в периода 1878–1879 г.. Учредителното Народно събрание (1879 г.) приема първата Българска конституция (Търнов-ската конституция) и обявява България, въпреки идеалите на Националната революция за чиста и свята република (Васил Левски), за наследствена монархия.
На 17 април 1879 г. Първото Велико народно събрание избира немския принц Александър Батенберг за български княз Александър І (1879–1886).
В политическия живот на следосвобожденска България се създават две основни партии – Либерална и Консервативна. Особено значима роля за по-нататъшното икономическо и поли-тическо развитие на страната изиграва Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. Победата на България в провокираната от Западните сили Сръбско-българска война от 1885 г. укрепва международните й позиции и допринася за признаването на Съединението.
Стефан Стамболов се формира като исполинска политическа фигура, която залага основите на западноевропейската либерална демокрация в следосвобожденска България, и става един от първите най-значими първостроители. Борбата между русофили и русофоби, за политическо надмощие и власт и честата намеса на европейските държави за влияние в България водят до политическа нестабилност и чести смени на правителствата, както и до свалянето на княз Александър І от престола. С избирането на немския принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за български княз се укрепва господството на нововъзникналата търговско-промишлена буржоа-зия. Фердинанд (1887–1918) постепенно съсредоточава политиче-ската власт изцяло в ръцете си и установява личен режим на управление.
С развитието на капиталистическите отношения в стра-ната расте и класата на хората на наемния труд. Това създава условия за проникване на идеите на социализма в България в края на ХІХ в., предимно от Западна Европа и Русия. Родоначалник на социалистическата пропаганда в страната е Санкт-Петербургският университетски възпитаник Димитър Благоев. По негова инициа-тива се учредява Българската социалдемократическа партия на 20 юли 1891 г. на връх Бузлуджа. През 1899 г. се създава БЗНС като партия на най-многобройната социална група – земеделците.
Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., което завършва с неуспех, е израз на борбата на населението в Македо-ния и Одринска Тракия за национално освобождение на българ-ските земи, които остават в пределите на Османската империя.
Вследствие на извършената политическа и дипломатиче-ска дейност на правителството на България през 1908 г. и с мълчаливото съгласие на Западните сили и финансовата подкрепа на Русия е провъзгласена независимостта на страната, отхвърлени са и последните унизителни васални връзки с Турция. България придобива статута на независимо пълноправно царство. Откри-ва се пътят за по-нататъшно капиталистическо развитие на стра-ната. Привличат се значителни чужди инвестиции за развитие на държавната инфраструктура и на частния капитал.
Опитите на национално-патриотичните сили да постигнат пълно национално обединение на българските земи (Балканската война от 1913 г.) завършват с пълен провал поради възникна-лите спорове между съюзниците за подялбата на освободените територии. С първата национална катастрофа приключва Меж-дусъюзническата война от 1913 г.
През 1915 г. царство България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Вътрешнополити-ческата ситуация в страната ескалира в недоволство вследствие непопулярността на войната срещу освободителката Русия, на настъпилия глад и немотия сред населението. Западноевропейските буржоазни революции и Октомврийската революция от 1917 г. в Русия, както и революционната дейност на БРСДП (т.с.) допринасят за нарастване на революционното движение в страната.
На фронта избухват антивоенни войнишки бунтове. В Радомир обявяват България за република. Войнишкото въстание от 1918 г. е потушено с чуждестранна помощ. България излиза от вой-ната, Фердинанд І абдикира от трона  в полза на сина си Борис ІІІ (1918–1943). От страната са отнети съгласно Ньойския мирен договор от 1919 г. Струмишко, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа. Наложени са тежки репарации. България за кратко време преживява втора национална катастрофа. Българ-ската управляваща върхушка е компрометирана вследствие после-диците от войната и прави неуспешен опит да запази управлението си чрез честа смяна на коалиционни правителства. През 1920 г. властта е спечелена от БЗНС. Земеделското правителство на Александър Стамболийски осъществява редица реформи. Това изплашва консервативно-реакционните сили в страната и те из-вършват военен преврат на 9 юни 1923 г. Земеделското правител-ство е насилствено свалено от власт, министър-председателят и лидер на партията Ал. Стамболийски зверски е убит в родния му край и на власт идва правителството на Александър Цанков (1923–1926). В отговор на преврата избухва Юнското въстание            (9 юни 1923 г.). Поради липсата на координация, единомислие и единодействие между свалените от власт земеделци и левите сили в лицето на комунистите въстанието е жестоко потушено. На 23 септември 1923 г. избухва ново въстание – Септемврийското, – първото организирано в света антифашистко въстание начело с Георги Димитров и Васил Коларов. Въстанието е неподготвено, избухва само в Северозападна България и Старозагорския край и също е потушено. Белият терор, наложен в периода 1923–1926 г., води до безсмислени убийства на антифашистки видни дейци от българската интелигенция и невинни млади хора – идеалисти, като поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, журналиста Йосиф Хербст и др.
През 1926 г. е съставено правителство на т.нар. Демократичен сговор начело с Андрей Ляпчев, което е принудено да направи известни компромиси и отстъпки, като смекчи терора и формата на управление. Световната икономическа криза (1929–1933) не пожалва и българската икономика. Правителството на Демокра-тичния сговор е заменено с правителство на Народния блок (1931–1934), но в него влизат и представители на БЗНС. Същото не успява да разреши политическите и икономическите проблеми на страната. Извършен е военен преврат на 19 май 1934 г. и е установена тоталитарна власт, която не се ползва с широка подкрепа и при която политическите партии са поставени извън закона. Националистично-шовинистичните сили оказват подкрепа на цар Борис ІІІ, който скоро ги изолира и установява открита монархофашистка диктатура. Въпреки установената диктатура страната излиза постепенно от икономическата криза и достига през 1939 г. своята  Бел епок – най-високия икономически довоенен растеж.
Правителството на Г. Кьосеиванов (1935–1940) декларира, че България ще пази неутралитет, но постепенно с политиката си превръща страната в сателит на Третия райх. Южна Добруджа е върната на България съгласно Крайовския договор от 1940 г. Страната се присъединява към Оста Рим–Берлин–Токио (Тристранния пакт) на 1 март 1941 г. и в края на годината обявява война на Англия и САЩ. След вероломното нападение на хитлеристка Германия над Съветския съюз в България се формира антифашистки Отечествен фронт, който оглавява въоръжената антифашистка борба.
След смъртта на цар Борис ІІІ (28 август 1943 г.) е съста-вено регентство, което управлява страната вместо малолетния цар Симеон ІІ. То продължава прогерманската си политика. За да предотврати навлизането на Съветската армия в България, прави-телството на Иван Багрянов (1 юни – 1 септември 1944 г.) започва тайни преговори с Англия и САЩ (в Анкара и Кайро) за излизането на страната от войната с тяхно съдействие и помощ. Поради това, че последното правителство, начело с К. Муравиев, не скъсва съюза с Германия, на 5 септември 1944 г. съветското правителство обявява война на България. На 8 срещу 9 сеп-тември 1944 г. левите сили с помощта на Съветската армия извършват преврат и събарят установената фашистка диктатура. Съставено е Отечествено-фронтовско правителство начело с Кимон Георгиев. Новото правителство обявява война на фашистка Германия. На 29 октомври 1944 г. сключва примирие със Съюзни-ците. Българската армия е включена в състава на ІІІ Украински фронт на Съветската армия и участва в заключителния етап на Втората световна война.
Отечествено-фронтовското правителство осъществява ре-дица радикални обществено-икономически реформи. Народен съд съди виновниците за Третата национална катастрофа. Срещу политиката на ОФ-правителството се обявяват десните опозицион-ни сили. В края на 1945 г. са проведени парламентарни избори и е избрано ХХVІ обикновено НС. На проведен референдум България е обявена за Народна република (15 септември           1946 г.). След проведени избори за Велико народно събрание е съставено ново правителство на ОФ начело с Георги Димитров.
През 1947 г. е подписан Парижкият мирен договор с България. Великото народно събрание приема нова републи-канска конституция (4 декември 1947 г.). Национализирани са индустрията, мините и банките в края на същата година. Премахнат е частният сектор във външната търговия и се ликвидира частната собственост в града. След V конгрес на управляващата БКП от 1948 г. започва изграждането на социализъм по съветски модел в България. С масовото коопериране на земеделците е приключено през 1958 г . В страната многопартийната отечествено-фронтовска народно-демократична власт още в началото на 50-те години на ХХ в. постепенно се превръща в еднопартийно (на БКП с формален съюзник БЗНС) управление на народната демокрация.
След смъртта на съветския лидер Й. В. Сталин в СССР (1953–1956) се осъжда култът към личността, както и влиянието му в бившите източноевропейски социалистически страни.
В България през април 1956 г. се осъжда култът към лич-ността на Вълко Червенков – лидер на БКП и на прави-телството. Новото ръководство на партията и страната след април 1956 г. начело с антифашиста Тодор Живков прави опит да демо-кратизира управлението в България в рамките на извършващите се реформи в Източна Европа. Постепенно се налага тоталитарен режим на управление, характерен както за Съветския съюз, така и за другите социалистически страни. България става член на Варшавския договор (1955) и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ).
Х конгрес на управляващата БКП от 1971 г. приема Програма за изграждане на т.нар. развито социалистическо общество в България. С референдум през май 1971 г. е приета нова конституция на НР България, която законодателно укрепва тоталната икономическа, политическа и военна монополна власт на управляващата БКП. Утвърждава се властта на несме-няемия политически вожд Т. Живков. Функционират сателитни обществени организации – ОФ, Българските профсъюзи, Димитров-ският комсомол и др. Наложени са командно-административни методи на организация на труда и тотален контрол върху икономиката, господство на марксистко-ленинската идеология. Осъществена е разправа с опозиционните сили и дисидентите. Извършва се т.нар. преименуване на българомохамеданите и българските етнически турци. Проявява се неспособност за корекция при извършване на вътрешните реформи поради отсъствието на пазарно-икономически и политически демократични регулатори в обществения живот.
Италианската енциклопедия за европейската левица през ХХ в. откроява няколко момента от 45-годишното управление на БКП и заслугите на дългогодишния лидер на страната Тодор Живков. На първо място се отбелязва, че след 1972 г. е намален натискът върху селското стопанство, като се разрешава да се обработват частни парцели земя и по този начин се ликвидира оскъдицата от селскостопански продукти на пазара. Второ, подсил-ва се промишленият сектор в България и трето, извършени са серия от реформи в средата на 80-те години на ХХ в., водещи към пазарен социализъм. Патерналистичният режим на Тодор Живков, превърнал се в тоталитарен, е успял да преживее без сътресения, се казва в италианската енциклопедия, защото е гарантирал на българите известно подобряване на благосъстоя-нието им. След краха на реалния социализъм в България на 10 ноември 1989 г., падането на Берлинската стена и на Желязната завеса и края на Студената война управляващата върхушка на страната начело с Т. Живков и неговите наследници отначало не се противопоставя на социалистическия плурализъм, легализирайки частично опозицията в България. Впоследствие в началото на 90-те години на ХХ в. опозиционните сили начело със СДС и други новосъздадени партии с помощта и подкрепата на западноевро-пейските демокрации извършват демократични промени в стра-ната – преход към парламентарна демокрация, пазарна ико-номика и политически плурализъм. В цитираната енциклопедия режимът на Т. Живков е заклеймен единствено  заради репресиите над турците и т.нар. „възродителен процес”.
От 01.01.2007 г. България влиза в Европейския съюз.


Литература
Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1971.
Ангелов, Д., Д. Саздов, Ив. Стоилов. История на България. 681–1944.  Т. І и т. ІІ, София-Р, 2003.
Ахмеров, Г. История на Волжка България. С., 2001.
Бешевлиев, В. Първобългарите. С., 1984.
Бешевлиев, В. Първобългарските народи. С., 1992.
Богданов, Б. Именник на българските ханове. С., 1988.
Божилов, Ив., В. Мутафчиева, А. Пантев, К. Косев, Ст. Грънчаров. История на България. С., АБАГАР, 1998.
Божков-Тетевянин, Хр. Българите от древен Памир до Балканите в Европа. С., 2000.
Българска енциклопедия А-Я. БАН, С., 1999.
Бърнев – Буби, Иван. Непозната България: хора и събития, 1878–1944. С., Изток-Запад, 2006, с. 65.
Българска митология – енциклопедичен речник. С., 1944.
Ваклинов, Ст. Формирането на старобългарската култура. С., 1977.
Велев, Г. Българският народен календар – основи и същност. 2000
Величков, Ст. Българите са най-старите наследници на Балканския полуостров. С., 1943.
Венедиков, Г. Златният стожер на прабългарите. С., 1987
Войнов, Г. Геноцидът и Холокостът над българите. 2006, с. 315.
Вълканов, В. История на Българите (1944–1989). Т 1 и 2. Унив. изд. на ВСУ.
Генинг, В., А. Халиков. Ранные болгары на Волге. М., 1964.
Голийски, П. Зиези, от който са българите. С., 2003.
Детев, Й., П. Детев. Тракийската Атлантида. Книга І, ІІ и ІІІ, С., 2004.
Димитров, Б. Седемте древни цивилизации в България. Фондация “Ком”. С. 2005.
Дойнов, Д. История на българския политически живот. В. 2004.
Добрев, П. Кои сме ние, българите? С., 2000
Добрев, П. Непозната държава България. С., 2001
Добрев, П. Златният фонд на българската древност. С., Тангра, 2005, с. 864.
Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981.
Дюканж, Ш. Византийска история. С., 1992.
Емануилов, Е. България в политиката на Великите сили: 1939–1947 г. ВТУ “Св.св.Кирил и Методий”, 2003.
Иречек, К. История на българите. С., 1978.
История на България в 14 тома (от І до VІІІ том).
История на българите. Т.1. От древността до края на ХV в. С., 2003.
История на света в дати: 38 000 г.пр.н.е. – 1994. С., 1995.
Историческата наука в България: състояние и перспективи. С., БАН, 2006.
Иналджик, Х. Османската инперия: класическият период 1300 – 1600. С., 2006, с. 240.
Киряков, А. Произход на древните българи. С., 2006.
Клайнер, Бл. История на България. С., 2001.
Колев, Й. Българите извън България: 1878–1945. С., Тангра, 2005, с. 456.
Кларк, К. Цивилизацията. С., 1980.
Костов, Г. Погребението на Хан Аспарух в светлината на археологи-ческите данни. С., 1998.
Макарова, Ир. Болгарский народ в ХV – ХVІІІ в. М., Ком Книга, 2005, с. 195.
Михайлов, Г. Траките. С., 1972.
Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1986.
Мутафчиев, П. Лекции по история на Византия. С., 2006, с. 616.
Нурутдинов, Ф. Българите и световната цивилизация. С., 1988.
Попов, Д. Тракология. С., 1999.
Рашев, Р. Прабългарите през V–VІІ в. В. Търново, 2000.
Първанова, М. Неизвестното за известни български родове, личности и събития. С., 2006, с. 496.
Световната цивилизация – история и култура. Т. І, С., 1998.
Фол, Ал. Тракийската култура. С., 1993.
Цонов, В. Древните българи, шумери и Вавилон. С., 2004.
Ярулина, Т. Величието на Волжка България. С., 2002.